Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eye of the Needle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2014)
Корекция
plqsak (2014)
Форматиране
in82qh (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

Кен Фолет. Иглата

ИК „Народна култура“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Светлана Каролева

Коректор: Грета Петрова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Рецензент: Димитрина Кондева

ISBN: 954-04-0049-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки.

8.

— Струва ми се, че изгубихме контрол върху нещата — заяви Пърсивал Годлиман. Фредрик Блогс кимна в знак на съгласие и добави:

— Аз съм виновен.

„Изглежда изтощен“, помисли си Годлиман. Блогс изглеждаше така вече почти година, от оная нощ, когато измъкнаха смазаното до неузнаваемост тяло на жена му изпод развалините на разрушената им от бомба къща в Хокстън.

— Нямам намерение да деля с някого вината — рече Годлиман. — Но е факт, че нещо се е случило на Лестър Скуеър в ония няколко секунди, в които си изгубил Русолявия от погледа си.

— Мислиш ли, че контактът е бил осъществен?

— Вероятно.

— Когато го сбарахме отново в Стокуел, реших, че се е отказал да чака повече този ден.

— Ако беше така, щеше да дойде на явката и вчера, и днес. — Годлиман редеше фигурки от кибритени клечки по бюрото си. Бе му станало навик да го прави, докато мисли усилено. — Все още ли няма никакво раздвижване в къщата?

— Нищо. Вътре е вече четирийсет и осем часа. Аз съм виновен — повтори Блогс.

— Не ставай досаден, старче — каза Годлиман. — Аз взех решението да го оставим на свобода, та да ни отведе до някой друг, и продължавам да мисля, че постъпихме правилно.

Блогс седеше неподвижно, с безизразно лице и ръце, мушнати в джобовете на шлифера.

— Ако контактът е бил осъществен, трябва веднага да пипнем Русолявия и да разберем каква е била задачата му.

— Така ще загубим и минималния шанс той да ни отведе до някоя по-важна птица.

— Ти решаваш.

Годлиман бе направил църква от кибритените клечки. Той се загледа в нея за секунда, после извади монета от половин пени от джоба си и я подхвърли във въздуха.

— Тура — оповести той. — Ще му дадем още двайсет и четири часа.

 

 

Хазаинът, ирландец републиканец на средна възраст от Лисдорнварна, графство Клеър, таеше тайничко надеждата, че немците ще спечелят и така ще освободят веднъж завинаги Смарагдовия остров — любимата Ирландия, от английско владичество. Изкривен от артрита, той куцукаше из старата къща да събира всяка седмица наема и си мислеше колко повече пари щеше да има, ако оставеха наемите да се покачат до истинската си пазарна цена. Не беше богат, имаше само две къщи — тази и една по-малка, в която живееше. И непрекъснато беше в лошо настроение.

На първия етаж той почука на вратата на стареца. Този квартирант винаги се радваше, като го видеше. Май се радваше на всекиго, но както и да е.

— Здравейте, мистър Райли, искате ли чашка чай? — възкликна той сега.

— Днес нямам време.

— Е, добре. — Старецът подаде парите. — Предполагам, че сте видели прозореца на кухнята.

— Не, не съм влизал там.

— Така ли? Ами едно стъкло е извадено. Аз го затулих с дебелото перде, но пак става течение, естествено.

— Кой го счупи? — попита хазаинът.

— Смешна работа, ама не е счупено въобще. Лежи си на тревата. Сигурно старият маджун просто е паднал. Аз сам ще го сложа, ако ми намерите нов.

„Стар глупак“, помисли си хазаинът.

— Май не ви е минало през ума, че може и да са крадци? — рече той на глас.

— Виж, въобще не се сетих за това. — Старецът изглеждаше искрено изненадан.

— На някого да му е изчезнало нещо ценно?

— Никой не се е оплакал.

— Добре, ще погледна, като сляза — рече хазаинът и тръгна към вратата.

Старецът го последва.

— Не знам дали новичкият е горе — рече той. — Не съм го чувал да шава последните два дни.

— Да не си готви в стаята? — задуши с нос хазаинът.

— Откъде да знам, мистър Райли?

Двамата се заизкачваха по стълбите.

— Много е тихо вътре — рече старецът.

— Каквото и да готви, ще трябва да спре. Смърди ужасно.

Хазаинът почука на вратата. Отговор не последва. Той отвори и влезе; старецът го последва.

 

 

— Така, така — възкликна бодро старият сержант. — Май че сте се уредили с един труп, а? — Той стоеше на прага и оглеждаше стаята. — Пипал ли си нещо, Пади?

— Не — отвърна хазаинът. — И името ми е Райли, мистър Райли.

Полицаят не обърна внимание на последното.

— Не е умрял отдавна. Попадал съм и на по-гадни миризми. — Погледът му се спря последователно на стария скрин, на куфара върху ниската масичка, на избелелия килим, мръсното перде и разхвърляното легло в ъгъла. Следи от борба нямаше.

Сержантът се приближи до леглото. Лицето на младия мъж беше спокойно, ръцете му бяха скръстени на гърдите.

— Щях да кажа, че е инфаркт, ако не беше толкова млад. — Нямаше празно шишенце от приспивателно, та да се мисли за самоубийство. Той взе кожения портфейл, оставен върху скрина, и го отвори. Вътре имаше лична карта, купони и доста дебела пачка банкноти. — Документите му са в ред. Не е и ограбен.

— Тук е само от седмица и нещо — каза хазаинът. — Почти нищо не знам за него. Дошъл от Северен Уелс да работи в някаква фабрика.

— Ако беше толкова здрав, колкото изглежда, щеше да е в армията — забеляза сержантът и отвори куфара на масата. — По дяволите, каква е тази чудесия?

Хазаинът и старият квартирант вече се бяха намъкнали в стаята.

— Това е радио — рече хазаинът и в същия миг старецът възкликна:

— По него има кръв!

— Не пипайте тялото! — разпореди сержантът.

— Някой му е забил нож в корема — упорстваше старецът.

Сержантът повдигна внимателно една от вкочанените ръце и под нея, по гръдния кош, имаше засъхнала струйка кръв.

— Малко кръв е текла — рече той. — Къде наблизо има телефон?

— Пет къщи по-надолу — отвърна хазаинът.

— Заключете стаята и стойте отвън, докато се върна.

Сержантът излезе и почука на вратата на съседа с телефона. Отвори му някаква жена.

— Добро утро, госпожо. Може ли да се обадя по телефона?

— Заповядайте. — Тя му показа телефона — беше на поставка в антрето. — Какво се е случило? Нещо интересно ли?

— Горе, в пансиона, е умрял един от квартирантите — каза сержантът, докато набираше номера.

— Убит ли е? — ококори се тя.

— Оставям това на специалистите. Ало? Може ли да говоря с главния инспектор Джоунс? Обажда се Кантър. — Той погледна жената. — Може ли да отидете в кухнята, докато говоря със своя началник?

Тя си тръгна разочарована.

— Ало, шефе, тоя труп има рана от нож и портативен радиопредавател в куфара.

— Повторете адреса, сержант.

Сержант Кантър изпълни заповедта.

— Да, точно него държаха под наблюдение. Това е работа за МИ-5, сержант. Идете на номер четирийсет и две и кажете на групата там какво сте намерили. Аз ще се свържа с шефа им. Действайте.

Кантър поблагодари на жената и пресече улицата. Беше ужасно възбуден — за трийсет и една години работа в полицията това беше едва второто убийство, и то да се окаже шпионска история. Може пък и да успее да стане инспектор накрая.

Той почука на вратата на номер 42. Тя се отвори и двама мъже застанаха на прага.

— Вие ли сте тайните агенти от МИ-5? — попита сержант Кантър.

 

 

Блогс пристигна едновременно с човека от Специалния отдел, инспектор Харис, когото познаваше от работата си в Скотланд Ярд. Кантър ги заведе при трупа.

Те се взряха мълчаливо в спокойното младо лице с русите мустаци.

— Кой е той? — попита Харис.

— Псевдоним Русолявия — отвърна Блогс. — Смятаме, че е скочил с парашут преди няколко седмици. Засякохме радиограма до друг агент, в която уточняваха мястото на срещата с него. Разчетохме шифъра им и поставихме веднага мястото под наблюдение. Надявахме се, че Русолявия ще ни отведе до някой резидент и далеч по-опасен противник.

— И какво е станало тука?

— Да пукна, ако знам.

Харис погледна раната на гърдите на мъртвеца.

— Кама ли?

— Нещо такова. Страшно чиста работа. Под ребрата и право в сърцето. Бързо. Искаш ли да видиш откъде е влязъл?

Кантър поведе Харис и Блогс надолу по стълбите към кухнята. Двамата огледаха рамката на прозореца и непокътнатото стъкло на тревата.

— А ключалката на вратата е отворена с шперц.

Те седнаха на масата в кухнята и Кантър направи чай.

— Станало е през нощта, след като го изгубих на Лестър Скуеър. Аз обърках цялата работа.

— Не бъди толкова строг към себе си — рече Харис.

Те продължиха да пият чай мълчаливо. След малко Харис попита:

— Между другото как вървят работите при теб? Не идваш вече в Скотланд Ярд.

— Зает съм.

— Как е Кристин?

— Загина при една бомбардировка.

— Горкият! — Очите на Харис се разшириха.

— При теб всичко наред ли е?

— Брат ми го убиха в Северна Африка. Ти познаваше ли Джони?

— Не.

— Чудесно момче беше. А само как пиеше. Друг такъв не си срещал! Толкова пари харчеше за къркане, че не можа да се ожени — то май и по-добре стана, както се развиха после нещата.

— Повечето хора загубиха по някой близък в тая война.

— Ако си сам, отбий се някой път у нас в неделя — ще обядваме заедно.

— Благодаря ти, но сега работя и в неделя.

— Добре, когато ти се прииска тогава — кимна Харис.

Един от кварталните подаде глава през вратата и се обърна към Харис:

— Може ли да почнем да събираме доказателствения материал, шефе?

Харис погледна към Блогс.

— Аз приключих — каза Блогс.

— Добре, синко, действай — отсече Харис.

— Да предположим, че е осъществил контакта си, след като го изпуснах, и че са решили резидентът да дойде тук. Той може да е подушил клопката, което обяснява защо е влязъл през прозореца и е отворил с шперц ключалката.

— Излиза, че е адски подозрително копеле — отбеляза Харис.

— Може би затова не успяхме да го заловим досега. Както и да е, той влиза в стаята на Русолявия и го събужда. Вече знае, че това не е клопка.

— Точно така.

— Тогава защо ще убива Русолявия?

— Може да са се скарали.

— Нямаше никакви следи от борба.

Харис се намръщи над празната чаша.

— Може да е усетил, че следим Русолявия, и се е уплашил да не пипнем момчето и да не го накараме да пропее.

— Излиза, че е адски безмилостно копеле.

— Може би затова не успяхме да го заловим досега.

 

 

— Влизай. Сядай. Току-що ми се обадиха от МИ-6. Канарис е уволнен.

Блогс влезе, седна и попита:

— Това добро ли е или лошо?

— Много лошо — заяви Годлиман. — И става във възможно най-неподходящия момент.

— Ще ми се обясни ли защо?

Годлиман го погледна изпитателно и каза:

— Струва ми се, че ти трябва да знаеш. В момента имаме четирийсет двойни агенти, които подават на Хамбург фалшива информация за съюзническите планове за десант във Франция.

— Не знаех, че играта е толкова голяма — подсвирна Блогс. — Тия агенти сигурно съобщават, че ще нападнем Шербург, докато всъщност ударът ще бъде при Кале или точно обратното.

— Нещо подобно. Очевидно не е необходимо да знам всички подробности. Във всеки случай не са ми ги съобщили. Но сега целият план е изложен на опасност. Познавахме Канарис, бяхме уверени, че сме го измамили, усещахме, че можем да продължаваме да го мамим. Новата „метла“ може да не вярва толкова на агентите, вербувани от предшественика й. И още нещо — неколцина от оная страна избягаха при нас, все хора, които биха могли да издадат агентите на Абвера тук, ако вече не са били издадени от други. Още един повод немците да почнат да подозират двойните ни агенти.

После има вероятност от изтичане на информация. Буквално хиляди знаят вече за системата ни на двойно засичане. Имаме двойни агенти в Исландия, Канада и Цейлон. Проведохме подобна операция и в Близкия Изток.

А миналата година направихме голяма грешка, че върнахме обратно един немец на име Ерих Карл. По-късно установихме, че бил агент на Абвера — истински при това — и че докато е бил затворен на остров Ман, може да е разбрал за двама двойни — Мът и Джеф, и вероятно за още един — Тейт.

Така че ледът под краката ни е доста тънък. Ако един свестен немски агент в Англия узнае за операция „Кураж“ — това е кодовото название на плана за заблуда на противника, — цялата ни стратегия ще бъде поставена на карта. Да не си играем на думи — може да загубим цялата шибана война.

Блогс едва се сдържа да не се усмихне — спомняше си времето, когато професор Годлиман не знаеше какво означават подобни думички.

— Комитетът на двайсетте даде ясно да се разбере, че очакват от мен да се постарая в Англия да не останат свестни немски агенти — завърши професорът.

— До миналата седмица бяхме почти сигурни, че останали няма — рече Блогс.

— Сега знаем, че има поне един.

— И го оставихме да ни се изплъзне измежду пръстите.

— Значи трябва пак да го открием.

— Не ми се вярва да успеем — заяви Блогс мрачно. — Не знаем в коя част на страната действа, нямаме представа как изглежда. Прекалено опитен е да се остави да го засечем, докато предава, иначе щяхме отдавна да го пипнем. Дори не знаем какъв псевдоним има. Та откъде да почнем?

— От неразкритите престъпления — каза Годлиман. — Слушай, един шпионин просто няма как да не наруши закона. Той фалшифицира документи, краде бензин или боеприпаси, промъква се покрай граничните пунктове, навлиза в забранени райони, прави снимки и когато някой го усети, той го убива. Полицията трябва да е регистрирала разни такива нарушения, щом нашият човек действа от известно време. Ако прегледаме досиетата с неразкритите престъпления от началото на войната, ще открием някакви следи.

— Не си ли наясно, че повечето престъпления остават неразкрити?! — възкликна изумено Блогс. — Папките ще напълнят догоре „Албърт Хол“.

— Тогава ще се ограничим с Лондон — сви рамене Годлиман — и ще започнем с убийствата.

 

 

Намериха онова, което търсеха, още през първия ден. Годлиман пръв се натъкна на него и отначало просто не осъзна важността му.

Беше досието по убийството на някоя си мисис Уна Гардън в Хайгейт през 1940 година. Гърлото й бе прерязано, а тялото — подложено на сексуално насилие, макар че изнасилване не бе имало. Бяха я открили в стаята на неин наемател със значително количество алкохол в кръвта. Картината бе сравнително ясна — имала е някаква закачка с квартиранта си, той е поискал нещичко повече от онова, което тя е била готова да му даде, скарали са се, той я е убил и убийството е охладило либидото му. Полицията тъй и не бе успяла да открие квартиранта.

Годлиман бе готов да затвори папката — шпионите не си падаха по перверзиите. Но той беше педант в работата с документи, затова препрочете подробно всяка дума, в резултат на което откри, че нещастната мисис Гардън е получила няколко удара с кама в гърба освен смъртоносната рана в гърлото.

Годлиман и Блогс седяха един срещу друг на дървената маса в стаята с архивите на Олд Скотланд Ярд. Годлиман хвърли папката към Блогс и заяви:

— Това е то, струва ми се.

Блогс я прегледа набързо и рече:

— Камата.

Те се разписаха за досието и тръгнаха пеш към военното министерство — беше съвсем наблизо. Когато се върнаха в кабинета на Годлиман, на бюрото му имаше разшифрована радиограма. Той я прочете набързо и удари по масата от възбуда:

— Той е!

— „Заповедта получена. Поздрави на Вили“ — изрече на глас Блогс.

— Помниш ли го? — попита Годлиман. — Die Nadel? Иглата?

— Да — заяви Блогс колебливо. — Иглата. Но това май не ми говори много.

— Мисли, човече, мисли! Камата е като игла. Това е същият човек: убийството на мисис Гардън, всички ония радиограми през 1940-а, които не можахме да засечем, явката с Русолявия…

— Възможно е — поклати замислено глава Блогс.

— Мога да го докажа — заяви Годлиман. — Помниш ли оная радиограма за Финландия — показа ми я още първия ден? Оная, прекъснатата?

— Да. — Блогс отвори папката да я потърси.

— Ако не ме лъже паметта, денят, в който е предавана, съвпада с деня на убийството… и се хващам на бас, че времето на убийството съвпада с това на прекъсването.

Блогс се втренчи в папката.

— Прав си, и за двете неща.

— Видя ли?

— Той си е в Лондон поне от пет години, а ние чак сега попадаме на следа от него — отбеляза замислено Блогс. — Няма лесно да го пипнем.

Годлиман изведнъж заприлича на някой стар вълк.

— Може да е умен, но не колкото мен — заяви той сухо. — Ще го натикам аз в миша дупка, тоя шибан скапаняк.

— Боже Господи, вие сте се променили, професоре! — изсмя се високо Блогс.

— А ти знаеш ли, че за първи път от година насам се смееш, момчето ми? — рече Годлиман.