Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gros-Câlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Голям гальовник

Преводач: Красимир Мирчев; Андрей Манолов

Година на превод: 1986; 2007

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: ИК „КИТО“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Френска

Редактор: Андрей Манолов

Технически редактор: Васил Лаков

Художник: Селма Тодорова

Коректор: Митка Костова

ISBN: 978-954-92283-1-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3959

История

  1. — Добавяне

37.

ПРЕКАРАХ СТРАХОТНА НОЩ. Песни се пееха в мен, с хорове и тимпани, всички бяха в народни носии, празник е това, местата до едно заети, до последното кътче. Усмихвах се в тъмното, с ръкопляскания. Понякога излизах да се поклоня. Бях поставил китката теменужки в една чаша вода, понеже на тях повече не им трябва. Щура работа, като си помислиш как се променя едно вътрешно обзавеждане от присъствието на жена.

На площадката бях в осем часа и четирийсет и пет минути, в случай че госпожица Драйфус дойде по-рано в своето нетърпение. Пред вратата на асансьора, готов да отворя, с китката теменужки в ръка.

Девет часът, девет и пет — нищо. Другите чиновници пристигаха един по един и накрая престанах да отварям вратата, за да им спестя превъзходството.

Девет и петнайсет.

И двайсет.

Нищичко.

Обаче аз не се предавах. Стисках зъби, без да отстъпя ни педя, камо ли да се отдръпна, независимо от любопитните усмивчици, не се поддавах на тяхната човешка същност, нечовешка, така де, едното в другото. С китката теменужки, която продължаваше да мирише на хубаво.

В девет и двайсет и пет госпожица Драйфус още я нямаше. Беше ми горещо, къпех се в студена пот, започнах да се овързвам на възли. И после разбрах в някакво просветление, че госпожица Драйфус ме чака долу пред асансьора, за да ме вземе, както обикновено, и по-заедно от когато и да било, и тъй като не ме е видяла да пристигам, още чака. Не се колебах и миг, препуснах надолу по стълбите от деветия етаж, но там я нямаше, асансьорът тъкмо потегляше, тя се е качила в него след упорита съпротива и аз отново изхвърчах до деветия етаж — на площадката нямаше никой, асансьорът слизаше надолу. Мисълта за ужасното недоразумение, което ме дебне от всички страни — понеже госпожица Драйфус навярно си е помислила, че й правя кален номер, че в последния миг съм се разубедил, защото е негърка, — ме цапна като мокър парцал по главата и ми се наложи да седна на стъпалата с китката теменужки в чашата вода до мен. Ужас! Исках само едно: да имам дечица негърчета, да сме си рамо до рамо всичките, в рамките на едно и също семейство, те, аз, госпожица Драйфус и Голям Гальовник. Дори бях готов да живея с тях в пещера, както при произхода им. Расизмът е за мен нещо напълно чуждо. Разполагам с всичко необходимо за това. Трябваше на всяка цена да сложа край на недоразумението. Госпожица Драйфус навярно си седи в службата и се чувства самотна и унизена.

Не се колебах нито секунда. Обиколих всички служби, с китката теменужки в ръка, в чашата вода. Дори не четях имената по вратите, които ми се подиграваха. Действах с умряла ръка. Но наистина умряла, обезглавена, нещо повече — с липса на всичко останало. Отварях, влизах, без дори да поздравявам: в такива случаи съм способен на всичко. Така се озовах в службата на директора, с протегната китка.

— Кажете, Кузен, както ви става?

Не успявах да си поема дъх, предвид етажите, и с омраза.

— Теменужки ли ми носите по това време?

— А, не, мамка му! — казах аз с вик, излязъл направо от сърцето и без да ми мигне окото, понеже в подобни случаи съм готов да превзема Бастилията, за да се освободя. — Търся една приятелка, госпожица Драйфус.

— За нея ли са тези цветя?

— По този въпрос нищо няма да кажа.

Хич не ми пукаше. Изпитвах такъв ужас, че вече дори не ме беше страх. Знаех, че залагам цялото си бъдеще на карта, но не залагах нищо, защото няма бъдеще без двама. Едно бъдеще са винаги две, това е толкова просто, всеки го знае още от люлката и не ми се навирайте или наистина ще стана зъл. Мамицата им долна, ако продължат да ми се навират, ще почна да правя бомби в домашна обстановка с материали от първа необходимост.

— Успокойте се, човече.

Само за това дрънкат тия мръсници: спокойствие, та спокойствие. Чакай, приятелче, ще ти се издуе плювалникът от спокойствие, с провал и потушаване по всички линии.

Но успях да опазя цивилизацията.

— Моля да ме извините, господин директоре — казах аз. — Трябва да съм не на място. Търся моята колежка госпожица Драйфус.

Насочих се към вратата.

— Госпожица Драйфус не работи вече тук. Тя ни напусна.

Стоях с ръка върху дръжката на брадвата. На правдата. Така де, на бравата, исках да кажа.

— Кога това?

— Е, как, с редовно предизвестяване. Вие не знаехте.

Вратата беше залостена. Или може би аз бях. Във всеки случай нещо беше залостено отвсякъде. Не можех да превъртя дръжката. Един от ония кръгли бакърени боклуци, дето се изплъзват. Няма хватка.

Полагах усилия отляво надясно и отдясно наляво, но вътре нещо съвсем се беше залостило. Завързало. Аз се бях овързал на още повече възли от когато и да било и не можех да отворя.

Почувствах ръката на директора върху рамото си.

— Хайде, хайде! Толкова стреснато гледате… Поуспокойте се малко… Какво, това голяма любов ли е?

— Ние ще се женим.

— И тя не ви е казала, че заминава?

— Когато има толкова много за казване, случва се човек да изпусне някои подробности.

— Но как така не ви е предупредила, че напуска работа и се връща в Гвиана?

— Моля за извинение, господин директоре, но това тук се залости. Не мога да отворя тази врата.

— Дайте аз да опитам… Ето. Достатъчно е да завъртите.

— Мисля, че старите брави на нашите прадеди, с права и проста дръжка, бяха много по-удобни. Това тук се плъзга в ръката, няма хватка.

Директорът все така държеше ръка на рамото ми, като у дома си.

— Да, разбирам, точно така… Няма хватка… Изплъзва се. Може би сте прав, Кузен.

— Кофти е измислено, кофти е избачкано, ако искате да знаете, господин директоре.

— Точно така.

— Ужасна гадория, невъзможна, господин директоре. Както го мисля, така го казвам, а че си мисля нещо, бъдете сигурен.

— Разбира се, разбира се, но това не е причина, Кузен, дайте да се разберем. Ето, вземете моята носна кърпа.

— Това тук се плъзга, стига толкоз, кипват ми говната.

— Кипват ви…

— Говната, Говната, господин директоре, и то от дъното на душата. Разбира се, ако стиснеш много силно, ако се вкопчиш… Но аз мисля, че вратите трябва по-лесно да се отварят.

— Прав сте… Успокойте се. Случват се такива неща.

Отзивите за вас са много добри. Има разни електронни пунджурии, които се отварят автоматично, щом пристъпи някой с краката напред.

— С краката напред очевидно е лесно!

— Май ще трябва и тук да поставим нещо такова.

— От друга страна, аз не съм си у дома, господин директоре, и ви моля да ме извините. Не съм програмиран.

— Ни най-малко, Кузен, точно обратното, съвсем сте си у дома, искам да осъзнаете това, да го почувствате, да го разберете, да го кажете и на другите. Участието е това, Кузен, голямата идея за общо участие. Тук е вашата организация, вашето дружество и вашият дом.

— Много ви благодаря, господин директоре, но аз не съм си у дома, защото хич ме няма. Тази моя забележка във връзка с вашата врата беше съвсем не на място. Повярвайте, моля ви, нищо лично не съм влагал в нея.

— Скъпи Кузен, вие сте в плен на вълнение от лично естество и аз на свой ред ви моля да повярвате, че ви съчувствам, понеже всички сме едно голямо семейство.

— Знам това, господин директоре, в момента подготвям изследване по този въпрос.

— Това е чудесно, поздравявам ви. Впрочем казаха ми, че отглеждате питон.

— Да. Вече е два метра.

— И продължава да расте?

— Не, не мисля, че става по-голям, заел е всичкото място, което мога да му предоставя.

— Сигурно не е много приятно да се живее непрекъснато с едно влечуго.

— Никога не съм го питал затова, господин директоре. Възползвам се от случая да ви благодаря за съчувствието и благосклонността, с която се отнесохте към мен. Няма да забравя да му отдам заслуженото в моя труд.

— Но моля ви се, Кузен, не ми благодарете. Искам само още веднъж да ви напомня, че всички сме едно голямо семейство. Винаги ми е приятно да приема един сътрудник и да поговоря с него. Извънредно много държа на колективния дух. Няма нищо по-прекрасно. Довиждане. Довиждане. И не мислете повече за това, впрочем може би ще наредя да поставят една от онези електронни отварачки. Електронни врати. Животът трябва да бъде улесняван, и без това е толкова сложен. Предайте сърдечните ми поздрави на семейството си.

Най-сетне успях да се измъкна и се втурнах към личен състав, взех оттам адреса на госпожица Драйфус и се качих в метрото. Хората се усмихваха отвисоко, като гледаха китката, която стисках в ръка, натопена в чаша вода, за да не увехне преждевременно. Качих се в апартамента на улица „Роя Льобо“, петия етаж, без асансьор и без да пролея капчица, но нямаше никой. Попитах портиерката дали не е оставена бележка за мен, но тя вече ми беше хлопнала вратата под носа според обичая. Върнах се в службата и поех статистическите си задължения до седем часа, но ми беше много зле, защото с главоломна скорост клонях към нулата. Теменужките стояха пред мен на бюрото. Бях обзет от нещо като симпатия към айбиема поради нейната липса на човешка същност. В седем и половина отново бях пред апартамента на госпожица Драйфус, но тя още не се беше върнала и аз останах до единайсет, седнал на стъпалата, с теменужки.

Към единайсет ме обзе отчаяние, а при мен това се случва рядко, понеже не съм никак взискателен и нямам вкус към разкоша. Истината е, че съществуват невероятно голям брой капки, които не препълват чашата. Това им е работата. Отново усетих онова познато до болка чувство, биещо всички рекорди, с недохранване и прочувствен глад, особено често срещано при седящи на тъмно върху стъпалата, с китка теменужки в чаша вода. Единайсет и десет. Нищо. Продължих да седя в тъмнината, защото това, както винаги, бяха последните решителни петнайсет минути и трябваше да се дерзае.