Ромен Гари
Голям гальовник (19)

19.

ИМАШЕ ОЩЕ В КУРСА и един господин Ашил Дюр, попрегърбен човек, някъде към петдесетте, който сигурно би бил над метър и осемдесет, ако се разгъне. Каза ми, че двайсет години бил отговорник на щанд в „Самаритен“, но преминал в „Бон Марше“. Не попитах защо, въпрос на съвест е това, както ме осведоми той с гордост, и наистина, необходима е голяма смелост, за да промениш живота си на възраст, когато мнозина не смеят и да помислят. Стиснахме си ръцете, веднага подир това не намерихме какво повече да си кажем и помежду ни се установи топло разбирателство.

Същността на упражнението по реанимация, както знае всеки заинтересуван, се състои в това, да проговори благодарение на нас една кукла, която господин Паризи местеше все по-далече и по-далече — ту отляво, ту отдясно, ту в дъното, ту отгоре, така че не само да се научим да я даряваме с привидно съществуване, предоставяйки й нашето дар слово, но преди всичко, щем не щем, да се разтворим и да даряваме истински себе си, да освободим нашите вътрешни убежища през устните канали. Трябваше да провождаме гласа си, разполагайки го така, че той ужким ни отговаря и се връща към нас отвън, понеже всичко в това изкуство цели в известен смисъл да изтръгне отговор от Сфинкса.

Куклата беше едно от чучелата, които господин Паризи е използвал в артистичната си кариера. Чучелото изглеждаше осведомено, самодоволно, с чувство за превъзходство. Очевидно бе съвършено неодушевено и поради това с много силно и реалистично присъствие. Понякога господин Паризи тикаше пура между зъбите му, за да наблегне. Носеше смокинг, сякаш всеки ден е Великден. Ние седяхме на столове, разположени в полукръг около него, и очевидно трябваше да говорим вместо чучелото и вместо себе си, за да се получи истински диалог. На това място ще напомня, че в началото бе Словото, защото това е поощрително и многообещаващо. Трябваше също така гласът ни, когато се връща под формата на размяна, да бъде съвършено различен, за да е убедителен. Господин Паризи особено държеше на тази точка.

— Не забравяйте, господа, че изкуството на чревовещателя и дори изобщо изкуството е преди всичко в отговора. На това в буквалния смисъл му викат творчество. Трябва наново да излезете от материала, от магмата и повторно да придобиете себе си под формата на готова продукция.

Той крачеше напред-назад по излъскания паркет на чистичкия си хол, със своята бяла грива и рогови очила.

— Погледнете този предмет. Това е небитието. Чучело с израз на недоверие върху лицето и дори на цинизъм. Един неодушевен тиквеник, направен, за да трае вечно. Е, добре, вие ще го принудите да говори с човешки глас, господа. Ще го принудите дори да изрича любовни слова, без да натискате никъде, без скрити копчета, със собствени средства. Подир чучелото ще преминем към тази ваза с цветя, към масата, към пердетата. Така малко по малко, щом натрупате опит и умение, ще можете да карате целия свят да говори и ще се движите сред братски шепот. Тогава ще сте в състояние да живеете много удобно в уединение, без нищо да ви липсва, достатъчни сами на себе си и с много по-малко рискове, следователно и много по-икономично, отколкото, ако се впускате в приключения, при които човек често се оказва разочарован, наранен, принуден да се задоволи със страданието и нищо повече. Опитайте вие, господин Бюрак.

Полякът леко се изчерви.

— В какво превърна живота си ти, Бюрак? — попита той куклата. — В зъболекарска практика го превърна, така е!

— Господин Бюрак, вече ви казах, че същността на упражнението се състои в това, да се отдалечите на пет метра разстояние от себе си и да се разположите в другия. Не ще успеете да си изградите хуманна, съчувстваща, благоприятна, философска и поощряваща околна среда, ако се запъвате на изхода. И изобщо, господа, избягвайте са се пържите в собствен сос. Отсега си създавайте навика да се пържите в соса на другите, тогава не боли толкова. Всеки от нас е заобиколен от милиони хора и това е самотата. Престанете малко от малко да мислите за себе си. Мислете за тях, за всичките им трудности в живота, и ще се почувствате по-добре. Човек не може да мине без братството, ако иска да живее по-добре.

Той, разбира се, караше куклата да изрича всичко това, с нейното цинично изражение, пурата й шаваше, докато говори — голям смях падаше, представление е това. Важното е да се миниатюризира. Миниатюризацията е необходима, за да се сведе до човешки мащаб, това е стоицизмът.

— „Ако не се научите сами да се заобикаляте с нежна обич, всички ще свършите при изгубените вещи“ — да си припомним тези думи на великия О’Хигинс, който умееше да изтръгва по петдесет различни човешки гласа от една празна катедрала и накрая загина от късо съединение в гласните струни.

Припомням, в качеството на паметна бележка, че господин Паризи носеше постоянно около врата си дълъг шал от бяла коприна, за да възпрепятства движенията на адамовата си ябълка, когато уж не говореше, и дори у дома си никога не сваляше шапка, с високо вдигната глава, за да покаже, че не се разкрива пред нищо и никого.

В началото още не бях проумял, че „Вестник на приятелите“ не е разбрал правилно нуждата, за която ги уведомявах в писмото си, и че ми бяха препоръчали не на място господин Паризи, защото той със своя метод помагаше на хората да си намират приятели измежду столовете, пантофите и другите предмети от първа необходимост, преди да пристъпят към останалите, с присъщия за тях въпрос за разстоянието. Моят случай не беше такъв. Аз исках да накарам Голям Гальовник да проговори, защото понякога ми беше забавно да му приказвам и съвсем естествено е двамата да си правим смях. В никакъв случай не се самозаблуждавах, че ще накарам един питон да говори с човешки глас, то си беше ужким-наужким, както всичко и който и да е. Нищо повече от реанимация за забавление. И щом разбрах, че господин Паризи е част от общественото подпомагане, че методът му е признат за общественополезен и че има голямо търсене на услугите му в парижката агломерация от значителен брой нища, среден род, множествено число, престанах да посещавам неговите занятия. От услуги не се нуждаех. Исках само да накарам питона си да проговори с човешки глас, за да му създам илюзия.

В „Рамзес“ има един клиент, господин Жобер, той веднъж разговаря с мен на бара за своя психоаналитик. Много полезен метод.

— Нали разбирате, длъжен е да ви изслуша, за това му плащат. Настанявате го в креслото му, карате го да вземе лист и писалка и да записва каквото кажете вие и той е длъжен да се интересува от нас, това е неговата обществена роля в обществото на изобилието.

Но в началото не пропущах нито едно занятие и вече бях в състояние да ги карам да ми говорят любезни и приятни неща в метрото.

— Ваш ред е, господин Дюр. Разкажете ни с оглед на какво искате да станете чревовещател.

— За да предизвикам интерес, за да ме забележат. В „Бон Марше“ пред мен за един ден минават хиляди души и търсят само стоки, така де, неща. За една година това прави триста хиляди, за осем години — към десет милиона… Нали разбирате, продавачите поне установяват човешки отношения, клиентите ги заговарят, има нещо, някаква човешка връзка, но на моето равнище… В „Самаритен“ за двайсет и пет години край мен е преминало няколко пъти цялото население на Франция. Ще речеш… Обаче не. Нищичко.

— Нищичко? — каза куклата.

— Нищичко. Никой.

— Много кофти — рече куклата. — Не може ли да дръпнете някого за ръкава?

— Какво да му кажа? За тези неща не се говори.

— Първопричината е в обществото на изобилието — казах аз. — Икономическото разрастване. На това му викат политика на пълната заетост.

— … пък какво ще рече? — попита куклата със загуба на първата сричка вследствие на вълнението.

— Политика на пълната заетост ще рече, че всеки е взет назаем, както е видно от името.

Опитах се да направя смях, но куклата ме прие хладно и последва нещо като хрипливо издишване. Издъхване.

— По-силно, по-силно! — каза господин Паризи. — Отдайте всичко! Изкарайте го. Нека излезе от червата, дори и да кърви малко. Там се намира истинният ви глас. В червата е заседнал. Отгоре е само оперната постановка. Накарайте месото да говори. Изпразнете, изкарайте дъха си. Всичко е в издишването. Издишаш ли, значи живееш. Онова вътре гние, трупа се, застоява, скапва се, умира. Хайде всички. И не се чувствайте смешни. Смешна ще е само куклата, тя е затова. Хайде!

— Искам да кажа, че е невъзможно да съществуваш без никого или нищо — рече куклата. — Не можеш да съществуваш, без да бъдеш обичан.

— Мърдайте с устни, господин Дюр, но няма значение. Продължавайте.

— Истина е, че вече не мога да се понасям. Изпитвам липса от някой, липсва ми някой…

— Входящите магистрали — казах аз. — ВХодящите, с Х, по обходните булеварди.

— В „Бон Марше“ е точно така. Не знаеш вече предметите ли са в обръщение или другото.

— Има свръхизобилие на прочувствени блага, спрени от движение — рече куклата. — Страшни задръствания тук, в гърлото. Накрая ти се ще всичко да хвръкне във въздуха, нали? Да не говорим за културните отработени газове, но не можем прекалено да изискваме от телевизията, тя не е в състояние да запуши всички дупки. До невъзможното…

— Добре, господин Кузен, вадете го. Продължавайте, господин Дюр.

— В „Самаритен“…

— В „Самаритен“ можеш всичко да намериш — изкрещя куклата и избухна в съвсем френски и даже политически смях, понеже вече съществува Обединена в своите съответни усилия Европа.

— Да, предметите в обръщение — каза господин Дюр, — ще рече онези, които покриват всички щандове. Връщам се у дома с метрото, заедно с другите употребявани вещи в седем без петнайсет, върховия час. Пълната заетост, както казвате вие, си личи най-вече във върховите часове по употребяваните вещи в метрото и влаковете към предградията.

— Аз живея с питон по същите обществени причини на изобилно народонаселение — казах. — Позволявам си да говоря за моя питон по повод метрото и влаковете към предградията… В думите на господин Дюр има много истина. С един питон, щом се върнем вкъщи, имаме чувството, че виждаме някого.

— Много добре, господин Кузен — каза господин Паризи. — Не се срамувайте, покажете ни питона си.

— Досега се държах — каза господин Дюр, — стисках зъби, защото имаше надежда, но на петдесет и седем години, след четирийсет години пълна заетост и дори от ден на ден все повече…

— Отлично, господа — каза господин Паризи. — Отбелязвате явен напредък. Господин Бюрак, вие, ако обичате. Онзи пепелник от лявата ви страна. Съживете го, притечете му се на помощ…

— Не ми е ясно защо пък и мен — рече пепелникът.

— И на нас не ни е ясно — отговори му господин Бюрак и се изчерви от удоволствие, понеже успя да изиграе пепелника, без да трепне с устни.

— Господин Кузен, нищо ли вече няма да ни покажете?

— Свещен егоизъм липсва. Ето, има един господин Ялко, с когото се срещаме в кафенето. Общо взето, нищо не си казваме, но приятелски. Един ден ме погледна, сигурно е съзрял нещо в очите ми, светлинка някаква. Идва до мен и казва: „Можете ли да ми дадете четиристотин франка назаем?“ Така де, протегна ми ръка. Слава богу, имах в себе си четиристотин франка. И сега, когато го видя, много внимавам. Отбягвам го. Зърна ли го на улицата, пресичам на отсрещната страна. Страх ме е да не ми ги върне. Но засега си остава между нас. Без усилия не може.

— От друга страна, по отношение на мен, аз скоро ще се женя — като гръм от ясно небе им съобщих аз, кръстосвайки ръце. — Вече месеци наред пътуваме в един и същ асансьор. Девойката е голяма романтичка и идеалистка, с приказно въображение, каквито са често те там, из южните острови, и нали знаете как е, човек постоянно се страхува, че няма да е на висота. В асансьора всичко става за не повече от две-три минути, време за разочарование няма лесно се поддържа доброто име. Не говоря за моето, говоря за любовта. Две-три минути в един бърз асансьор — и всичко си остава непокътнато. Но в никакъв случай не съм съгласен с нашия куриер от службата, който вече не вярва в нищо и дори още по-лошо: вярва в друго нещо. Не бива да си играем на ези-тура с живота на хората, със средствата им за съществуване. Има един велик французин и той е казал гениалното изречение: „Собствената горчилка трябва да се преглъща търпеливо.“ Сигурно е, че ако нашите бащи не са били търпеливи, нямаше да стигнем дотук. Говоря за общия национален доход, на глава от населението.

— Ваш ред е, господин Брокар.

— Приятелството е изиграло огромна, решаваща роля в моя живот, понеже безспорно тъкмо онова, което ни липсва най-осезателно, ни прави на луди…

Господин Брокар беше слаб, добре запазен мъж на средна възраст, но изглеждаше много над тези неща. Разбирате какво искам да кажа, нали? Срещат се такива хора с обиден вид, възмутени, че са те и осъдени на всички разноски по тази съдебна грешка. Затова, без да казвам на никого, в моето вътрешно убежище, където никому нищо не дължа и не плащам данъци, го наричам Брокар доживотния. Симпатичен ми беше и веднъж отидох да му стисна ръка и му рекох с духовитост:

— Какво да се прави, всеки не може да бъде хортензия или кралски кондор от Андите.

Често си мисля за кралския кондор от Андите поради Голям Гальовник, който често го сънува нощем — поради крилете.

Той май се посащиса и по-късно го чух да казва на господин Паризи:

— Този господин Кузен няма какво да си вре носа в говната. По-добре да се занимава със себе си.

Жалко наистина, понеже имах чувството, че ще станем приятели с някого. Нервите ги гонят, ужасът, липсата на навик.

По повод този повод отбелязвам в качеството на ей така, без каквото и да било обвързване, че във Флорида, според един неотдавнашен вестник, мушиците спират движението по пътищата, защото се размазват с милиони върху предните стъкла на колите, които ги заварват в разгара на сватбения танц. Дори камионите са принудени да спрат, защото предните им стъкла са покрити с милиони мънички любови. Шофьорите не виждат нищо, те са смаяни и заслепени. Това огромно количество любов ме покърти. Цяла нощ сънувах сватбен полет с госпожица Драйфус. Към полунощ се събудих и после се опитах наново да настигна съня си, но сънувах само камиони.