Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eye of the Needle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2014)
Корекция
plqsak (2014)
Форматиране
in82qh (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

Кен Фолет. Иглата

ИК „Народна култура“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Светлана Каролева

Коректор: Грета Петрова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Рецензент: Димитрина Кондева

ISBN: 954-04-0049-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки.

17.

Фейбър мина по Сарк Бридж и влезе в Шотландия малко след пладне. Мина и покрай ниската Сарк Тол Бар Хаус, чиято табела отпред оповестяваше, че това е първата шотландска къща, а на плочата над вратата беше изписано нещо за сватби, което не можа да разчете. Четвърт миля по-нататък, когато влезе в селцето Гретна, осъзна какво е било — тук идваха да се женят избягалите от дома си млади.

Пътищата бяха още мокри от падналия дъжд, но слънцето бързо щеше да ги изсуши. Предохранителните мерки срещу вражеското нападение бяха поотслабнали и хората бяха поставили отново пътните знаци и табелите с имената на селца и градчета, та Фейбър прелетя през ред села със странни имена — Къркпатрик, Къртълбридж, Еклефечан. Местността наоколо беше равна и приятна, зелените поля искряха на слънцето.

Беше спрял за бензин в Карлайл. Сипа му го жена на средна възраст с мазна престилка и не му зададе никакви неудобни въпроси. Напълни резервоара догоре, както и резервната туба, закачена от външната страна.

Беше много доволен от двуместната количка. Още дигаше петдесет мили в час въпреки годините си. Четирицилиндровият 1548-кубиков мотор работеше гладко и неуморно, докато се катереше и спускаше по шотландските хълмове. Тапицираната с кожа седалка беше много удобна. Той натисна тромбата, да не би някоя заблудена овца да хукне да пресича.

Фейбър премина през малкото пазарно градче Локърби, прекоси реката Анан по живописния Джонстън Бридж и започна да се изкачва към връх Битък. Улови се, че все по-често използва трета скорост.

Беше решил да не хваща по най-прекия път за Абърдийн, през Единбург и по крайбрежието. По-голямата част от източния бряг, от двете страни на Фърт ъф Форт, бе обявена за забранена зона. Не се допускаха посетители на ивица, широка десет мили. Разбира се, властите не биха могли да охраняват сериозно такъв дълъг район. Въпреки това, ако не се движеше в зоната, беше по-малко вероятно да го спрат и разпитват.

В крайна сметка щеше да се наложи да навлезе и в нея, но колкото по-късно, по-добре. Той насочи вниманието си към версията, която щеше да им поднесе, ако го спрат. Частните пътувания и разходки практически бяха спрели през последните няколко години заради строгата купонна система и онези, които имаха коли и получаваха купони за извършване на някакъв вид дейност, подлежаха на съдебно преследване, ако се отклоняха и няколко метра от основния си маршрут по лични причини. Фейбър бе прочел във вестниците за някакъв прочут импресарио, когото бяха изпратили в затвора заради това, че бе използвал бензин, отпуснат за селскостопански нужди, за да закара няколко актьори от един театър до хотел „Савой“. Пропагандата неспирно набиваше в главите на хората, че на един бомбардировач „Ланкастър“ му трябват 2000 галона гориво, за да стигне до Рур. В обикновени условия нищо не би доставило по-голямо удоволствие на Фейбър от това да харчи бензина, който иначе би отишъл за бомбардирането на родината му, но да го спрат сега, със залепената за гърдите му информация, и да го арестуват за нарушаване на купонните разпоредби, би било невероятна подигравка.

Трудно беше. По пътищата се движеха главно военни коли, а той нямаше военни документи. Не можеше да ги заблуди, че кара хранителни продукти, просто защото в колата нямаше нищо. Кой пътуваше тия дни? Моряци в отпуска, командировани държавни служители, от време на време някой почиващ, квалифицирани работници… Това беше. Щеше да се представи за инженер, специалист в някаква мъчноразбираема специалност, като високотемпературни смазочни масла например, и да каже, че отива да разреши някакъв производствен проблем във фабриката в Инвърнес. Ако го попитаха коя фабрика, щеше да каже, че е секретна. (Крайната цел трябваше да е твърде далеч от истинската; така че да не може да го разпитва някой, който със сигурност знае, че на това място такава фабрика няма.) Инженерите консултанти едва ли се обличаха с гащеризони като оня, който бе откраднал от двете сестри, но по време на война всичко бе възможно.

След като измисли тази версия, престана да се бои толкова от някоя случайна проверка. Опасността да го спре човек, който търси специално Хенри Фейбър, шпионина беглец, беше друг въпрос. Имаха оная снимка…

Познаваха лицето му. Неговото лице!

… и не след дълго щяха да имат описание на колата, с която пътуваше. Не вярваше, че ще тръгнат да поставят бариери, защото нямаше начин да се сетят закъде пътува, но беше сигурен, че всеки полицай в областта ще се оглежда за сив „чипонос“ „Морис Каули“, регистрационен номер МЛН-29.

Ако го забележеха в открита местност, нямаше да го заловят веднага. Селските полицаи не караха коли, а велосипеди. Но някой полицай щеше да се обади в управлението си и след няколко минути колите щяха да се втурнат по следите на Фейбър. Види ли полицай, реши той, ще зареже тая кола, ще открадне друга и ще се отклони от първоначалния си маршрут. Но из рядко населените полета на Шотландия имаше доста голям шанс да стигне чак до Абърдийн, без да мине покрай някой селски полицай. В градовете беше друго. Там опасността да го подгони полицейска кола бе много голяма. А нямаше кой знае каква надежда да избяга — колата му беше стара и сравнително бавна. Пък и полицаите обикновено бяха добри шофьори. В най-добрия случай щеше да се измъкне от колата и да се скрие всред тълпата или да се шмугне в някоя странична улица. Той се канеше да захвърли колата и да открадне друга при всяко влизане в голям град. Проблемът беше, че ще остави зад себе си следа, широка цяла миля, та МИ-5 да тръгне по нея. Може би едно компромисно решение тогава — ще кара в градовете, но ще се мъчи да минава само по страничните улички. Фейбър си погледна часовника. Щеше да стигне в Глазгоу на свечеряване, а след това щеше да се възползва от прикритието на тъмнината.

Е, не беше кой знае какво решение, но пък щеше да е в пълна безопасност само ако не бе станал шпионин.

Докато преминаваше високия хиляда и шестстотин метра връх Битък, заваля. Фейбър спря и излезе да вдигне брезентовия гюрук. Беше потискащо топло. Фейбър погледна нагоре. Твърде бързо се бе заоблачило. Нямаше да мине без гръмотевици и святкане.

Докато караше, откри някои от дефектите на малката кола. Гюрукът беше нацепен на няколко места и оттам капеше и духаше, а малката чистачка бършеше само горната половина на предното стъкло, поради което видимостта беше лоша. Теренът ставаше все по-планински и моторът започна осезаемо да прохърква. Не беше за чудене — колата беше на повече от двайсет години, а я натискаха яко.

Дъждът спря. Бурята се бе разминала, но небето си оставаше притъмняло, а въздухът трептеше от напрежение.

Фейбър премина през Крофърд, сгушен всред зелените хълмове, и Абингтън, състоящ се от църква и поща на западния бряг на река Клайд, и Лесмахаго, след който започваше обраслата с пирен пустош.

Половин час по-късно стигна до предградията на Глазгоу. Щом навлезе в застроената част, той се отклони на север от главното шосе с надеждата да заобиколи града, тръгна по страничните улички, пресичащи основните артерии в източната част, и накрая стигна до Камбърнод Роуд, откъдето пое отново на изток и се измъкна от града.

Стана по-бързо, отколкото очакваше. Късметът му продължаваше да работи.

Озова се на шосе А-80, премина покрай фабрики, мини и ферми. Пред очите му прелитаха още и още шотландски имена: Милърстон, Степс, Мурхед, Молинбърн, Кондорат.

Късметът му изневери някъде между Камбърнод и Стърлинг.

Бе натиснал педала на газта по една права, леко спускаща се отсечка. Полята от двете страни се простираха докъдето поглед стигаше. Стрелката достигна четирийсет и пет мили в час и изведнъж нещо в мотора изтрещя много силно, като че ли тежка верига задра по зъбчати колела. Фейбър намали скоростта на трийсет, но тракането продължи. Явно се бе счупила някоя голяма и важна част от машинката. Той се вслуша внимателно в шума на мотора. Или счупен сачмен лагер в скоростната кутия, или дупка в някаква важна част. Със сигурност не беше нещо просто, като например запушен карбуратор или зацапана свещ, явно, че без сервиз нямаше да се оправи.

Той спря и вдигна капака. Като че ли имаше прекалено много масло навсякъде, но иначе видима повреда не личеше. Той седна отново зад кормилото и потегли. Колата определено бе загубила мощност, но поне още вървеше.

Три мили по-нататък от радиатора започна да излиза пара. Фейбър разбра, че колата скоро съвсем ще спре. Той започна да търси място къде да я захвърли и попадна на кален коловоз, вероятно водещ към някоя ферма. На стотина метра от шосето коловозът кривваше зад един къпинов храст. Фейбър спря зад храста и угаси мотора. Съскането на излизащата пара постепенно утихна. Той излезе от колата и заключи вратата. Усети, че изпитва някакво съжаление към Ема и Джеси — доста трудно щяха да си поправят автомобила преди края на войната.

Той тръгна към шосето. Оттам колата не се виждаше. Значи щеше да мине ден или два, преди да предизвика нечии подозрения. „Дотогава може да съм в Берлин“, помисли си Фейбър и закрачи по пътя. Рано или късно щеше да стигне до някой град, откъдето можеше да открадне друга кола. Движеше се доста добре — преди по-малко от двайсет и четири часа бе излязъл от Лондон и имаше на разположение още толкова, докато подводницата се появи на уречената среща — на другия ден, в шест следобед.

Слънцето бе залязло отдавна и сега изведнъж стана тъмно. Фейбър едва виждаше пътя пред себе си. За щастие по средата имаше бяла линия — изобретение, продиктувано от желанието за повече безопасност по време на затъмненията, и той тръгна по нея. Нощта беше тиха и щеше навреме да чуе всяко приближаващо превозно средство.

Всъщност го задмина само една кола. Той чу боботенето на мотора отдалече, отби се от шосето и легна в тревата на няколко метра от него, докато автомобилът се изгуби от погледа му. Беше голям — „Воксхол Десет“, реши Фейбър — и се движеше доста бързо. Той го остави да отмине, после се надигна и пое по пътя. Двайсет минути по-късно го видя отново, спрял отстрани на банкета. Ако го бе забелязал навреме, щеше да заобиколи през полето, но фаровете и моторът бяха угасени и Фейбър едва не се блъсна в него в тъмнината.

Преди да съобрази какво да прави, някой светна с фенерче изпод капака и някакъв глас изрече:

— Хей, има ли някой там?

— Моторът ли се повреди? — попита Фейбър и влезе в лъча на фенерчето.

— Абе, май че нещо такова.

Лъчът се наведе надолу, Фейбър се приближи и в отразената светлина видя мустакатото лице на мъж на средна възраст в двуреден костюм. В другата си ръка мъжът държеше някак неловко голям гаечен ключ, явно не знаеше какво да прави с него.

— Какво й стана? — Фейбър погледна мотора.

— Няма мощност — заяви мъжът, заваляйки съгласните. — Както си вървеше като часовник, и изведнъж почна да прекъсва. Ох, хич не разбирам от коли. — Той насочи лъча отново към Фейбър и попита с надежда: — А вие разбирате ли?

— Не съвсем — отвърна Фейбър, — но мога да видя, когато има измъкнат кабел. — Той взе фенерчето от мъжа, наведе се към мотора и вкара измъкналия се кабел обратно в главата на цилиндъра. — Опитайте сега.

Мъжът се качи в колата и запали мотора.

— Идеално! — надвика шума той. — Вие сте гений! Качвайте се!

На Фейбър му мина през ум, че това може да е капан на МИ-5, но бързо отхвърли тая мисъл — ако знаеха къде е, а това беше малко вероятно, защо трябваше да пипат така внимателно? Можеха лесно да пратят двайсет полицаи и няколко бронирани коли, за да го заловят.

Той се качи в колата.

Шофьорът потегли и запревключва бързо, докато не достигнаха една добра скорост. Фейбър се намести удобно.

— Между другото, казвам се Ричард Портър — рече шофьорът.

Фейбър се сети светкавично за личната си карта в портфейла.

— Джеймс Бейкър.

— Здравейте. Сигурно съм ви подминал по пътя, но не ви видях.

Фейбър осъзна, че човекът му се извинява, дето не го е взел — всички качваха стопаджии, откак започна бензиновата криза.

— Няма нищо — рече Фейбър. — Сигурно съм се отбил зад някое храстче, естествени нужди, знаете. Чух наистина, че минава кола.

— Отдалече ли идвате? — Портър му предложи пура.

— Много сте любезен, но не пуша — отвърна Фейбър. — Да, идвам от Лондон.

— Все на стоп?

— Не. Колата ми се счупи долу, в Единбург. Явно трябва някаква част, дето я нямат на склад, та се наложи да я оставя в сервиза.

— Лош късмет. Е, аз отивам до Абърдийн, та мога да ви оставя където искате.

Това беше наистина голям удар. Фейбър затвори очи и си представи картата на Шотландия.

— Чудесно! — възкликна той. — Аз отивам в Банф, така че Абърдийн ще свърши добра работа. Само дето мислех да хвана по главния път… Не си взех пропуск. Абърдийн забранена зона ли е?

— Само пристанището — каза Портър. — Всеки случай няма защо да се тревожите за такива работи, докато сте в моята кола — аз съм мирови съдия и началник на гражданската отбрана. Какво ще кажете, а?

Фейбър се усмихна в тъмното.

— Благодаря. Това щатна работа ли е? Като съдия, искам да кажа?

Портър запали пурата си и издуха дима.

— Не съвсем. Всъщност аз съм пенсионер. Бях адвокат, докато не откриха, че имам слабо сърце.

— Така ли? — Фейбър се опита да вложи някакво съчувствие в гласа си.

— Да не ви пречи димът? — каза Портър, размахвайки дебелата пура.

— Въобще не.

— Какво ви води в Банф?

— Аз съм инженер. Един проблем във фабриката, всъщност работата е малко секретна…

— Не казвайте нищо повече — вдигна ръка Портър. — Разбирам.

Двамата замълчаха. Колата профуча през няколко градчета. Портър очевидно познаваше шосето много добре, за да кара толкова бързо в тъмнината. Голямата кола просто топеше разстоянието. Равномерното й движение приспиваше Фейбър. Той прикри прозявката си.

— По дяволите, сигурно сте уморен — каза Портър. — Колко съм глупав. Я не се правете на прекалено възпитан и си дремнете!

— Благодаря ви — усмихна се Фейбър — Ще подремна.

Колата се полюляваше също като влака и Фейбър пак бе споходен от своя кошмар с пристигането, само че този път малко по-различен. Вместо да обядва във влака и да говори за политика със спътника си, той трябваше по някаква неизвестна причина да пътува в тендера за въглища, седнал върху куфара с радиото, опрял гръб в твърдата желязна стена. Когато влакът пристигна на гара Уотърлу, всички наоколо, включително и слизащите, носеха по една малка снимка на Фейбър с отбора по бягане; и всички се споглеждаха и сравняваха лицата наоколо с това на снимката. При бариерата контрольорът го хвана за рамото: „Ти си човекът от снимката, нали?“ Фейбър установи, че не може да изрече и дума. Само се взираше в снимката и си спомняше как бе тичал, за да спечели тази купа. Господи, как бе тичал — бе атакувал прекалено рано, бе започнал последния спринт четвърт миля преди финалната права и през последните 500 метра едва не бе умрял — може би и сега щеше да умре заради тази фотография в ръката на оня човек… той му викаше: „Събуди се! Събуди се!…“ Изведнъж Фейбър се намери отново в колата на Ричард Портър, който му казваше да се събуди.

За миг дясната му ръка се озова в левия ръкав, където бе скрита камата, после той се сети, че за Портър Джеймс Бейкър е само един безобиден стопаджия, и се отпусна.

— Събуждате се като войник — рече Портър развеселено. — Ето го Абърдийн.

Фейбър забеляза аристократичното произношение и си спомни, че Портър е съдия и член на полицейската управа. На бледата светлина на настъпващия ден лицето му беше червендалесто, а мустаците лъщяха. Палтото му от камилска вълна изглеждаше скъпо. Беше богат и влиятелен човек и ако изчезнеше, щяха веднага да почнат да го търсят. Фейбър реши да не го убива.

— Добро утро — усмихна се той и се загледа през прозореца в гранитния град.

Движеха се бавно по някаква главна улица с магазини от двете страни. Неколцината подранили отиваха все в една посока — сигурно са рибари, реши Фейбър. Изглеждаше студено и ветровито място.

— Искате ли да се избръснете и да закусите, преди да продължите? Заповядайте у нас — каза Портър.

— Много сте любезен…

— Нищо подобно. Ако не бяхте вие, щях още да съм на А-80 при Стърлинг и да чакам да отвори някой сервиз.

— … но няма да се възползвам от поканата ви, благодаря. Искам да продължа.

Портър не настоя и Фейбър долови, че отказът му бе посрещнат с облекчение.

— В такъв случай ще ви оставя на Джордж Стрийт — оттам започва шосе А-96, което води право в Банф. — След миг колата спря. — Стигнахме.

— Благодаря, че ме докарахте. — Фейбър отвори вратата.

— Няма защо — подаде ръка Портър. — На добър път.

Фейбър слезе и затвори вратата; колата отмина. Нямаше от какво да се страхува, Портър щеше да се прибере и да спи цял ден и докато разбереше, че е помагал на шпионин, щеше да стане твърде късно за каквото и да било.

Фейбър изчака „Воксхол“-ът да се скрие от погледа му, после пресече шосето и тръгна по улица Пазарска — звучеше многообещаващо. Скоро след това се озова на пристанището и доверявайки се на носа си, излезе на рибния пазар. Чувстваше се в безопасност всред гъмжащия от хора шумен и миришещ площад, където всички бяха облечени в работни дрехи като него. Мокри риби и весели мръсотии летяха из въздуха и Фейбър усети, че трудно разбира гърления, изяждащ думите говор. От един павилион си купи силен горещ чай в нащърбена голяма чаша и парче франзела с резен бяло сирене.

Седна на едно буре да се нахрани и да помисли малко. Довечера трябваше да открадне лодка. А сега се налагаше да чака цял ден. Отвратително наистина. Трябваше и някъде да се скрие за следващите дванайсет часа. Беше прекалено близо до успеха, за да поема рискове сега, а да се открадне лодка посред бял ден, беше много по-опасно, отколкото да го стори привечер.

Той изяде закуската си и стана. Щяха да минат още няколко часа, преди градът истински да се събуди. А той щеше да използва това време да си намери добро скривалище.

Фейбър обиколи доковете и пристанището. Охраната беше съвсем фиктивна и той си набеляза няколко места, където би могъл да се промъкне. След това стигна до покрития с пясък плаж и тръгна по дългата две мили еспланада. В далечния й край, в устието на река Дон, бяха завързани няколко яхти. Биха свършили чудесна работа, но сигурно нямаха гориво.

Дебел облак затули изгряващото слънце. Въздухът стана пак много топъл и наситен с електричество. В крайбрежните хотели се появиха неколцина решени на всичко отпускари и седнаха упорито на плажа, очаквайки слънцето. Фейбър много се съмняваше, че слънцето ще се покаже през този ден.

Плажът можеше да се окаже най-подходящото място за криене. Полицията щеше да огледа жп– и автогарата, но едва ли щеше да започне да претърсва щателно целия град. Може би само няколко хотела и частни квартири. Малко вероятно бе да тръгнат да разпитват всеки човек на плажа. Фейбър реши да прекара деня на шезлонг на пясъка.

Той си купи вестник от една будка и взе под наем стол. После свали ризата си и я облече отново върху гащеризона. Сакото метна настрана.

Щеше да забележи всеки полицай много преди той да стигне до мястото, където седеше. И да има достатъчно време да изчезне от плажа и да се шмугне в някоя от близките улички.

Фейбър зачете вестника. Според големите заглавия съюзниците започваха нова офанзива в Италия. Фейбър беше настроен доста скептично. Анцио се бе оказал пълен провал. Вестникът беше лошо отпечатан, снимки нямаше. Той прочете, че полицията търси някой си Хенри Фейбър, убил с кама двама души в Лондон…

Жена в бански костюм мина покрай Фейбър и го погледна многозначително. Сърцето му подскочи. После осъзна, че тя се опитва да флиртува. За секунда се изкуши да я заговори. Толкова отдавна не беше… Той се сепна. Търпение, само търпение. Утре ще си е у дома.

Беше рибарска лодка, дълга не повече от петдесет-шейсет стъпки, с широко дъно и вграден мотор. Антената подсказваше, че има мощен радиопредавател. По-голямата част от палубата бе заета от люкове към малкия трюм долу. Рубката беше отзад, до таблото и контролните уреди можеха да застанат прави само двама души. Корпусът беше обшит с дъски и прясно накалафатен, боята също изглеждаше прясна.

Две други лодки в пристанището също щяха да свършат работа, но Фейбър видя от кея как моряците от първата я завързват и зареждат с гориво, преди да си тръгнат за вкъщи.

Той изчака няколко минути да се отдалечат, отиде до края на кея и скочи в лодката. Името й беше „Мари II“. Кормилото беше заключено с верига. Фейбър седна на пода в кабината и загуби десет минути да си отваря катинара. Почна да се стъмва по-рано заради облаците, които бяха покрили плътно цялото небе.

След като отключи кормилото, Фейбър вдигна малката котва, после скочи обратно на кея и разви въжетата, върна се в кабината, запали дизеловия мотор и дръпна стартера. Моторът се задави и угасна. Той опита отново. Този път моторът изрева и заработи, и лодката започна да се отдалечава от кея.

Скоро пристанището остана зад него и той намери обозначения с шамандури канал, извеждащ в открито море. Фейбър се досети, че каналът всъщност е само за дълбоко газещи кораби, но предпазливостта нямаше да му навреди.

Щом излезе от пристанището, той усети полъха на студен бриз. Дано не предвещава разваляне на времето, искрено се помоли той. Морето беше изненадващо бурно и малката, но яка лодка се вдигна високо на вълните. Фейбър отвори широко дросела, консултира се с компаса на таблото и определи курса. В сандъче под кормилото намери някакви карти — изглеждаха стари, но малко употребявани, явно шкиперът познаваше морето наоколо добре и нямаше нужда от тях. Фейбър провери координатите, които бе запаметил оная нощ в Стокуел, нагласи по-точно курса и застопори кормилото.

По прозорците на кабината се стичаше вода. Фейбър не можеше да каже дали е дъжд или просто пръски. Вятърът режеше като с нож гребените на вълните. Фейбър подаде за миг глава и лицето му бе обляно с вода.

Той включи радиото. То забръмча и изпука. Фейбър завъртя ключа за честотите и попадна на някакви прекъсващи съобщения. Апаратът работеше безупречно. Той превключи на честотата на подводницата, после го загаси — беше прекалено рано да се свързва с тях.

Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-големи ставаха вълните. Сега всяка изправяше лодката назад като подплашен кон и я полюшваше за миг на върха си, преди да я запрати надолу в ужасяващите дълбини. Фейбър се взираше през прозорците като слепец. Нощта бе настъпила и той не виждаше нищо. Започна да му прилошава.

Щом си кажеше, че по-голяма вълна вече не може да дойде, и нова водна маса, по-огромна от предишните, го понасяше към небето и следваха една след друга, така че лодката все беше с кърмата нагоре към небето или надолу към морското дъно. В една особено дълбока бразда внезапно го обля ярката, сякаш дневна светлина на проблеснала светкавица. Фейбър видя как сиво-зелената водна маса се спуска върху носа и залива палубата и кабинката, където стоеше той. Не можа да разбере дали последвалият ужасен трясък бе от гръмотевицата или от разцепващите се дъски на лодката. Той неистово затърси спасителен пояс наоколо. Нямаше.

Нова светкавица раздра небето. Фейбър се вкопчи в застопореното кормило и опря гръб в стената на кабината, за да се задържи изправен. Нямаше смисъл да се мъчи да дърпа лостовете — беше безпомощен пред водната стихия.

Повтаряше си, че лодката би трябвало да е строена така, че да издържа на подобни внезапни бури. Но не можа да се убеди. Опитните рибари сигурно щяха да видят признаците за подобен ураган и щяха да си останат на брега, знаейки, че лодката им няма да издържи в такова време.

Нямаше представа къде се намира. Можеше да се е върнал обратно в Абърдийн или да е стигнал до мястото на срещата. Фейбър седна на пода и включи радиото. Неистовото люлеене му пречеше дори да върти копчетата. Когато апаратът загря, той завъртя шайбите, но не можа да хване нищо. Усили докрай — пак нищо.

Антената сигурно се бе изтръгнала от покрива.

Той превключи на „Предаване“ и повтори няколко пъти: „Обадете се“, след което нагласи на „Приемане“. Слаба надежда имаше някой да го чуе.

После угаси мотора, за да пести гориво. Трябваше да издържи бурята, ако успееше, а след това да се опита да поправи или смени антената. Можеше да му потрябва гориво.

При следващата голяма вълна лодката се плъзна застрашително настрани и той осъзна, че му трябва мощността на мотора, за да посреща челно вълните. Дръпна стартера. Моторът не запали. Опита няколко пъти и се отказа, ругаейки сам себе си, че го беше угасил.

Лодката се завъртя така силно, че Фейбър падна и си удари главата в кормилото. Лежеше замаян на пода и очакваше лодката всеки момент да се преобърне. Нова вълна се стовари върху кабината и счупи стъклата на прозореца. Изведнъж Фейбър се оказа под водата. Сигурен, че лодката потъва, той се изправи, залитайки, на крака и изплува на повърхността. Всичките прозорци бяха счупени, но лодката още се държеше. Фейбър отвори с ритник вратата и водата нахлу вътре. Той се вкопчи в кормилото, за да не го отнесе в морето.

Невероятно беше, но бурята се усилваше. Една от последните съзнателни мисли на Фейбър беше, че по тия места такива бури сигурно има един път на сто години. След това цялото му внимание и воля се насочиха върху това как да се задържи за кормилото. Трябваше да се завърже за него, но не смееше да го пусне, за да потърси въже. Загуби всякакво чувство за горе и долу, докато лодката подскачаше и танцуваше по грамадните като канари вълни. Ураганни ветрове и хиляди тонове вода се мъчеха да го изтръгнат от мястото му. Нозете му се плъзгаха непрекъснато по мокрия под, а мускулите на ръцете му горяха от болка. Той поемаше въздух, щом главата му се покажеше над водата, но иначе се мъчеше да не диша. На няколко пъти едва не загуби съзнание и смътно долови, че плоският покрив на кабината е изчезнал.

При всяко проблясване на светкавица съзираше за миг кошмара около себе си. С изненада установи, че може точно да определи къде е голямата вълна — отпред, отзад, надигаща се под него или далеч встрани. С ужас установи също, че не чувства ръцете си, и погледна надолу да види дали са още там, вкопчени в кормилото, замръзнали в нещо като rigor mortis. Ревът на бурята го оглушаваше, вятърът се бе слял с гръмотевиците и морето.

Усещаше, че бавно загубва способността си да разсъждава разумно. В нещо прилично по-скоро на мираж, отколкото на халюцинация, видя пред себе си момичето, което го бе заглеждало на плажа. Тя вървеше ли, вървеше в прилепнал бански костюм по подскачащата палуба, но тъй и не стигна до него. Фейбър знаеше, че когато се приближи достатъчно, той ще вдигне мъртвите си ръце от кормилото и ще ги протегне към нея, но продължи да си казва: „Още не, още не“, докато тя вървеше към него и се усмихваше, полюлявайки хълбоци. Той се изкушаваше да пусне кормилото и сам да измине делящото ги разстояние, но нещо в дълбините на съзнанието му подсказваше, че ако помръдне, никога няма да я достигне, затова чакаше и я гледаше, и се усмихваше от време на време, и дори когато затвореше очи, пак я виждаше.

Вече непрекъснато губеше съзнание. Разумът потъваше някъде, морето и лодката изчезваха, след тях и момичето, после нещо го разтърсваше, той идваше на себе си и откриваше, колкото и да бе невероятно, че все още държи кормилото и още е жив. За известно време успяваше да запази съзнание, после изтощението отново вземаше връх.

В един от последните проблясъци на съзнание забеляза, че вълните се движат само в една посока и отнасят и лодката натам. Нова светкавица проряза небето и той съзря някаква огромна маса, чудовищна вълна… не, не беше вълна, а скала. Облекчението, че наблизо има земя, бе пометено от ужаса да не го захвърлят вълните върху нея и да не го размажат. Съвсем безсмислено той дръпна стартера, после бързо посегна към кормилото, но пръстите му повече не искаха да се свият.

Нова вълна повдигна лодката и я метна надолу като счупена играчка. Докато пропадаше, все още вкопчен в кормилото с една ръка, Фейбър видя една стърчаща, остра като кама скала. Лодката щеше да се наниже на нея… корпусът само драсна края и полетя нататък.

Сега огромните, гигантски като планини вълни се разбиваха в скалите. Следващата се оказа прекалено голяма за дървената лодка. Тя полетя надолу и трясъкът от разцепващите се дъски просто експлодира в ушите на Фейбър. С лодката беше свършено…

Водата се отдръпна и той разбра, че дъното се беше разпукало, защото се бе ударило в… земя. Той се взря невиждащо в осветения в този миг от нова светкавица малък плаж. Морето повдигна изпотрошената лодка от пясъка, водата заля отново палубата и събори Фейбър. Но той бе видял всичко ясно, като да беше ден, в оня кратък миг. Плажът беше тесен и вълните се разбиваха в самите скали. Но вдясно имаше малък пристан и някаква рампа водеше до върха на скалата. Фейбър съзнаваше, че ако напусне лодката и се опита да се добере до плажа, следващата вълна ще го убие с тоновете си вода или ще пръсне главата му като яйце о скалите. Но ако помежду две вълни успееше да се добере до мостика, можеше да се изкатери по рампата и да се спаси.

Следващата вълна разцепи палубата като бананова обелка. Лодката просто се разпадна под краката му и Фейбър усети, че оттеглящият се прибой го всмуква назад. Той се изправи, олюлявайки се, краката му се подгъваха като гумени, и хукна напред през плитчината към мостика. Да пробяга тия няколко метра, се оказа физически най-трудното нещо в живота му досега. Искаше да се спъне, за да може да си почине във водата, да умре, но не падна, точно както не бе паднал и като спечели онова състезание на 5000 метра. Изведнъж се блъсна в една от подпорите на мостика, протегна нагоре ръце и се вкопчи в дъските, после се изтегли нагоре, брадичката му се показа над ръба, той залюля крака и се претърколи отгоре.

Вълната връхлетя, докато се изправяше на колене. Той се хвърли напред. Вълната го повлече няколко метра, после го удари в дъските. Той нагълта вода, пред очите му всичко заигра. Когато огромната тежест се вдигна от гърба му, той събра цялата си воля и се опита да стане. Не можа. Усети, че нещо го тегли неумолимо назад, и изведнъж го обзе неочаквана ярост. Нямаше да се остави… не и сега, по дяволите. Той започна да ругае шибаната буря и морето, и англичаните, и Пърсивал Годлиман, и изведнъж установи, че се е изправил на крака и тича, тича далеч от морето, нагоре по рампата, тича със затворени очи и зяпнала уста, един луд, чиито дробове ще се пръснат и чиито кости ще се разцепят от подобно усилие, тича, без да знае накъде — единственото, което знае, е, че няма да спре, докато не падне в несвяст.

Рампата беше дълга и стръмна. Здрав и силен човек би я пробягал цялата, ако е отпочинал и тренира редовно. Олимпийски състезател би стигнал до половината, ако е уморен. Един обикновен четирийсетгодишен мъж би успял да мине не повече от метър-два.

Фейбър стигна до върха.

Някъде метър преди края на рампата усети остра болка, нещо като лек сърдечен удар, и загуби съзнание, но краката му направиха механично още две стъпки, преди да се строполи на прогизналата трева.

Не разбра колко време бе лежал така. Когато отвори очи, бурята още вилнееше, но вече се бе съмнало и на няколко метра пред себе си той съзря малка къщичка, в която, изглежда, живееха хора.

Надигна се на колене и запълзя бавно, безкрайно бавно към вратата.