Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gros-Câlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Голям гальовник

Преводач: Красимир Мирчев; Андрей Манолов

Година на превод: 1986; 2007

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: ИК „КИТО“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Френска

Редактор: Андрей Манолов

Технически редактор: Васил Лаков

Художник: Селма Тодорова

Коректор: Митка Костова

ISBN: 978-954-92283-1-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3959

История

  1. — Добавяне

6.

ВЕДНЪЖ, когато Голям Гальовник повече от друг път имаше нужда да дари някого с нежността и дружелюбието си, аз се бях изправил така на мокета, със здраво сключени около мен самия ръце, сякаш помагах на двете си длани да се достигнат и стиснат, и изведнъж чух зад себе си шум. Това беше госпожа Ниат със своя ключ, с кофата вода и с метлата си. Госпожа Ниат или Нят, както се изговаря, е моята портиерка, освен това идва при мен да чисти. Тутакси се развързах от уважение към нейното неразбиране и навици.

— Е, и к’во е това…

Тя е французойка.

— Е, и к’во наистина…

— Кое? Станало ли е нещо?

— От колко време стърчите така по пижама и се стискате насред стаята?

Повдигнах рамене. Не можех да й обясня, че правя прочувствени упражнения, за да се подготвя за дълъг ден в околната среда. Някои личности са толкова далеч оттам, че дори не си дават сметка.

— Какво толкова? Това е йога.

— Йо…?

— … га. Прегръщам се.

— Какво се…?

— Прегръщам се, има го в речника. Съществува си, не съм го измислил аз. Това е единението с някого, с нещо. Във всекидневния говор му викат прочувствени упражнения. Човек се прегръща.

— Човек…

— Това е последното положение, до което се прибягва с оглед в йогата, когато вече си стоял във всичките останали положения и друго не ти остава. Има го на плакатите как да живеем в голям Париж — спасителната служба и всичко останало. Уста в уста.

— За какво помага?

— Помага за равнището на живота.

— А, хубаво.

— Да, животът има нужда от поощряване.

Принуден съм да я щадя, да не я смущавам поради Голям Гальовник. Много е трудно да се намери личност, съгласна да се занимава с апартамент, в който има пуснат на свобода питон. На питоните се гледа с много лошо око. Хората не обичат да се чувстват презирани или обвинявани, когато грешката не е тяхна.

Преди госпожа Ниат имах една португалка поради повишеното жизнено равнище в Испания. Първия път, когато трябваше да дойде, си стоях вкъщи, за да не я уплаша и да й дам възможност да свикне с Голям Гальовник. Но тя пристигна, а аз никъде не можех да открия Голям Гальовник. Той обича да се завира из най-невероятни места. Тършувах къде ли не — нищо, и помен няма. Започнах вече да пощурявам от страх и объркване, паника е това, сигурен бях, че му се е случило нещо. Но бързо се успокоих. До работната ми маса има един голям кош за моите любовни писма. Все там ги хвърлям, щом ги напиша. Тъкмо тършувах под кревата и изведнъж чувам португалката да надава страхотен вой. Втурвам се — питонът ми стои изправен в коша за хартии, полюшва се дружелюбно и гледа женицата.

Не можете да си представите въздействието. Тя се затресе, после се просна като умряла на пода и когато ливнах малко минерална вода отгоре й, започна да се гърчи и да вие с изцъклени очи, помислих, че ще умре, преди да съм уредил нещата. Щом се съвзе, изтърча право в полицията и им заяви, че съм бил садист и ексхибиционист. Наложи се да прекарам два часа в участъка. Португалката почти не говореше френски поради незаконната имиграция, все викаше „господин садистът, господин ексхибиционистът“, а когато рекох на полицаите, че просто съм й показал питона си и дори нарочно съм я повикал, за да свикне с него, те се запревиваха от смях, не успявах думица да кажа, само: „Хи-хи-хи“ и „Ха-ха-ха“ — поради галската духовитост. Излезе и инспекторът, чул ги да се смеят и помислил, че това е полицейският произвол от вестниците. Чуждестранната работна ръка продължаваше да крещи: „садиста, ексхибициониста“ и аз начаса казах на инспектора, че нарочно съм повикал личността, за да свикне с питона ми, но пък той щръкнал неочаквано, без предумисъл от моя страна, и понеже е над два метра, причинил изненадата. На това място и инспекторът почна да се киска, опитвайки се да се сдържи, „пфф, пфф“, докато ченгетата бяха дали зелена улица на радостта си.

Побеснях.

— Добре, ако не вярвате, аз съм в състояние да ви го покажа и тук. — Но инспекторът спря да се смее и ме осведоми, че подобна постъпка можела да ме отведе много надалеч. Било посегателство върху нравите при изпълнение на служебните им задължения…

Нравите също спряха да се смеят и се втренчиха в мен, сред тях имаше дори един негър, който не се смееше. Винаги ми става малко чудно, когато видя негър във френскоезична униформа поради госпожица Драйфус и моите мечти, мекия говор от южните острови и радостта от живота. Но не се разкиснах, измъкнах от портфейла си онова, което колегите ми наричат „моите семейни портрети“. Избрах една моментална снимка на Голям Гальовник, излегнат върху раменете ми, с глава, положена върху моята буза; тази ми е любимата, защото на нея има нещо като връх на невъзможното, с побратимяване между царствата.

Имам и други снимки на Голям Гальовник — над леглото, до пантофите ми, върху креслото, и ги показвам с удоволствие не за да бъда забелязан, а просто за да предизвикам интерес.

— Ето — казах им аз. — Както виждате, получило се е недоразумение. Става дума не за мен, става дума за находящия се тук питон. Тази дама, нищо че е чужденка, все пак е длъжна да различава питон от мъж и от всичко, което следва по-нататък. Още повече че и Голям Гальовник е два метра.

— Голям Гальовник? — повтори инспекторът.

— Така се казва питонът ми — отвърнах му аз.

Ченгетата пак започнаха да се хилят и аз се ядосах сериозно, а при мен това се изразява в потене от страх.

Всеки път ми се разтреперват гащите от полицията заради Жан Мулен и Пиер Бросолет. Дори от време на време се питам дали не съм си взел питон, за да не се забелязва толкова. За отклоняване на вниманието. Добре е известно, че от въжделението до въжето има само една крачка. Ако нахълтат у дома, защото нещо в моето поведение им се е сторило подозрително, веднага ще налетят на питона, тъй като той е лесно забележим в един едностаен хол, и по-нататък няма да търсят, още повече че в наши дни никой няма да се сети за Жан Мулен и Пиер Бросолет. Принуден съм да говоря за тези неща поради нелегалността, тя е естественото състояние в една агломерация от десет милиона неща.

На равна нога съм в почтително съгласие с Лекарския съюз — наистина съществува вътрешноутробен живот, и в този смисъл аз им посвещавам усилията си.

Инспекторът показа снимките на незаконната имиграция и тя бе принудена да признае, че е видяла този Голям Гальовник, не други.

— Знаете ли, че е необходимо разрешително, за да отглеждате питон у дома си? — бащински ме попита инспекторът.

Тук вече ме напуши смях. Има си хас да не съм в ред. Дори документите ми не са фалшиви, както при германците. Истински са, както при французите. Той беше доволен. Нищо не доставя такова удоволствие на един полицай, както редовните документи. Те доказват, че нещата вървят, така де.

— Искам да ви задам един съвсем личен въпрос: защо сте си взели питон, а не някакво друго животно, по… как да кажа?

— Така де. По-близо до нас. Например куче, красива птица, канарче?

— Канарче ли? По-близо до нас?

— От онези, домашните животни. Все пак един питон не е нещо, което вдъхва топли чувства у себеподобните си.

— Господин инспекторе, то не става по избор, както ви е известно. Склонностна избирателност е това. Искам да кажа — избирателна склонност. Мисля, че е същото, дето във физиката му викат свързващи се атоми.

— Искате да кажете…

— Да. Срещаш или не срещаш. Аз няма да седна като някои да давам обява от двайсет реда във вестника, че търся девойка от добро семейство, метър шейсет и седем, светлокестенява, със сини очи, чипо носле и да обича Деветата симфония от Бах.

— Деветата симфония е от Бетховен — каза инспекторът.

— Знам, но е време да настъпи промяна… Срещаш или не срещаш. Така е, така отиваш по дяволите. Общо взето, мъжът и жената, предназначени един за друг, не се срещат и на това му викат съдба, с пълно основание.

— Моля?

— Има го в речника. Фатум, фактотум. Няма отърване. По този въпрос съм изключително добре осведомен. Старогръцката трагедия. Понякога дори се питам дали произходът ми не е гръцки. През цялото време не този, другият среща не онзи, а другия и това влиза в зрелостния изпит, затова и ще го премахват.

Инспекторът май беше замаян.

— По странен начин циркулирате, Извинете, исках да кажа, че по циркулярен начин мислите.

— Да, заплита се на кълбета и пръстени, известно ми е това — казах аз. — Най-важното правило за всяка здрава умствена походка е да прилепне към своя предмет. Казва се „старогръцка трагедия“, но никой не казва „старогръцко щастие“.

— Не виждам какво общо има това с политиката — каза инспекторът.

— Точно така. Това се опитвам да обясня и аз на нашия куриер от службата.

— А?

— Да. Той искаше на всяка цена да ме отведе на една „манифестация“. Поднасям ви думата в кавички, защото само цитирам. Аз не съм от тях, не си пъхам носа. Разни истории със смяна на кожата и обновяване, но е все тая, ужким-наужким. Съдба, нали разбирате. Гърция е това.

Инспекторът изобщо не включваше, по навик.

— Сигурен ли сте, че не си пъхате носа? — попита той.

— Да. Аз си знам песента, опитайте и ще видите. Питоните са нещо завършено. Линеят, но винаги започват отначало. Така се програмирани. Свалят си кожата и стигат пак до същото — малко поосвежени и толкоз. Другояче е трябвало да ги перфорират, да ги програмират без всякаква връзка, но най-добре щеше да е някой друг да програмира някого другиго, за да е успешно. В това отношение имаше едно зараждане на петно в Тексас, може би сте подочули нещичко от вестниците. Нещо съвършено непознато досега и аз се развълнувах поради надеждата, но после тя угасна. Ако някой наистина се заеме с някого, но да е някъде другаде заради околната среда — те й викат „жизнена рамка“, за да не си личи толкова, — мисля, че може да се получи интересна промяна. Но точно интерес е необходим. А питоните са били програмирани без всякакъв интерес — раз, два и готово. Затова не отидох и не ви го казвам за оправдание, понеже сте представител на реда. Сто хиляди души трябваше да манифестират от Бастилията до Стената на комунарите поради традицията и навиците, хем да не се гази лукът — три километра от главата до опашката, докато моята област е два метра и двайсет, или размер „Голям Гальовник“, както съм го кръстил. Дори два и двайсет и два, когато пожелае. Успява да наддаде с още два сантиметра, стига да се понапъне.

— Как се казва този ваш куриер от службата?

— Не знам. Не сме достатъчно близки. Забележете, няма значение дали са три километра, или два метра и двайсет, при бедствие въпросът не е в размерите. Викам му на куриера от службата, че не ръстът е важен, питонът си е питон. Природа е това.

— Мислите ви са здрави — каза бедствието. Извинете, инспекторът. — Ако всички мислеха като вас, щяхме да се оправим. Днес на младите им липсва задълбоченост.

— То е заради улиците.

— Заради…?

— Улиците. Улицата си е плитка, повърхностна, на открито и извън. Те го правят по улиците. А трябва да се копае в дълбочина, отвътре, на тъмно, скришом — като Жан Мулен и Пиер Бросолет.

— Кой?

— Куриерът от службата побесня. Каза ми, че съм бил жертва.

— Как се казва този куриер?

— Вика ми, че моят питон бил утеха в лоното на църквата и че трябвало да изпълзя от дупката си и да се разгъна в цялата си дължина на слънце. Е, не го каза точно така, него размерите не го интересуват.

— Поне французин ли е?

— Дори се помъчи да ме ласкае, каза ми, че съм бил противоестествен акт, но аз веднага схванах, че просто се опитва да ми достави удоволствие.

— Трябва да се отбивате от време на време при мен, господин Кузен, от вас може много да се научи. Но помъчете се да запомняте имената и адресите. Винаги е полезно човек да завързва приятелства.

— Казах му, че природните грешки не се оправят с оръжие в ръка.

— Чакайте, чакайте. Значи и за оръжие в ръка ви е говорил?

— Ами, ни най-малко. С голи ръце. Той е по голите ръце. Раздава ги наляво и надясно. Просто така ми дойде, от само себе си, поради полета на въображението. С оръжие в ръка, нали разбирате, при питоните е телесна хватка. Словесна. С оръжие в ръка е езиков похват, стара френска пословица с традиции.

— И какво рече, когато го заплашихте?

— Скъса се да фучи. Рече ми, че съм бил зародиш, който отказва да се роди на свобода и тогава ми говори за абортаницата, по повод гражданската позиция на професор Лорта-Жакоб, нали го знаете, от Лекарския съюз.

— Кой?

— Той е велик французин, вече не страда. Няма абсолютно нищо общо. Казах му: „Добре де, хубаво, но какво правите вие, за да ми помогнете да се родя?“

— На професор Лорта-Жакоб? Че той не е акушер-гинеколог! Той е известен хирург! Един от най-добрите!

— Именно въпросът е хирургически. Както каза куриерът от службата в коридора на деветия етаж, при „акт на раждане“ има акт. Хирургическа намеса. Цезарово сечение, ако ви е угодно. То е заради излизането. Изход няма и трябва да се пробие отвор? Разбирате ли?

— Очевидно разбирам, господин Кузен, ако не разбирах, нямаше да ме назначат за инспектор в пети район. Студентите са тук, университетите. Налага се да ги разбираме, ако искаме да успеем.

— Тогава той наистина се разфуча. Когато аз отказах да се разгъна на три километра дължина от Бастилията до Стената на комунарите, с народно творчество. Тогава отново ме изкара противоестествен акт… Заяви, че ме било страх да се родя и че само съм се преструвал и дори ме нарече клет глупак, а това винаги доставя удоволствие, когато то липсва. И си тръгна. Щом излезе, аз му казах, че сигурно наистина съм противоестествен акт, както всичко, което страда, и че се гордея с това, и щом някой се роди без одежда, то е заради надеждата, а надеждата също е противоестествен акт, както всичко, което страда, и че се гордея с това, и щом някой се роди без одежда, то е заради надеждата, а надеждата също е противоестествен акт, както първите християни, а от естественото ми кипват говната, ще прощава езикът, и че имам нужда от нежност и от топлина, и от приятелство, и мамка му.

— Много правилно сте постъпили, поздравявам ви. Полицията е точно затова, именно.

— Не съм твърдял, че вие сте противоестествен, господин инспекторе, без да се обиждате. През цялото време заплитам възли поради умствената си походка и вие сте помислили, че ви правя мили очи. Точно обратното, полицията си е нещо напълно естествено и съвсем нашенско.

— Радвам се да го чуя от вас, господин Кузен.

— Така де. Питахте ме защо съм си взел питон и аз ви го казвам. Това дружелюбно към самия мен решение ме осени по време на една групова екскурзия до Африка с моята бъдеща годеница, госпожица Драйфус, която е от същия произход. Неотразимо впечатление ми направи девствената гора. Влага, гниене, па̀ри… с една дума — произход. По му става ясно на човек, след като види това. Кипеж, размножаване чрез делене… Голям майтап е природата, като си помислиш за Жан Мулен и Пиер Бросолет…

— Чакайте, чакайте. Тези пък кои са?

— А, никой, аз така си говоря, образно. Няма нужда от разследване. На тях вече всичко им е наред.

— Доколкото разбирам, взели сте си питона поради тази среща с природата, в момент на проникновение?

— Вижте, аз страдам от ужас. Неудържими страхове. Има мигове, когато не вярвам, че от мен ще излезе нещо друго. Че върхът на невъзможното няма нищо общо с Франция. Във Века на просвещението Декарт или някой друг като него сигурно е казал нещо страхотно, което аз не знам, но така или иначе реших да гледам истината в очите, за да не се страхувам толкова. Моята голяма мъка е инспекторът, господин ужас.

— Няма от какво да се боите. Намирате се в полицейски участък.

— И щом зърнах питона пред онзи хотел в Абиджан, начаса разбрах, че сме създадени един за друг. До такава степен се беше увил около самия себе си, че ясно виждах как се опитва да изчезне навътре, да се шмугне, да се скрие. Толкова го беше страх. Да бяхте видели погнусените лица на дамите от нашата организирана група, когато гледаха горкото животно. Но не и госпожица Драйфус. Онзи ден тя дори ме е забелязала на Шанз-Елизе. На другия ден ми го намекна много внимателно в службата. Каза ми „В неделя ви видях на Шанз-Елизе.“ С една дума, взех веднага този питон, без дори да питам колко. Вечерта в хотела допълзя в кревата, показа се като голям гальовник и аз го нарекох така. А госпожица Драйфус е от Гвиана и дължи името си на това, че там са френскоезични, понеже лъжекапитан Драйфус е бил невинен и е много прочут по онези места поради всичко, направено от него за страната.

Искаше ми се да продължа този разговор, понеже може би се раждаше едно приятелство, поради взаимното неразбиране между хората, които по този начин усещат, че имат нещо общо. Но инспекторът изглеждаше изчерпан и ме наблюдаваше с известен страх, а това още повече ни сближаваше, защото и мен ме беше ужасно шубе от него. Той все пак положи с трепереща ръка усилие да се заинтересува от мен.

— Вие плащате шофьорска такса? — попита той.

Всяка година си купувам марка, за да имам чувството, че ще се сдобия с кола, от оптимизъм. Обясних му това.

— Ако искате, можем в неделя заедно да отидем в Лувъра — предложих аз.

Той, изглежда, се изплаши още повече. Ясно беше, че го хипнотизирам. Описанието се среща във всички трудове. Стоях изправен, а той седеше, приближавах все по-наблизо и по-наблизо, уж нищо, със заобикалки, а той вече половин час се интересуваше от мен. Много лесно се привързвам. При мен това е вътрешна необходимост — да защитавам, да се предлагам някому. А един полицейски инспектор все пак е някому. Изглежда, се смущаваше, може би защото аз му отправях съчувствие. В такива случаи по навик човек отклонява поглед. Човешкото достойнство е първопричината за тези неща, както при клошарите. Отклоняваме поглед. Впрочем великият поет Франсоа Вийон е предвидил всичко това в един стих. Човеко-братко, който оставаш жив след нас…[1] Предвидил е бъдещето, човеко-братко. Че ще го има един ден.

Той се изправи.

— Добре, аз отивам да обядвам…

Не беше покана, но все пак си го мислеше. Аз взех един молив и написах името и адреса си, за полицейските обиколки от време на време.

— Много бих се радвал. Полицията действа успокояващо.

— Малко ми липсват хора в момента.

— Разбирам, известно ми е. Състояние на липса.

Той ми стисна много набързо ръката и отиде да обядва. Подчертаването е от мен, за да се види, че не съм загубил нишката и всичко си е на мястото, тъкмо този въпрос разисквах с вас, за земната храна.

Бележки

[1] Превод на Георги Михайлов. — Б.пр.