Ромен Гари
Голям гальовник (16)

16.

ИСТИНАТА Е, ЧЕ СТРАДАМ от магма, от чакалня и признаците са носталгичен вкус към разни предмети от първа необходимост, червени противопожарни кранове, стълби, прахосмукачки, гаечни ключове, тирбушони и слънчеви лъчи. Това са отпадъчни продукти от моето инкубационно състояние на непроявен филм, впрочем и недоекспониран. Ще откриете също липса на пътепоказатели.

И така, хвърлих писмото до Лекарския съюз в кошчето и се запитах дали, напротив, да не напиша до Лигата за защита правата на човека, с лукавата цел да направя впечатление на себе си. С един входящ номер отгоре то дори би могло да послужи за основа на доказателство.

Вече посягах към писалката, но точно в същия миг, сякаш за да ме успокои, равнището на живота на французите се покачи с десет на сто по отношение на историята им, а по отношение на брутния им доход — със седем на сто. Бях оставил радиото пуснато и те изскочиха наведнъж, десет и седем на сто. Цифрите са нещо неоспоримо. Аз съм много впечатлителен и веднага усетих, че живея по-добре с десет и седем на сто. Изтичах до прозореца и ми се стори, че хората са по-живи. Почувствах необикновено благоденствие, взех Голям Гальовник и направих няколко танцови стъпки с него, тананикайки си. Десет и седем на сто. Това е голяма работа. Комунистите вероятно си скубят косите. Винаги съм бил против комунистите. Аз съм за свободата.

И така, за да се разгъна хармонично и да не губя нишката, моите колеги знаят, че живея с питон. Отправят ми всякакви съвети. Милосърдната жена от архива дори ми предложи да ме запише в Клуба на дружелюбието, където се събирали два пъти седмично заради нещо, което тя на френски нарече „вкупово лечение“.

— Всеки разказва за своите проблеми, освобождаваме се, обсъждаме ги, опитваме се — не, разбира се, да ги разрешим, за това е нужно общество, — а да живеем с тях, да им прощаваме, в известен смисъл да им се усмихваме. Така де, учим се да трансцендентираме.

Никак не ми беше ясно как Голям Гальовник ще трансцендентира проблемите си, но й казах, че ще си помисля.

Най-вече ме притесняваше куриерът от службата с големия си демагогски мустак, малко като стар френски работник, и заговорническите си, своднически физиономии, когато се срещахме по коридорите или на входа. Той нищо не казваше, но все едно, очите му бяха пълни, от тях преливаше. Вчерашен хлапак на двайсет и пет години, седнал да се прави на едновремешна Франция, с мушамена покривка на бели квадратчета и бутилка червено с рипсено кадифе, вътре с нелегална печатница — това е свършено, вече го имахме. На днешния ден е отминал етап, в „Самаритен“^[1] можеш всичко да намериш. Бомби, произведени в домашна обстановка — хайде де!

Погледът му ме изкарва от кожата поради завземането на властта. Големи кафяви очи, които се стоварват отгоре ти, и ако не знаех, че джобовете му са натъпкани с политически прокламации, за малко да повярвам. Тия серсеми преживяват от надеждата. Накрая един ден ми писна и му рекох:

— Вижте какво, стига толкова, няма смисъл да настоявате.

— Не съм казал нищо.

— Да, но е все едно. Съобщавам ви, че нищо не може да се направи. Необходима е биологическа мутация. Линеенето е от трън, та на глог, дори все повече и повече.

— Опитвал ли си Лурд.^[2]

Гръмна ме. Откъде е научил?

Да, опитвал съм Лурд. Отидохме един петък с влака, отначало криех Голям Гальовник в специална чанта с отдушник, а щом стигнахме — под палтото, увит около тялото ми. Престояхме цял час в пещерата, после изтичах в хотела, разгънах питона си върху леглото и зачаках. Нищичко. Чаках няколко часа поради разстоянието, тъй като трябваше да пристигне много отдалеч, много отвисоко. Не и не, двойка по въпроса. Стоеше там и наподобяваше сам себе си, люспа по люспа, все такова влечуго, колкото и преди. Дори не направи допълнително линеене, от специално благоволение. Не казвам, че Лурд нищо не струва, може и да помага при законните болезнени състояния, паралитици и разни други такива, признати за обществено необходими от Лекарския съюз и социалната безопасност. Говоря единствено за неща, които познавам лично. Знам също, че при противоестествени състояния по природни причини нищо не струва.

Разбира се, не казах всичко това пред куриера от службата. Той е малко от келешите, които не вярват в невъзможното, а и не са длъжни. Дори го подозирам, че не вярва в невъзможното.

— Защото ако не вярваш в действието, може би вярваш в чудеса?

— Моята философия не ви засяга — рекох му аз с достойнство. — Във всеки случай запазете си вашия Китай. Те там не са свободни.

Целият пребледня. Право по мазола го настъпих. Стана бял като платно между очите и устата, стисна зъби и промърмори:

— Не е вярно! Не е вярно! Мислят, че са свободни! Това са хилядите цветя!

И си тръгна така, с недомлъвки. Върнах се у дома, болен от страшен ужас, безпричинен: тези са най-добрите. Искам да кажа, че вътреутробните ужаси без всякаква определена причина са най-дълбоките, най-уважителните, единствените, които са близо до истината. Те идват от дъното на проблема.