Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gros-Câlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Голям гальовник

Преводач: Красимир Мирчев; Андрей Манолов

Година на превод: 1986; 2007

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: ИК „КИТО“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Френска

Редактор: Андрей Манолов

Технически редактор: Васил Лаков

Художник: Селма Тодорова

Коректор: Митка Костова

ISBN: 978-954-92283-1-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3959

История

  1. — Добавяне

15.

МИСЛЯ, ЧЕ ОНОВА отче има право, аз страдам от американско свръхпроизводство. Засегнат съм от излишък. Мисля, че това е всеобщо, светът страда от изобилие на любов и понеже тя не успява да се оттече, той е обладан от сприхавост и спортна злоба. На склад са струпани чудовищни количества прочувствени блага, които се разпиляват и развалят във вътрешното убежище, плод на хилядагодишни спестявания, на тезаврация и прочувствено пестене, без други отводни тръби освен пикочно-половите канали. Тогава имаме стагфлация и долар.

Стигнах до заключението, че когато пътуваме заедно в асансьора, госпожица Драйфус разбира, че се пръскам от американско свръхпроизводство и на такава нужда не смее да излезе насреща поради своя произход. Голямата страст винаги плаши нищите. В службата имаме една секретарка, г-ца Кукова, и моите колеги много се смеят с нея, защото на всеки десет минути тича да пишка. Мехурът й сигурно е съвсем мъничък, същинско бижу.

Но аз си оставам вярващ. Една жена не може да не се почувства привлечена, ако срещне млад мъж с положение, който не се бои да се нагърби с трудно за изхранване влечуго, дълго два метра и двайсет, да го поеме на раменете си и да бди над нуждите му, тя усеща, че тук й се предлага добро място.

Като изключим въпроса, който ми зададе веднъж по време на нашите пътешествия, госпожица Драйфус никога вече не ме заговори. Може би защото чувстваше, че това между нас става твърде сериозно, или може би я беше срам. Тя навярно изпитва смущение, щом стане дума за питони, поради маймуните. А това ме навява на мисълта, че съм се родил твърде късно за братството. Нищо не ни се предлага вече. Изпуснах преследваните евреи, към които човек можеше да се отнася като равен е равен и с благородство, негрите, когато бяха по-низши, арабите, когато още им викаха мангасари, няма вече отвор за великодушието. Няма средство за облагородяване. Ако робството съществуваше, щях начаса да се оженя за госпожица Драйфус и да се почувствам важна клечка. Единствените мигове, в които се чувствам важна клечка, са, когато вървя по парижките улици с Голям Гальовник на раменете и чувам хората да подхвърлят: „Какъв ужас! Божичко, виж му муцуната! Защо разрешават такива неща! Как е възможно! Това сигурно хапе, опасно е, може да се получи инфекция!“ Крача гордо, с високо вдигната глава, галя моя добър стар питон, от очите ми струи светлина, най-сетне се утвърждавам, подавам се, изявявам се, изразявам се, намирам излаз.

— Тоя пък за какво се мисли?

— Сигурно е пълно с болести. Сестра ми имаше готвачка алжирка и пипна глисти.

— Горкият. Сигурно си няма никого.

Един питон очевидно не е достатъчен. Но аз на равна нога притежавам и асансьор с госпожица Драйфус. Между нас се е установила мълчалива и нежна връзка, изпълнена със свянове и деликатеси — тя винаги стои със сведени очи по време на пътуването, миглите й трепкат, цялата е плаха и срамежлива поради газелите — и всяко съвместно пътуване все повече ни сближава и ни дава най-сладостното и утешително обещание: че 2 = 1.

За да направя решителната стъпка, е необходимо единствено да преодолея това състояние на отсъствие от мен си, което все още продължавам да изпитвам. Чувството, че всъщност ме няма. По-точно, че съм един вид прологомен. Тази дума напълно приляга към моето състояние, в „прологомен“ има пролог към нещо или някой, обнадеждаващо е. Много са мъчителни тези състояния на нахвърляне и зачеркване и когато ме завладеят, започвам да тичам в кръг из моя едностаен с хол, търсейки изход, а това е особено подлудяващо, тъй като вратите ни най-малко не ни се притичват на помощ. По време на такова едно вътрешноутробно идване в съзнание написах следното писмо на професор Лорта-Жакоб:

Господине,

В съобщение на Френския лекарски съюз, подписано с Вашето име, Вие със справедлива строгост говорите за аборта и наричате „абортаница“ мястото, където биха били осъществявани тези прекъсвания на раждането. Позволявам си да Ви осведомя в качеството си на доверено лице и съвсем доверително, че свещената същина за живот, на която се позовавате, както и кардинал Марти, изисква възможност за достъп до раждането и живота, което е очевидна невъзможност, изглежда, неизвестна Вам, неупомената никъде от Вас, и е този ред на мисли си позволявам да Ви посоча добре известния случай от 1931 г. По наше време скрит от общественото мнение. Попаднах на него при букинистите в една колекция от случаи, за чийто автор не се сещам. И наистина през 1931 г., както Ви е неизвестно, се е състоял първият бунт на сперматозоидите в Париж… Те претендираха за свещеното право на живот и твърдяха, че им е писнало да бъдат потискани и да им бъдат нарушавани естествените права, да умират от задушаване в презервативите. Под командата на един боен отряд от сперматозоиди всеки от тях се въоръжи с по една брадвичка, за да пробият в подходящия момент гумената стена на бял свят и да предизвикат раждане. Когато дойде моментът и започна големият щурм, сперматозоидите вдигнаха брадвичките си и водачът им бе първият, които проби гумената стена, излезе на бял свят и се наслади на свещения характер на живота, който кипеше навън. Последва кратка тишина. Тогава цялото множество от сперматозоиди извика в ужас: „Назад, лайно!“.

Не изпратих това писмо. Страхувах се от неполучаване на отговор, което би потвърдило най-зловещите ми предчувствия. Може би всички те са в течение и се преструват, и ужким-наужким. Дори поисках да пиша на кардинал Марти, но този път наистина се уплаших; току-виж, ми казал истината. Че съм вътрешноутпобен, преждевренен и по пикочните канали. Ей така, всичкото вътре, като свещеник воин, с утеха в лоното на църквата.