Ромен Гари
Голям гальовник (42)

42.

ТРАГЕДИЯТА СЕ РАЗИГРА на по следващия ден, когато разбрах, че всъщност ме няма. Веднага започнах трескаво търсене, но не успях да намеря себе си. Не се паникьосах, защото понякога се пъхам по най-невероятни места. Обадих се на службата за изгубени вещи, но от там ми казаха, че що се отнася до питоните, с тях се занимава службата СПА. Припомних си тогава, че бях отишъл в Зоологическата градина и се бях оставил там. Поисках да напиша кратка обява за неотложна помощ, но не ми беше много ясно дали става дума за обява за работа или за издирване, или за обява, която не представлява нищо от всяка гледна точка, какъвто изглежда беше случаят, но ми беше невъзможно да я съчиня. Въпреки това природните закони се проявиха и когато госпожа Ниат влезе, за да ме храни, аз щръкнах и взех кутията от ръцете. В нея имаше шест мишки и аз веднага налапах една от тях. Госпожа Ниат нададе силен вик, но аз нямах сили да се боря с природата на нещата и лайнах втора мишка, а след нея и трета. Помислих, че госпожа Ниат ще припадне, въпреки че идваше, за да ме храни веднъж седмично вече от цяла година, уплахата й идваше от факта, че никога не беше ме виждала щръкнал. Обикновено, когато тя идва, аз съм се свил на топка в някой ъгъл. Веднага легнах на земята, за да я успокоя и запълзях по мокета с цел да я умилостивя. Тя беше страшно бледа и започна да върви на заден ход, като се държеше за стената, а след това избяга. Аз се пъхнах под леглото, решен вече да не се преструвам и да не върша странности; в една агломерация от десет милиона жители, човек трябва да се държи като всички останали. Сигурно трябваше да занеса една мишка и на госпожица Драйфус, но тази възможност се яви само във въображението ми, защото нямах ръце и не можех да отворя вратата. И после ако започнех да пълзя на публично място, те не биха ми простили за профанацията на Културата и биха ме наложили здраво с една пръчка, а дори биха ми сторили и нещо по-лошо. Всеки трябва ловко да се преструва, за да бъде послушен и за да сътрудничи с институцията и режима, защото всичко е преструвка и все пак тази работа е шизофренична и се отнася до сферата на психиатрията и всичко идва от неизвестния баща. Трябва да се създава привидност и да се съобразява с понижените изисквания. Пиер Бросолет е трябвало да се хвърли от прозореца на петия етаж заради изискванията. Жан Мулен е бил толкова претенциозен, че дори се е наложило да си пререже гърлото. На Мон Валериен е било пълно с типове, имащи най-различни претенции. Отказвам да бъда разстрелян, както се полага в Чили, за да стана човек. Декларирам и се подписвам под това, че имам човешка кожа и че люспите са тук поради човешка грешка. Това обаче не бива да се крие и трябва да се обявява от все сърце. Веднага изядох една мишка и се наврях под леглото, за да се подкрепя и за да не изгубя честта си. Аз, долуподписаният — демографска единица, обещавам да се захвана със средното си образование и с Лекарския съюз и да спазвам свещеното право на живот, протичащо през уретрите и псевдокултурните канали. Аз съм патриот и франкофон.

Въпреки това изпълзях, за да се завра в банята, да си измия задника и да си сложа пижама, която да ми придаде човешки вид.

Ако дойдат да ме разпитват, ще играя играта. Да играеш играта, значи да придобиеш човешки вид. Такава е епохата и стилът. Нека дойдат. Не ме е страх. Ще имитирам като всички останали. Само куриерът от службата ме плаши. Този мръсник е грешка на сътворението, той иска кожата на всички, които се променят, незабавно.

Значи си седях спокойно на мокета, когато почукаха на вратата, без да позвънят, защото в този мил момент всичко изглежда беше развалено. Бях сигурен, че е куриерът от службата. Поиска ми се да допълзя до кухнята, за да хвана един истински нож, но се досетих, че вече нямах ръце. Внимание. Ако ме види изправен с ключ в ръка, ще бъде на седмото небе. „Аха, Голям Гальовник, хванах те! Не си питон! От нашите си! Ела с нас глупако, излез. Включи се в борбата!“

Навих се на кълбо върху мокета, за да не се издам. Отново почукаха. За миг ме обзе луда надежда: помислих, че е госпожица Драйфус, която идва, за да ми измие задника.

Явно бяха взели ключа от госпожа Ниат. Влязоха. С нея имаше двама или трима. Четирима. Две униформени ченгета за охрана.

Не изгубих присъствие на духа.

Не направих нищо обезпокоително. Бързо отворих кутията, сграбчих една мишка за опашката и я глътнах.

Знам, че този жест е дружелюбен и конформистки. Но нямам претенции. Не искам да бъда различен.

Дори направих „глам-глам“ като се погалих по коремчето с доволен вид, за да им покажа, че ми беше вкусно и че им бях благодарен.

Не казах мерси, за да покажа, че спазвам дистанция.

Те изглеждаха учудени и се спогледаха. Не бяха очаквали подобно нещо. Мислели са, че ще намерят някаква човешка грешка, а попаднаха на гражданин и демократ.

Бях спасен. Не можеха да ме обвинят в никакво противоестествено действие.

Всъщност аз знаех за какво са дошли. Заради куриера от службата. Сигурно са ни виждали заедно и са си казали „аха! и той също е за невъзможното“.

Намигнах им приятелски, взех една мишка за опашката и я изкльопах. Те веднага се успокоиха. Дори не ми поискаха документите. Веднага разбраха, че съм от техните. Бяха изключително любезни. Никакво полицейско насилие. Нямаха основание.

 

Въпреки това много се уплаших. Бях забравил на стената снимките на Жан Мулен и Пиер Бросолет. Бях пропуснал да ги сваля. Те не ги видяха, защото никога не биха се усъмнили. Като си помисли човек, това никой не може да си го представи.

Атмосферата беше добра. Те много добре знаеха, че не съм от онези. Защото не е лъжа, че понякога човек трудно се ориентира. Има много хора, които са нередовни и които се движат навсякъде, които нямат чувство за чест и крещят по-силно от всички.

Единствено госпожа Ниат се беше притеснила. Тя дори се беше поразплакала.

— Бедни господин Кузен! — повтаряше тя.

Аха! Капан.

— Казвам се Голям Гальовник, й заявих аз от цялата си висота. Изобщо не знам за кого говорите.

Имаше едно младо момче, съвсем прилично на вид, с бяла престилка. Седна на леглото над мен. Погледна портиерката.

— Голям Гальовник?

— Това е питонът, каза тя със сърцераздирателна въздишка.

— Това съм аз, казах с достойнство.

Младежът беше съвсем дружелюбен.

— А добре, каза той. Всичко е ясно. Питон. И то се знае, ядете мишки.

— Естествено, както се казва между хората — отвърнах аз.

Малко ме беше страх. Доброжелателният му вид не беше за пренебрегване. Може би искаше да спечели доверието ми, за да ме предаде.

Аха! помислих си аз. Във въздуха витае лукавство.

— Тук няма нищо човешко, казах аз.

Ударих с левия крак. Настана тягостно мълчание, отвън се чуваха викове.

Не трябва да признавам. Трябва да изглеждам по човешки, да вдъхвам доверие, да бъда незабележим. Ако трябва да изям и лайната. Ако разберат същността ми, ще бъде като на гроба на Ян Палах, с викове заглушаващи всичко наоколо.

Не трябва да признавам. Пиер Бросолет се е хвърлил от петия етаж, за да не признае човешката си същност. А другия — за да не произнесе нито едно име, за да не предаде никого — се хвърлил от петия етаж. Те не са признали, предпочели са да изядат лайната. Габриел Пери са го разстреляли преди да даде обяснения. Да облека широко палто и да си сложа шал, когато стане тревожно. Да приема всичко буквално, да оставя ума да си свирка, защото ще ми трябва. Да кльопам плъхове на всяко ядене, за да дам необходимите гаранции.

Започнах да пълзя по мокета, за да вдъхна спокойствие. От време на време попръдвах, за да внеса малко низост.

— Ям мишки, плъхове, морски свинчета, такова е жизненото равнище — заявих аз. — Обикновено ям мишки.

— Разбира се, разбира се. Сам ли живеете тук?

Аха! Помислих си. Капан.

— Господин Кузен ме гледаше, казах аз. Но го дадох в Зоологическата градина.

Чешки национален герой. През 1969 г. се самозапалва в Прага в знак на протест срещу смазването на Пражката пролет от войските на Съветския съюз и съюзниците му от Варшавския договор.

— А, добре, добре, разбирам, отвърна приятелски младежът. И наистина изглеждаше симпатичен.

— По-точно в Ботаническата градина — поправих се аз, както винаги внимателен към подробностите. — В Ботаническата градина, поправих се напълно съзнателно. Съзнанието, господине, то придава тежест.

— Ами да, понякога става толкова тежко, че човек може да бъде смазан, каза той с усмивка и аз усетих капана. Искам да кажа в погледа му.

— Той живееше с един питон, но го даде в Зоологическата градина, онзи ден…

Бих го убил. Да, бих го убил.

— Тя лъже — простичко казах аз.

— Разбрах, разбрах — каза младежът. — Тя иска да каже, че вие сте живели с господин Кузен и че сте го дали в Зоологическата градина. Кога стана това?

— Не знам — каза госпожа Ниат. — Наемателите от третия етаж току-що ми казаха, защото аз не го открих… О, Боже! Бедният господин Кузен! Той на мравката път прави…

— Разделих се с Кузен миналата сряда по семейни причини, казах сухо аз.

— Той много държеше на него — каза госпожа Ниат, изтривайки сълзите си. — Аз не можах да разбера как може човек да обича питон, но…

Младежът с бялата престилка ме гледаше изпитателно. Това е характерно за тяхното поколение, те са на двадесет и пет години. Вече не са същите. С тях човек трябва да внимава, да им даде време. Те все още не са имали възможност прилично да се хранят.

Този младеж ми изглеждаше свестен. С нищо не се отличаваше от другите, но имаше нещо по-малко от тях. За миг бях изпълнен с напълно безпричинна надежда, просто ей така. Много лесно се привързвам. Понякога с дни не забравям отправен ми поглед. Почти винаги това е поглед на жена, поради женствеността. Между другото си мисля, че след изгрев-слънце всичко трябва да бъде от женски род.

— Раздялата сигурно е била доста мъчителна, нали? — попита младежът.

— Беше много мъчителна за Кузен, не се съмнявайте в това — информирах го аз.

Добавих скромно, но не без гордост:

— Той ме обича.

— Именно за това съм тук, — каза той. — Асистент съм в Зоологическата градина. Кузен се чувства много самотен. Линее. Много е чувствителен. Има нужда от вас. Направо е в шок, под действието на раздялата. Той е свръхчувствителен, не може да се приспособи. Иска да се съберете.

Сърцето ми щеше да спре. Той говори фигуративно като органа. Имам някаква надежда от лявата страна, ето тук под ребрата.

— Мисля, че трябва да дойдете с нас и да прекарате известно време с Кузен в Зоологическата градина. Изпаднал е в депресия. Разделил се е със скъпо за него същество и се чувства самотен.

— Естествено — казах аз. — Те са десет милиона, без да се броят автобусите. Те намаляват. Това е перфорирана карта с програмация и задръствания от петнадесет километра в района на Жувизи в гърлото. Не знам дали сте в течение относно спермата, относно Лекарския съюз със свещеното право на живот посредством уретрите и осеменяването на френските крави и банките за сперма заради развитието, но голямо количество безнадеждни хора са били пуснати в обръщение, без никакъв шанс да бъдат удостоени и това е ужасяващо. Напомням ви тези неща, тъй като съм статистик. Заведох Кузен в Зоологическата градина с тази цел. Друго е трудно да се направи. Мисля, че лека-полека той ще се приспособи. Необходими са мерки. Поздравявам ви. Зоологическите градини са много важни за околната среда. Трябва да се адаптираме. Трябва да приемем цвета на обкръжаващата среда, да осъществим мимикрия, за да се скрием. Лично аз съм готов да изям лайната, нямам претенции, напомням ви просто, че все още не са ни дали униформи. Аз съм антифашист, трябва полицията да служи за нещо, тя не може да бъде заменена от днес за утре, ей така. Бих могъл да ви говоря и за други неща, господине, но не е за препоръчване, поради отсъствието му. Все пак ми позволете да ви кажа, че не разбирам защо сте довели ченгетата, защото аз ги одобрявам, аз съм за реда и за природните закони. Между другото…

Бързо отидох да хапна една мишка, докато госпожа Ниат все по-горко плачеше, защото мръсницата добре разбираше, че аз им се изплъзвам и че съм успял да запазя за бъдещето двамата заподозрени.

— … Ето. Нека да бъда коректен. Между другото, този куриер от службата изобщо не искам да го виждам. Направо не го познавам. Законите са срещу него и следва да бъдат приложени. Аз нямам пръст в това. Нямаме никакви взаимоотношения. Той почти не съществува, защото само глупостите на търкалета съществуват по причина, че някой реже саламите, за да ги продава на резенчета. Най-тържествено заявявам, че по всички линии съм изряден. Разбрах най-добре това, като дадох Кузен в Зоологическата градина. Трябва да се адаптира там, защото за друго не става. Не бива в никакъв случай да го бъркат с продукти от първа необходимост, които се доставят по домовете. Аз съм за братството, от какъвто и аспект да бъде то погледнато, защото е много необходимо да не бъдат допускани грешки.

Така силно си повярвах, че се просълзих. Асистентът потропваше с крак.

— Той има нужда от вашата морална подкрепа — каза той. — Станал е малко неконтактен като всеки, който е загубил скъпо същество. Там ще ви бъде добре. Има парно. Той не може да живее без вас, господин Кузен.

Погледнах към двамата полицаи, но те много добре виждаха, че съм редовен. Ядях си мишчици и нямах претенции. Единственото нещо, което малко ги притесняваше, беше, че непрекъснато ходех да си мия задника. Дори асистентът беше малко учуден. Госпожа Ниат вдигаше очи към небето и ме следваше в банята, докато аз се настанявах на бидето. С изключение на това бяха готини. Позволиха ми да взема със себе си няколко приятели, часовника, тубата с паста за зъби със синя капачка, счупения чадър, който никой не би взел и който съществуваше само за мен, но започнаха да правят въртели, когато се опитах да помъкна и гардероба. Много лесно се привързвам. Опитах се също да взема и бидето по сантиментални причини, но то беше здраво закрепено. Казаха ми, че там има същото. Възможно е, но не е съвсем същото, когато обичате една жена, не можете да я заместите с друга. Аз бях взел решение да остана верен на госпожица Драйфус. Има хора нечувствителни, които изпитват същите чувства към което и да е било биде, но аз съм мечтател и по тази причина за мен всички бидета не са еднакви.

Тогава ги хванах на местопрестъплението. Бяха взели куфара ми и го пълнеха с дрехи за моя престой в Зоологическата градина. Дрехи с ръкави и крачоли, бъдещи човешки форми. Yes, човешки дрехи. Казах yes на английски, за да не кажа да, човек не трябва да се оставя да го подведат. Отначало помислих, че е военна хитрост, за да ме накарат да призная и по тоя начин да стигна до Жан Мулен и Пиер Бросолет и да ги осветят с електрически фенери, а после да разплетат цялата афера, но не беше това, беше много по-тъпо. Казвам тъпо поради тяхната вярност към Наполеон и изобщо извън контекста, за да объркам следите и да не могат да ме изненадат. Защото ставаше нещо невероятно. Те вярваха. Дори ченгетата вярваха. Те държаха в ръка една пижама, която имаше недвусмислена човешка форма и дори човешки чорапи и гащи. Не мисля, че беше с цел провокация, за да си призная. Мисля, че беше въпреки тях, гащите, чорапите, панталонът бяха нещо като предпоставка. Изпитах отново родилен напън и ми се мерна за миг куриерът от службата. Краката ми трепереха, защото други крайници нямах. Нещо като граница на невъзприемчивостта. Седях чисто гол пред тях и те виждаха какъв съм с люспите и всичко останало, бях погълнал толкова неща пред очите им, и то напълно доброволно, но въпреки това пълнеха куфара ми с оглед бъдещето с метафори, знаци, прологомени. Използвам тази дума в най-пряк смисъл с надеждата да разсее неизвестността и да внесе доверие в нещо друго. Бързо изтичах до банята, седнах на бидето и си измих задника, докато още беше тук.

Беше вълнуващ момент. Там, където има дрехи, има надежда. Човекът се явяваше в целия му блясък. Там, където има дрехи, има форма, която трябва да се напълни, има човешка форма. Веднага разбрах, че Зоологическата градина е преходна спирка за тези, които страдат, с цел по-нататъшно щастие. Има, разбира се, куриерчета, които се губят, но човек не може да намери себе си, без преди това да се е изгубил. Единствената възможност, за да не намериш себе си, е да не си се губил.

Когато сложиха пижамата ми в куфара, за да влезе в работа, разбрах, че ми желаят само доброто и не им направих въртели. Последвах ги в Зоологическата градина, потърквайки ръце в знак на добро настроение.

Знам, знам, стигам до това: не помолих Жан Мулен и Пиер Бросолет да ме придружат. Те вече бяха родени и нямаха нужда от метаморфоза.

В Зоологическата градина имах трудни моменти, защото снабдяването беше лошо и не можех да се храня нормално. Те бяха притеснени, защото бях първият питон, настанен при тях. В крайна сметка ме хранеха с една тръба, която имаше горе-долу моята форма, но беше много по-тънка и къса. Веднага се сприятелих с нея и й станах нещо като покровител. Беше доста мъчително, но все пак си струваше да опитам, въпреки че беше малко противоестествено. Търсих Голям Гальовник, но главният ветеринар ми каза, че той се чувствал добре и бил се прибрал вкъщи. Ветеринарят беше очилат, среден на ръст и имаше известна симпатия за другите видове, но често идваше да ме вижда, придружаван от студенти по зоология, защото го бях заинтересувал, поради своята рядкост. С удоволствие се изпружвах по цялата си дължина. Ветеринарят обичаше да ме слуша как говоря. Той искаше да знае защо непрекъснато тичам да си мия задника и защо не обяснявах този факт, желаейки да го запазя за себе си.

Той ме поощряваше да продължа да водя настоящите бележки и наблюдения върху състоянието на един питон в Париж. За съжаление след няколко седмици бях обзет от личностни раздвоявания по неизвестна причина. Много трудно ми е да дам обяснения за този факт, може би беше нещо като стратегия. Имам чувството, че искат да ме накарат да се родя от пепелта си с цел да ме въведат в обръщение. Все още чувствах, че нямам нито ръце, нито крака и ветеринарят използва няколко пъти пред студентите си израза „някой, когото да обичаме“ и искаха да ме накарат да играя с едно котенце, но аз веднага се опитах да го глътна. Котенцата не са вкусни. Медицинската сестра идваше да седне до мен, но това беше професионално действие. Тя искаше да ми държи ръката, но за тази мръсница това беше просто терапия. Аз продължавах да нямам ръка. Те ми приложиха електрошокове, за да си призная. Сложиха телевизор и беше достатъчно да се завърти копчето, за да има човек право да гледа. Но аз продължавах да нямам ръка. Човешкият характер може винаги да се прояви.

Получих шок. Истински. Сестрата беше оставила вратата притворена. Двама студенти в коридора си говореха.

— Това е интересен случай. Бих казал дори патетичен. Видя ли тетрадката му? Именно надеждата е патетична в случая. Надеждата, устояваща на всичко. Например той пише в прологомен. И твърди, че идва от английското prologue и men, човеци и това значи пролог към човеците, към хората, към човешкото в крайна сметка…

— Да, знам. Дори щях да направя глупост и да му кажа, че думата, която се употребява и се пише като прологомен няма нищо общо с раждането на какъвто и да било хипотетичен нов човек. Когато някой е взел за опора на своята надежда криво разбрана дума… Не сме достатъчно внимателни с тях.

— Да, наистина не сме.

— Така поне има надежда.

Не мога да опиша ефекта, който това предизвика у мен. Никакъв. Абсолютно никакъв. Дори ми се стори, че съм много добре. Че вече е свършено, че е вече безнадеждността. Винаги съм мислил, че безнадеждността е това, което ми липсва, и че щом стигна до нея, ще бъда много добре, що се отнася до яденето на мишки и плъхове, а ще мога и да завъртя копчето на телевизора, за да разбера за някакво ново клане, което досега не ми е било известно и от това ще се почувствам добре, ще изпитам благодарност.

От този момент започнах наистина да се харесвам. Отново получих ръце и крака и вида ми беше такъв, сякаш им казвах: „Ето, банда глупаци, сега сте доволни, нали. Вижте какво направихте с красотите на природата, и нямам предвид само кралския кондор от Андите. Не мислете, че това е примиренчество, но дори понякога ми се случваше да помисля за бюрото си, за моя IBM и за големия Париж с поглед към бъдещето. Така им се пада, а също и на мен, това не беше кой знае колко голяма работа и бях готов да платя цената. Станах дори мърморко и нарекох сестрата «мръсница», за да нормализирам нещата и за да им покажа, че мога да бъда пуснат в употреба.“

Една сутрин се събудих и се почувствах много добре, само за момент усетих някакво предчувствие за трудностите, които ми оставяше да преодолея. Огледах се около себе си и попитах сестрата от колко време съм тук и какво правех тук. Тя ми каза, че съм бил болен и че из парижкия въздух витаели вируси, които нападали системата. Лекарят пристигна веднага, прояви интерес към мене и ме попита дали съм гладен и дали искам да ми донесат закуска. Казах им по дяволите, да. Сестрата излезе и след малко се върна с… Три мишки в една клетка!

— Какво е това? — попитах аз.

— Вашата закуска.

Аз направо побеснях.

— Да не сте полудели! Да не би нещо да ви е хлопнало по главата?

Развиках се, че ме обиждат, че аз имам своето достойнство и редовно си плащам осигуровките и че е недопустимо по този начин да се обижда едно човешко същество.

— По дяволите, за това ли германците разстрелваха нашите бащи!

Аз знаех, че е точно за това, но те не знаеха. И нямаше надежда да го научат.

Исках да извикат директора и всичко останало. Те отидоха да доведат асистента. Това малко ме успокои, защото той е същински куриер като онзи от службата, от същото поколение двайсет и пет, двайсет и шест годишен и се пазя от него като от чума. Започнах да крещя още по-силно, за да си придам смелост. Говорех за разни способи, за цивилизовани страни и за недопустимо отношение.

Беше ме обхванало голямо шубе. Асистентът ме гледаше приятелски от висотата на своите двадесет и пет години. Всичко беше ясно и съшито с бели конци, бих казал дори, че той се усмихваше, но не приятелски, а поради разбирането, както винаги. Този мръсник знаеше, кълна ви се, че той знаеше. Дори имах впечатление, че наистина прилича на куриера от службата, но това беше поради страха.

Накрая млъкнах. Отправих към него апел и успокоително кимнах с глава. Този номер му беше известен. Дори го прилагаше и той. Може би той се криеше с цел да се съхрани за бъдещето.

Започнах да правя знаци, да имитирам органа, както и едноименната служба. С ръце, с крака. Бях готов да се направя на човек от главата до петите. Пълно менте. Важното е да не се създава смут. Разбира се, има осакатени поради наказателната репресия, но те не могат да видят истинското си положение и да разберат какво представлява общественият живот и всичките нрави. Те не могат да погледнат нещата от близо и да проявят известен такт.

— Всичко е наред, господин Голям Гальовник, ми каза асистентът и, кълна ви се, ми смигна.

Аз се възползвах от ситуацията.

— Казвам се, Кузен, Мишел, му казах аз. Голям Гальовник е един питон, който държах в къщи, за да го наблюдавам с чисто познавателна цел. Дадох го в Ботаническата градина.

По лицето му се появи тъжна усмивчица, човек никога не знае тези неща къде започват и къде свършват.

— Естествено, ние напълно разбираме, господин Кузен — каза той. Мисля, че компетентните органи, от които зависи вашето връщане в природата… искам да кажа към нормалния живот…

Той ме погледна и аз въпреки всичко потръпнах.

— … вашето връщане към нормалния живот, вие ще останете тук за наблюдение още няколко дни, след което, ако вашето душевно състояние… вашето подобрение, извинете, се потвърди, ще можете спокойно да се приберете вкъщи и да се захванете с обичайните си занимания…

Той държеше ръцете в джобовете си и ме гледаше с голяма симпатия.

Аз мълчах. Стисках гъза. Беше ме страх да не се издам с някоя дума, както винаги се случва. Все още не владеех напълно себе си.

— Имате ли апетит? — попита ме единият или другият.

— Месото е леко сурово, казах аз.

Един от студентите, дошли за преквалификация — цяла група влезе, за да наблюдава моето оздравяване, се приближи до мен, разгърна горнището на пижамата ми и пипна кожата ми.

Аз отворих уста, за да му кажа „отвън не личи“, но асистентът ме стрелна с поглед и се усетих навреме. Нямаше от какво да се страхувам в тази област, люспите са отвътре и не се виждат с просто око. Погледнах студента доброжелателно. Изобщо не бях вчерашен. И ми дойде на ум, че може би той онзи ден зад вратата, разговаряше в коридора. Притворих очи с цел да го излъжа.

— Ние казваме прологомени, това идва от гръцкия, а не пролози на човека, както би било на английски, изобщо на нищо известно — го информирах аз. — Чух ви да произнасяте онзи ден. Би било добре да се оборудвате с поне един речник. Това се нарича „елементарни познания“. Нали?

Не се гордеех с това.

Той притвори горнището на пижамата ми. Нямаше люспи. Нямаше питон. Имаше човешка кожа.

Имаше също и нелегалност.

Очилатият доктор влезе и се сдоби с информация. Седна до мен и ми измери кръвното.

— Нормално е — каза той.

Преглътнах от страх, но придобих смелост и се усмихнах.

Мамка му. В един момент се паникьосах, алармата в мен засвири. Но не беше необходимо. Може би се дължеше на нормалното кръвно налягане. Все още имаше надежда.

Потърсих с поглед куриера от службата. Естествено това не беше куриерът от службата, беше друг и не беше въоръжен, но беше от същата шайка.

Естествено той виждаше, въпреки асистентската си длъжност.

Той много добре виждаше, че бях скрит вътре, навит на кълбо, с абсолютно всички люспи, и много уплашен поради околната среда.

Той мълчеше. Обърна гръб в израз на симпатия.

Докторът ме гледаше проницателно.

Какво очакваше този мръсник, да изям лайната, за да му докажа човешката си същност?

Приложих големия тарикатлък.

— Слушайте, докторе, не мога да стоя тук до безкрайност. Не мога да си позволя да напусна работата си и да платя разноските…

— Социалното осигуряване ще ви върне парите, бъдете спокоен. То е направено за това. Социалното осигуряване не е направено за кучетата… или по-точно за питоните!

— Ха, ха, ха! — изсмях се чистосърдечно аз.

Беше дошъл моментът за смях. Но не трябваше да прекалявам, за да не се изнервя обстановката.

— Знам, че бях изпаднал в нервна депресия — казах аз, — но…

Точно тук поех огромен риск. Понякога, когато човек е нелегален, трябва, за да бъде убедителен, да стане наистина незабележим. Трябваше да им покажа, че изпитвам най-нормални страхове, че искам да бъда заедно с тях на страната на добрите.

— Надявам се, не съм шизофреник? — попитах аз.

Ето, това е голяма работа!

Асистентът рязко се извърна към мен и ме погледна с възхищение. Усетих, че той изпитва възхищение. Много сложна стратегия.

Ветеринарят — знам, знам, но само резултатът е от значение — се обърна към студентите и го погледна през очилата си. Изглежда се чувстваше удовлетворен от положеното усилие. Той веднага се зае да ме успокоява.

— Не, не, просто не сте издържали. В едно много развито, много сложно и много взискателно общество, каквото е нашето, човек понякога губи способността си за адаптация и вече не може да се нагажда и да се приспособява… Машината се задъхва, скърца и боботи.

Щях да му изкрещя, каква е тази машина, но това беше в преносен смисъл. Уф. Щях да извърша човешка грешка.

— … отказва да функционира…

Имах желание да изтичам и да си измия задника, но не беше моментът да ги занимавам с моя сантиментален живот. Очилатият ветеринар подобно на своя съименник скръсти ръце и придоби тържествен вид. Приличаше на Наполеон, който цял живот се е занимавал с това да побеждава и винаги е успявал да побеждава, събирайки всички възможни почести.

— Това е въпрос на социално поведение. Един нормален човек не създава страхове у околните със своето поведение. Обществото не иска повече, защото е либерално.

Той се изсули, последван от студентите, като се правеше на велик и това не беше съвсем неестествено. Асистентът офейка последен. Приближи се към леглото ми и ми подаде ръка.

— Стисни ми ръката, Голям Гальовник — каза той.

Поколебах се. Много се поколебах. Все пак поех риска. Може би бе измамник. Все пак поех риска поради вяра в бъдещето.

— Много добре знаете, че не мога — измърморих аз.

Той сложи ръка на рамото ми и се просълзи без страх да бъде хванат на местопрестъплението.

— И още нещо — измърморих аз. — Преди малко ги излъгах, не става въпрос за никакъв прологомен, просто има надежда…