Ромен Гари
Голям гальовник (11)

11.

ОТ ДРУГА СТРАНА, главният въпрос за мен е не толкова в моето вътрешно обзавеждане, колкото в градоустройствения ми план. Улицата. Както сте осведомявани непрекъснато от този текст, в Париж и околностите му се наброяват десет милиона употребявани вещи и отсъствието им се долавя осезателно, но понякога имам чувството, че са сто милиона и отсъстват, а това е ужасът, такова голямо количество липса. Тогава ме избива пот от небитие, но моят лекар казва нищо няма, страхът от празното влиза в големите числа, затова и се опитват да приучат малките към тях, това е то модерната математика. Госпожица Драйфус сигурно страда особено подчертано от същото в качеството си на негърка. Ние сме родени един за друг, но тя още се колебае поради моята дружба с Голям Гальовник. Сигурно си казва, че мъж, който е в обкръжението на един питон, търси само изключителни същества. Липсва й самочувствие. Все пак наскоро след нашата среща на Шанз-Елизе аз направих опит да й се притека на помощ. Отидох в службата малко по-рано и изчаках госпожица Драйфус пред асансьора, за да пътуваме заедно. Нали е необходимо да се опознаем по-добре, преди да се решим. При едно съвместно пътуване двамата научават куп неща един за друг, взаимно се откриват. Вярно е, че по-голямата част от хората стоят прави в асансьора и не се поглеждат, отвесни и застинали, за да не излезе, че нарушават чужда териториална цялост. Асансьорите са като английски клубове, като махнем стоенето на крака и спирките по етажите. На нашия от Статистиката му трябва цяла минута и десет секунди, за да стигне у нас, и ако се постоянства всеки ден, дори без да се говори, накрая все пак се образува един приятелски кръг от постоянни посетители на асансьора. Местата за срещи са от изключителна важност.

Четиринайсет пъти пътувах с госпожица Драйфус и то дойде. За щастие асансьорът не е голям, точно колкото е необходимо, за да се почувстват осем души добре един с друг. Аз запазвам изразително мълчание по време на маршрута, за да не се правя на бодряк или ведър организатор на групови екскурзии, освен това петдесет секунди са недостатъчни, за да се разкрия. Щом слязохме на деветия пред Статистиката, госпожица Драйфус ми отправи една реплика и тутакси навлезе в сърцевината на предмета.

— Какво става с питона, още ли е при вас?

Така направо, всичкото вътре. С поглед, впит в очите ми. Това жените, поискат ли нещо…

Дъхът ми секна. Никой не беше ме ухажвал досега. Ни най-малко не бях подготвен за тази ревност, за тази покана да избирам, „или той, или аз“.

До такава степен бях потресен, че изтърсих една глупост. Страхотна глупост.

— Да, той все още живее с мен. Разбирате ли, в парижката англомерация всеки се нуждае от някого, когото да обича…

Някого, когото да обича… Само пълен глупак може да каже подобно нещо на една девойка. Понеже от всичко това тя е разбрала, поради естественото неразбиране, че аз вече си имам някого и много ви благодаря.

Съвсем ясно си спомням. Носеше ботуши до над коленете и минижуп от нещо. Оранжева блузка.

Тя е много красива. Мога да я разкрася още повече във въображението си, но не го правя, за да не увеличавам разстоянията.

Боже, колко жени щях да имам, ако не държах питон у дома си. Затруднение при избора, това е ужасът. А не желая хората да си мислят, че съм се сдобил с едно подложено на всенародно порицание и отхвърляне влечуго с цел защита. Направих го, за да имам някого, когото да… Моля за извинение. Това вече е извън очертанията на моя разказ, понеже той спада към естествените науки.

Тя ме изгледа малко по-особено, когато й съобщих, че сърцето ми не е вече свободно. И все пак не приличаше на засегната и наранена. Нищичко. Негрите в Париж се държат с голямо достойнство поради навика.

Дори ми се усмихна. Малко тъжна й беше усмивката, сякаш тя страдаше. Но усмивките често са тъжни, трябва да им влизаме в положението.

— Довиждане тогава и до нова радост.

Много любезно, с подаване на ръка. Трябваше да целуна тази ръка, някога така са правили, защо не и аз. Но съществуваше опасност да изглеждам допотопен, не, никога!

— Довиждане тогава и благодаря.

И после тя си тръгна с минижупа.

Останах там, решен да развъртя кранчето с газта. Имах желанието да умра по липса на нещо по-добро. С други думи, готвех се наново да потъна в заниманията си в тази насока, когато се зададе куриерът от службата с пет кошчета за боклук едно върху друго като спортист.

— Защо стърчиш там, Голям Гальовник? Нещо май си оклюмал?

Всички в агенцията ми викат Голям Гальовник заради духовитостта. Аз не го намирам за смешно, но какво да се прави.

— Случило ли се е нещо?

Опазих се да не му се изповядам. Не знам защо, гледам да съм настрана от това момче. Дори малко ме е страх от него. Постоянно имам чувството, че възнамерява нещо. Безпокои ме. Но то си е работа на полицията — в края на краищата няма защо аз да се меся. Той е от онези, дето се преструват, че ги има и са у дома си, когато е ясно, че не е вярно и че се преструват. Пазя се от хората, които непрекъснато се мъчат да ти внушат чувство за вина. Този куриер от службата все изглежда осведомен, с лукави намигания по френски, с присмехулни пламъчета и искрици, сякаш намеква, че знае кое как е, изход има, достатъчен е малко напън.

Не обичам, когато ме гледа така възмутено. Като че ли съм му причинил болка. Аз си имам достойнство, на никого не позволявам да ме пропуща.

— Знаеш ли — каза той иззад кошчетата си. — В събота вечерта имаме събрание. Идваш ли? Съвсем нов човек ще се почувстваш.

Всички ги гони честолюбието, с изисквания и претенции. Всъщност това дори е фашизъм. Не че съм против фашизма, без всякаква надежда за всички, понеже тогава поне ще е истинска демокрация, ще си знаем защо няма да има свободи, ще царува невъзможното и ще имаме извинение. Май се срещат и такива, които толкова се боят от смъртта, че накрая се самоубиват заради спокойствието.

— Осем и половина, зала „Мютюалите“. Ела! Ще се измъкнеш от дупката си.

Най ми става обидно, щом заговорят лоши неща за моето жилище. Правя го на най-голям въпрос. Всяко нещо, всеки предмет, мебелите, пепелникът, лулата са верни приятели. Вечер винаги ги намирам там, където съм ги оставил, и това е сигурност. Мога твърдо да разчитам на тях. Така ужасът намалява с един. Креслото, креватът, столът с място за мен по средата, и натисна ли ключа, става светлина, развиделява се.

— Моят апартамент не е_ дупка_ — казах му аз. — Аз не живея никъде в дупка. Много добре съм настанен, с адрес.

— Толкова си вътре, че не можеш да го видиш — подхвърли той. — Не че се интересувам от теб, няма защо да се ядосваш, просто ми е болно, когато те гледам. Хайде, ела с нас в събота. Ето, ръцете ми се заети, бръкни в джоба ми, вземи листчето, там са датата и часът. Съвсем нов човек ще се почувстваш.

Все пак се поколебах за миг — поради слабостта си. Не е достатъчно известна истината, че слабостта е изключителна сила и е много трудно да й се съпротивляваш. Освен това не исках да ме мислят за егоист, който се занимава само със своя си питон. Все в същия ред на мисли, не съм и от онези, които ще се втурнат да връчват на Исус Христос Нобеловата награда за литература. И колкото и да е странно, температурата ми е 36°6, докато аз се чувствам някъде към 5° под нулата. Мисля, че тази липса на топлина някой ден ще бъде разрешена чрез откриването на нови енергийни източници, независими от арабите, и понеже науката ще държи в ръцете си отговорите на всички въпроси, достатъчно ще е човек да се включи в мрежата, за да се почувства обичан.