Кен Фолет
Иглата (37)

35.

Фейбър затвори вратата на джипа и тръгна доста бавно към къщата. Пак беше облякъл шубата на Дейвид. Целите му панталони бяха кални — от падането, а мократа коса бе прилепнала към черепа. Леко накуцваше с десния крак.

Люси се дръпна от прозореца и хукна надолу по стълбите. Пушката беше на пода в антрето, където я беше оставила. Тя я грабна. Изведнъж й натежа страшно много. Никога не бе стреляла и нямаше представа как да провери дали е заредена. Ако имаше време, щеше да се оправи някак си, но време нямаше.

Тя пое дълбоко въздух и отвори външната врата.

— Стой! — изкрещя тя. Гласът й прозвуча по-пискливо, отколкото й се искаше, направо истерично.

Фейбър се усмихна любезно и продължи напред. Люси насочи пушката към него, стиснала магазина с лявата и цевта с дясната ръка. Пръстът й беше на спусъка.

— Ще те убия! — изрева тя.

— Не ставай глупава, Люси — каза той меко. — Нима би могла да ми причиниш болка? След всичко онова, което правихме заедно? Не се ли обичахме поне мъничко, а?

Вярно беше. Беше си казвала, че не може да се влюби в него, и това бе вярно. Но и бе изпитвала нещо към него, ако не любов, то много близко до любов.

— Ти знаеше за мен следобед — продължи той. Сега беше на стотина стъпки от нея. — И това не ти попречи тогава, нали?

Вярно беше донякъде. Тя си спомни как бе застанала върху него, притиснала ръцете му към гърдите си — и тогава осъзна какво цели той…

— Люси, можем да се оправим само двамата, да се обичаме…

… и дръпна спусъка.

Разнесе се оглушителен гръм, пушката подскочи в ръцете й и прикладът натърти хълбока й. Люси едва не я изпусна. Не си беше представяла, че стрелбата е такова нещо. За момент се усети напълно оглушала.

Куршумът прелетя високо над главата на Фейбър, но въпреки това той се наведе, обърна се и хукна на зигзаг назад към джипа. Люси се изкуши да стреля отново, но се сдържа навреме: ако той разбереше, че и двете цеви са празни, нямаше какво да го спре.

Фейбър отвори рязко вратата на джипа, скочи вътре и се спусна надолу по хълма.

Люси знаеше, че ще се върне.

Но изведнъж се почувства щастлива, почти весела. Бе спечелила първия рунд — беше го прогонила…

Той щеше, разбира се, да се върне.

И все пак преимуществото беше на нейна страна. Тя беше вътре, имаше пушка. И време да се приготви.

Да се приготви. Трябваше да бъде готова. Следващият път той щеше да измисли нещо по-хитроумно. Сто на сто щеше да се опита да я изненада по някакъв начин.

Надяваше се, че ще изчака да се стъмни — това щеше да й даде време.

Първо трябваше да презареди пушката.

Люси отиде в кухнята. Том държеше всичко в кухнята: храна, въглища, провизии — и имаше пушка като тази на Дейвид. Тя знаеше, че двете пушки са еднакви, защото Дейвид бе разгледал оръжието на Том и бе поръчал да му пратят точно същото. Двамата обичаха да говорят надълго и нашироко за оръжия.

Тя намери пушката на Том и патроните и ги постави заедно със своето оръжие на кухненската маса.

Машинариите бяха просто нещо, тя беше убедена в това. Жените се шашваха от най-простата техника само от притеснение, не от глупост.

Започна да върти в ръцете си пушката, държейки цевта далеч от себе си, докато накрая тя не се отвори. После повтори наум всяко движение, което бе направила, за да се отвори, и го изрепетира няколко пъти.

Беше изненадващо просто.

Тя зареди и двете пушки. После, за да е сигурна, че е направила всичко точно, насочи пушката на Том към стената на кухнята и дръпна спусъка. Посипа се мазилка, Боб залая като луд, тя пак се натърти и едва не оглуша. Но сега вече беше въоръжена.

Трябваше да запомни да дърпа спусъка леко, за да не рита пушката и да не се отклонява. Мъжете сигурно ги учеха тия неща в казармата.

След това какво? Трябваше да попречи на Хенри да влезе в къщата.

И двете врати, разбира се, не се заключваха. Ако на този остров станеше обир, пострадалият щеше да знае, че извършителят е от другата къща. Люси разрови кутията с инструменти на Том и намери брадва с лъскаво наточено острие. Тя застана на стълбището и започна да сече перилата.

Ръцете я заболяха, но след пет минути вече разполагаше с шест къси, яки дъбови дъски. Намери чук и няколко пирона и закова дъските на двете врати, по три на всяка, с по четири пирона върху всяка дъска. Когато свърши, й идеше да завие от болката в китките, чукът беше тежък като олово, но я чакаше още работа.

Тя грабна една шепа лъскави, десетсантиметрови пирони и закова всичките прозорци в къщата. Направи голямо откритие — разбра защо мъжете винаги слагат по някой пирон в устата си; просто за работата трябваха две ръце, а ако сложеше пироните в джоба, те бодяха доста неприятно.

Когато свърши, беше вече тъмно. Тя не запали осветлението.

Той пак можеше да влезе в къщата, естествено, но поне нямаше да е тихо. Трябваше да счупи нещо — тя щеше да го чуе и да го чака със заредените пушки.

Люси се качи горе с тях да види как е Джо. Момченцето още спеше на леглото на Том, увито в одеялцето си. Люси драсна клечка кибрит и се взря в личицето му. Приспивателното явно му беше подействало здравата, но цветът му беше добър, температурата изглеждаше нормална и детето дишаше леко.

— Стой си така, малкият ми — прошепна Люси. Неочакваният прилив на нежност още повече я ожесточи към Хенри.

Тя започна да кръстосва неспокойно из къщата и да наднича през прозорците в тъмното. Кучето я следваше навсякъде по петите. Остави едната пушка на горната площадка и взе със себе си другата, а брадвата затъкна в колана на панталоните си.

Спомни си за радиото и начука още няколко пъти SOS. Нямаше никаква представа дали някой я чува, или не, дали радиото работи. Не знаеше нищо друго освен този сигнал, така че не можеше да предаде нищо повече.

Хрумна й, че и Том може би не е знаел нищо в началото. Трябваше да има някъде учебник или нещо подобно. Само да можеше да каже на някого какво става тук… Тя прерови къщата, изхаби дузина кибритени клечки и всеки път изпитваше панически ужас, когато драснеше някоя близо до прозорец на долния етаж. Не намери нищо.

Добре де, може и да е знаел морзовата азбука.

От друга страна, защо ли му трябваше? От него се искаше само да съобщи в Центъра, че се приближават вражески самолети, и тази информация можеше да се предаде нешифрована в ефир — au clair, както беше казал Дейвид.

Тя се върна в спалнята и отново огледа радиото. От едната страна на голямата кутия имаше микрофон — просто не го бе видяла преди.

Ако можеше да им каже нещо, тогава и те можеха да й отговорят.

Да чуе друг човешки глас — естествен, нормален, английски глас, — изведнъж й се стори най-примамливото нещо на света.

Тя взе микрофона и започна да върти напосоки копчетата.

Боб пролая тихо.

Люси остави микрофона и протегна ръка към него в тъмнината.

— Какво има, Боб?

Кучето излая отново. Тя усети как ушите му щръкват нагоре. Люси изпитваше панически страх; увереността, която бе почувствала, след като прогони Хенри с пушката и разбра как да я зарежда, и барикадира вратите, и закова прозорците… се изпари напълно при първото пролайване на кучето.

— Бързо долу! — прошепна тя. — Тихо!

Хвана го за нашийника и го остави да я води по стълбите. Тя протегна ръка в тъмното, за да се улови за парапета, забравяйки, че го бе насякла за барикадите си, залитна и едва не падна. Но успя да се задържи на крака и засмука треската, забила се в пръста й.

Кучето спря за миг в антрето, после излая по-силно и я дръпна към кухнята. Тя го взе притисна муцуната му за да го накара да спре, после се промъкна през вратата.

Люси погледна към прозореца, но пред очите й беше само дълбока тъмнина.

Тя наостри уши. Прозорецът изскърца, отначало почти недоловимо, после по-високо. Хенри се опитваше да влезе. Боб изхърка заплашително, но сякаш разбра защо стискат изведнъж муцуната му.

Нощта някак си утихна. Бурята отминаваше, макар и почти недоловимо. Хенри сякаш се бе отказал от кухненския прозорец. Люси отиде в дневната.

И пак чу как старото дърво проскърцва под нечий натиск. Сега Хенри изглеждаше твърдо решен да влезе: последваха три приглушени удара, сякаш блъскаше по прозореца с възглавничката на дланта си.

Люси пусна кучето на земята и вдигна пушката. Може би си въобразяваше, но сякаш виждаше прозореца пред себе си като някакъв сив квадрат в непрогледната тъмнина. Ако той го отвореше, тя щеше да стреля веднага.

Раздаде се много по-силен удар. Боб не можа да се овладее и излая силно. Тя чу някакво стържене отвън.

После прозвуча гласът:

— Люси?

Тя прехапа устни.

— Люси?

Беше гласът, с който й говореше в леглото — дълбок, мек, нежен.

— Люси, чуваш ли ме? Не се страхувай. Не искам да ти причиня болка. Кажи ми нещо, моля те.

Тя едва се сдържа да не дръпне двата спусъка още там, веднага, просто за да замлъкне този ужасен глас и да изчезнат спомените, които й навяваше.

— Люси, миличка… — Стори й се, че чува приглушено хлипане. — Люси, той ме нападна — трябваше да го убия… Убих го заради страната си, не трябва да ме мразиш заради това…

Какво, за Бога, означаваше това?… Звучеше налудничаво. Можеше ли да е луд и да бе успял да го скрие? Всъщност изглеждаше по-нормален от много други хора — и все пак вече беше убивал… макар че тя нямаше представа при какви обстоятелства… Спри… почваш да се размекваш, а той, разбира се, точно това иска.

Хрумна й нещо.

— Люси, кажи ми поне една дума…

Тя изтича на пръсти в кухнята. Гласът му отслабна в далечината. Боб щеше със сигурност да я предупреди, ако Хенри предприеме нещо друго. Тя разрови инструментите на Том в кутията и намери някакви клещи. После се приближи до прозореца, напипа главичките на трите пирона, които бе заковала, и внимателно, съвсем тихо ги измъкна. Трябваше да употреби цялата си сила.

Щом ги измъкна, Люси се върна в дневната и се заслуша.

— … не ми пречи и няма да те закачам…

Тихо, съвсем тихо тя повдигна кухненския прозорец, промъкна се в дневната, взе кучето на ръце и се върна пак в кухнята.

— … причиня болка, за нищо на света…

Тя погали кучето и промърмори:

— Нямаше да го правя, ако не се налагаше, миличко. — После го хвърли през прозореца и затвори бързо, намери пирон и го зачука на ново място с три точни удара.

След това хвърли чука, грабна пушката, изтича в стаята и застана близо до прозореца, притисната до стената.

— … дам последен шанс!

Тя чу приглушения шум от лапите на Боб, после страшен, ужасяващ лай. Люси никога не бе чувала овчарско куче да лае така. Последва сблъсък и човекът като че ли падна. Тя чуваше дишането на Хенри, тежко и задъхано, после Боб явно се нахвърли отново, защото последва вик от болка, ругатня на чужд език и отново ужасяващият лай.

Шумът ставаше все по-приглушен — сякаш се отдалечаваше — и изведнъж спря. Люси почака, притисната до стената, наострила уши. Искаше да се качи да види как е Джо, да опита да се обади по радиото, да се изкашля, но не смееше да помръдне. В съзнанието й изникваха и изчезваха кървави картини, представяше си какво бе сторил Боб с Хенри и копнееше да чуе кучето да сумти на вратата.

Тя обърна глава към прозореца… и осъзна, че го вижда, виждаше не само някакъв сивкав квадрат, но самата дървена рамка. Беше още нощ, ала тя си отиваше и Люси знаеше, че ако погледне навън, едва доловима светлина щеше да обагря небето и да прогонва непрогледния мрак. Съвсем скоро щеше да се зазори и тя щеше да вижда мебелите в стаята, и Хенри нямаше да може да я изненада в тъмното…

На сантиметри от нея стъклото се счупи с трясък. Тя подскочи. Усети остра болка в бузата си, докосна мястото и разбра, че някое отхвръкнало парче я е порязало. Вдигна пушката, очаквайки Хенри да се появи на прозореца. Нищо не се случи. Минаха минута-две и чак тогава тя се запита какво ли е счупило стъклото.

Люси погледна към пода. Между парчетата стъкло тъмнееше голяма сянка. Тя откри, че вижда по-добре, ако наклони глава и погледне косо. И когато се взря по-внимателно, видя пред себе си познатите очертания на кучето.

Люси притвори очи, после извърна поглед настрани.

Не беше в състояние да изпита каквото и да било чувство. Ужасът и смъртта, заобикаляли я досега, бяха притъпили емоциите й — първо Дейвид, после Том, после безкрайното напрежение на обсадата цяла нощ… Сега изпитваше само глад. Предишният ден се бе чувствала прекалено нервна, за да яде, което означаваше, че трийсет и шест часа не беше слагала нищо в уста. И сега, колкото и нелепо и абсурдно да изглеждаше, откри, че копнее за сандвич със сирене.

Още някой влизаше през прозореца.

Тя долови движението с крайчеца на окото си.

И се взря в ръката на Хенри като хипнотизирана: ръка с дълги пръсти, без пръстени, бяла под мръсотията, с добре поддържани нокти и превързан показалец, ръка, която я бе докосвала нежно и бе свирила на тялото й като на инструмент, и бе забила ножа в сърцето на един стар овчар.

Ръката отчупи парче стъкло, после още едно, за да разшири дупката в прозореца. После се пресегна навътре чак до лакътя и зашава с пръсти по перваза, търсейки куката, за да я откачи.

Мъчейки се да не вдига шум, Люси мъчително бавно премести пушката в лявата си ръка, а с дясната измъкна брадвата от колана си, вдигна я високо над главата си и я стовари с всичка сила върху ръката на Хенри.

Сигурно я беше усетил или бе чул свистенето на вятъра, или пък бе доловил неясното движение зад прозореца, защото той се дръпна рязко частица от секундата преди ударът да се стовари върху него.

Брадвата се заби в дървения перваз и не помръдна. В мига, в който Люси реши, че не го е уцелила, той изкрещя от болка и до острието, като две гъсеници на лакираното дърво, тя видя два пръста.

И чу тропота на бягащи нозе.

Люси повърна.

Изведнъж я налегна изтощение, последвано веднага от вълна на самосъжаление. Бе изстрадала достатъчно, наистина достатъчно, нали така, Господи? По света имаше полицаи и войници да се справят с подобни ситуации — и никой не можеше да очаква от една обикновена домакиня и майка да се бори безкрайно с един убиец. Кой можеше да я обвинява, ако се откажеше сега? Кой можеше да заяви честно, че би се справил по-добре, би издържал по-дълго, би измислил още нещо в следващата минута?

Тя беше дотук. Сега те трябваше да поемат топката — ония от света отвънка, полицаите и войниците, който и да беше от другия край на радиовръзката. Тя повече не можеше…

Люси откъсна очи от отвратителното зрелище на перваза и уморено се заизкачва по стълбите. Взе и втората пушка и ги отнесе и двете в спалнята.

Джо още спеше, слава Богу. Почти не бе шавнал цяла нощ, миличкият, и си нямаше никакво понятие от ужаса, който се разиграваше наоколо. Но тя усети, че сега вече не спи толкова дълбоко, нещо в изражението на лицето му и начинът, по който дишаше, й подсказаха, че той скоро ще се събуди и ще поиска закуската си.

Ох, как копнееше за старото, до болка познато ежедневие! Да стане рано сутринта, да приготви закуската, да облече Джо и да се захване с най-простата, скучна и безопасна домакинска работа, да мие и чисти, да бере билки от градината и да прави чай… Изглеждаше невероятно, че някога се бе чувствала нещастна от това, че Дейвид не я обича, от дългите скучни вечери и вечния мрачен пейзаж — само трева, пирен и дъжд.

Никога нямаше да се върне този живот.

Беше мечтала за градове и музика, за хора и идеи. Сега желанието бе изчезнало; не можеше да разбере защо въобще ги бе искала. Единственото, за което си струваше човек да копнее, бе спокойствието — или поне така мислеше тя сега.

Седна пред радиото и започна да оглежда копчетата и циферблатите. Ще свърши и това, после ще си почине. С огромно усилие на волята се опита още малко да разсъждава логично. Комбинациите не бяха чак толкова много. Тя намери едно копче с две положения, завъртя го и изчука сигнала за помощ. Нито звук. Може би това означаваше, че микрофонът е включен.

Тя го дръпна към себе си и заговори:

— Ало, ало, има ли някой там? Ало?

Имаше един ключ, над който пишеше „Предаване“, а под него — „Приемане“. Беше завъртян на „Предаване“. Ако светът трябваше да й отговори, явно трябваше да превключи на „Приемане“.

— Ало, чува ли ме някой? — каза тя и завъртя на „Приемане“.

Нищо.

И след това:

— Обадете се, Остров на бурите, чувам ви силно и ясно.

Мъжки глас. Младежки, силен, компетентен и успокояващ, и жив, и нормален.

— Обадете се, Остров на бурите, цяла нощ се мъчим да се свържем с вас… къде бяхте, по дяволите?

Люси превключи на „Предаване“, опита се да заговори и избухна в плач.