Ромен Гари
Голям гальовник (29)

29.

ТУК СЪМ ДЛЪЖЕН да направя едно отклонение и преди да се върна в асансьора и случилото се там събитие от изключителна важност, ще се върна вкъщи, понеже докато ме нямаше, Голям Гальовник ми погоди такъв номер, че ме хвърли в ужас и страхотия и изправи насреща ми общественото мнение на сградата. Но подир това разсъждение, с цел да не оставям интелигентния читател с чувство за объркване и непоправим възел, вследствие моето изящно винтообразно увиване около предмета, вземам решение да ви уведомя все пак най-напред за обзелото ме в асансьора щастие, когато още в началото на излитането госпожица Драйфус ме погледна право в очите, разкри ми белите си зъби с усмивка и ме попита с мекото си произношение от южните острови:

— Какво става с вашия питон? Как се чувства?

Тя за втори път открито проявяваше интерес към мен подир паметната ни среща на Шанз-Елизе.

Необходим ми беше един етаж, за да възвърна гласа си, понеже изпусках развоя на събитията, както всеки път, щом дъхът ми внезапно спре:

— Благодаря — спокойно казах аз, понеже не исках да засилвам смущението й, знаех, че младите негърки са страхотно чувствителни и лесно се плашат — поради газелите.

— Благодаря. Моят питон се чувства добре, доколкото това е възможно.

Можех да й кажа: „моят питон се чувства много добре, благодаря“, но тъкмо това не желаех — тя да остане с впечатлението, че всичко ни е наред и нямаме нужда от нея. За миг ми се мярна една подплашена сърна, както побягва и изчезва по втора програма, в „Светът на животните“. Не знам дали хората достатъчно ясно осъзнават огромното значение, което едно събитие може да придобие, когато има опасност да не се състои.

— Моят питон се чувства добре, доколкото това е възможно. Развива се нормално. Тази година е порасъл с два сантиметра.

Оставаха ни само два етажа, за да си кажем всичко, и аз мълчах с целия дар слово, на който съм способен. Обикновено нося черни очила като кинодеец, с тях си придавам тежест, подобно на човек, криещ се от тълпата, обаче този ден не ги бях сложил, понеже ме бе обзело настроение „мечка страх, мен не страх“, твърде по мускетарски. И така, имах възможност да се изразявам на корем с разголения си поглед, правех пълни признания на Ирене, смятам дори, че погледът ми е пеел, с оркестър и солист виртуоз. Никога през живота си не съм бил толкова щастлив в един асансьор. Подарявах й от дъното на сърцето си целия мой папагал със сянка на обезсърчаване от дъното на кошницата. За миг видях как по всички касапски ченгели месото запява със свой, самостоятелно придобит глас. Дори внезапно, просто пред очите на всички, равнището на животрептящото месо толкова се повиши, че вече можеше да се направи разлика между говеждо и човешко. Вътре в мен ставаше нещо като раждане, или поне, за да не се хваля толкова, връх на бифтека.

Вече бяхме отминали Банкок, Сингапур и Хонконг, а асансьорът продължаваше да набира височина. Многократно съм чел във вестниците, че спешни раждания стават навсякъде, по влакове, самолети, таксита, но никога не съм го вярвал кой знае колко, тъй като им знам номерата с речника. Тя ме гледаше много внимателно, с минижуп. Чувствах, че госпожица Драйфус ме разбира с всичките ми кътчета, недоумяващ папагал в кошницата, бяла мишка в кутия, питон, дълъг два метра и двайсет сантиметра, който развива двайсет възела в час, и аз, техният изпълнител на главната роля, и тогава усмивката й стана още по-изразена, дори ми се стори, че асансьорът продължава да набира височина над всякакви етажи. Едва когато забелязах, че отново е слязъл на партера и съм останал сам-самичък, можах да дойда на себе си.

И това беше само началото. Понеже едва успях да се кача повторно до службата, и ето я госпожица Драйфус, влиза с чаша кафе и пуловер с напълно откровени гърди. Пропуснал съм да отбележа, че минижупът й беше от жълтеникава кожа и ботушите също. Тя се облегна на айбиема, разбърквайки с лъжичка кафето си.

— Дали е възможно човек да види този питон?

Преминах с чест изпитанието. Срещнеш ли някой, който иска да живее, трябва да си готов да се хвърлиш във водата. Познавам добре самотата, не е нужно да ми се напомня. Хвърлих се във водата, без да се колебая, воден единствено от инстинкта си на самосъхранение.

— Заповядайте. Елате да пийнем по чашка заедно, когато ви е удобно. Току-що видях папагал с жена в дъното на кошницата. Ще бъдете добре дошла.

— Събота следобед става ли? В пет часа?

Отговорих незабавно с ясен, непоколебим глас:

— В пет часа.

Тя си отиде. Мисля, че светът ще бъде спасен от женствеността, в моя частен случай. Зная също, че в противния случай на петия етаж към двора има един господин Жалбек и той държи в гардероба си нацистка униформа с пречупен кръст. Отбелязвам това, възползвайки се от минутката бяла страница, където ме остави госпожица Драйфус. Не знам колко време е продължило, стърчах прав като застрелян и трябваше да се разпусна, за да изпадна наново в начина си на употреба и да седна. Със сигурност съм стоял доста време неподвижен на мястото, където ме завариха събитията, и дори повече, понеже се наложи да напрегна мускули, за да се уверя, че съм тук. От само себе си се разбира, че ако привеждам тези данни, то е, защото тук-там вероятно се срещат и други много хубави любовни истории, които, за разлика от моята, нямат късмета да са се случили, и желанието ми е да предам, доколкото е по силите ми, всякакви поучителни и насърчителни подробности.

И така, припнах към къщи, за да взема на ръце моя стар питон и да потанцуваме малко двамата, понеже в мигове на радост давам свободен израз на дионисиевското начало в мен.

И тогава не намерих Голям Гальовник. Беше изчезнал. Съвсем. Яко дим. Няма такова място в моя едностаен с хол, където би могъл да се скрие без мое знание, понеже всичките са ми известни и когато е сърдит, все там го намирам. Под кревата, под креслото, зад пердето. Обаче него го нямаше нито на едно от тези възможни места.

След няколко минути ускореното търсене ме обзе паника. Чувствах, че съм загубен. Не бях в състояние да разсъждавам подобаващо, с обичайното хладнокръвие. Дори се питах дали не е изчезнал под въздействие на вълнението, предизвикано от госпожица Драйфус с вестта за нейното посещение. Или си е заминал, защото е усетил, че вече се намирам извън всякаква нужда и някой друг ще заеме цялото пространство около мен. От благородство и търпимост или обратно — сцена на ревност. Госпожа Ниат трябва да е забравила вратата отворена и той се е измъкнал навън, обладан от мрачно отчаяние. Може би ми е оставил прощална бележка, надраскана надве-натри, обляна в сълзи, и аз рухнах разхлипан в креслото, но бележка нямаше. И сега накъде, какво ще стане с мен в събота, когато госпожица Драйфус дойде да го види и установи, че съм изчезнал без обяснение? Сам-самичък. Ужас е това, голям Париж в цялата му големина, недвижим, с паметници. Той пълзи ниско долу и въглеродният окис ще го задуши. А и по улиците е пълно с ксенофобия, хората са против незаконната имиграция и един питон не може да мине незабелязан, араби са били пребивани за много по-малко. Не съм привикнал към радостта и нищо не знаех за внезапните отражения, които състоянието на щастие може да предизвика в непривикналите обекти. От една страна, още бях обкръжен от усмивката на госпожица Драйфус в асансьора и тя ще дойде тук, а от друга, бях в плен на моя отсъстващ обичаен питон, раздвоение е това и объркване на чувствата, със стресово състояние.

Търсих навсякъде моето добиче и дори в гардероба, заключен отвън, като всички. Всъщност във всяко изследване на питоните в края на краищата става дума за изследване на външната помощ.

И в гардероба нищо. Невъзможното е това, в целия му ужас.

То растеше край мен, невъзможното все повече и повече добиваше френски облик, с икономическото разрастване, разпростиране на собствеността, ключовете на ръка, за повече затвореност.

Накратко, всеки може де си представи в какво състояние се намирах от загубата на толкова близкото ми същество. Наложи се да си легна заради треската и в плен на такива възли, че дори не можех да дишам, е униние. Бях наистина в плен, изцяло приет в редиците на този израз, лишен от средства, както всички, които са дарили докрай американското свръхпроизводство на друго човешко същество — когато казвам „човешко същество“, говоря в най-широкия смисъл и образно казано, — и които се завръщат вечер към дома след дълъг, отсъствен от всяка гледна точка ден, радостно усмихнати при мисълта, че ей сега ще го намерят вкъщи, изтегнато на мокета или вкопчено в пердето. Изобщо не ми го побираше умът кой ще се занимава отсега нататък с мен, кой ще ме храни и ще ме взима на ръце, за да се увивам плътно около раменете му, с оглед чувственост и връзка. Мисля, че братството е състояние на граматическо объркване между аз и те, аз и той, с възможности. По едно време ми хрумна, че чисто и просто закъснявам, в метрото има стачка, ще пристигна капнал, но ще съм си у дома и както всяка вечер, ще чуя шума от ключа в ключалката и после Голям Гальовник ще влезе с вестници под мишница и мрежата с покупки. Ще се плъзна насреща му с оглед благопожелания, ще захапвам лекичко крачолите му, както правя понякога със смехория и хумор, и всичко ще бъде най-добро в този най-добър от световете, израз, по който всички са луди. Но не успявах докрай да повярвам, не успявах вече да съм на осем години — възраст, съвършено необходима за върха на невъзможното. Страхът, че съм зарязан в дъното на кошницата с папагала и дори без зряла дама, с която да се утешаваме взаимно, усещането за петнайсеткилометрово задръстване в гърлото, някъде в района на Жувизи, ужасът от мисълта, че Голям Гальовник може би е прегазен от камион и че госпожа Ниат ще ме даде в магазин за дамски чанти, достигнаха такива размери, че предизвикаха в главата ми корабокрушение, сред което плаваха културни отломъци, отхвърлени от вътрешната утайка, Наполеон извеждаше народа си от Египет, и нашите прадеди галите, и бюстът на Бетховен, стачниците от „Рено“, общата програма на левицата, Лекарският съюз и професор Лорта-Жакоб, предлагащ абортаницата, за да се направи на ни ял, ни лук мирисал, и убеждението, че Голям Гальовник е избран за представител на Франция в чужбина. Чувствах, че ще нахълтат и ще ме уловят в мрежа с тази цел, че ще бъда подложен на изследване, за да видят дали още мога да бъда употребяван, и че после ще ме предадат на Лигата за защита правата на човека за по-нататъшно преследване, с ключове в ръка.

Към единайсет часа вечерта вече до такава степен се бях усукал около себе си, че сметнах за по-разумно да не търся изход, за да не се завържа съвсем, подобно на връзките за обувки, които трябва да се дърпат с най-културни обноски. И така, останах си легнал, в плен на интензивно вътрешно движение, с върхови часове, задръствания и забравени на червено светофари, вой на линейки, пожарни коли и противопожарни кранове, а през това време то се трупаше наоколо и ражданията продължаваха ужким-наужким, с оглед работна ръка, разрастване и пълна заетост. Кръвотечение е това, отпадане, недояждане и отзоваване на полицията, щом се чуе зов за помощ. Добре познатият фетусизъм^[1] е това, с Народно образование. Опитвах се да се освободя, промъквайки се ловко като рак от мисъл на мисъл, за да избягам от страха, скачайки от фетусизъм на фетучини^[2], от фетучини на фетишизъм, от фетишизъм на културата, на Деветата симфония от Брамс, за да настъпи промяна, на бягствата на Латюд^[3], на стените, които рухват, щом някой им посвири на тръба. Да се задоволяваш само с „фашизмът няма да мине“, означава да мине всичко останало. А фетусизмът не е политическа партия, не е идеология, не се нуждае от всенародна подкрепа, първопричина е природата, това е свещеното право на живот по пикочните канали. Тогава ме обзе съвършено бясното и неудържимо желание да се родя и даже успях да стана и да се изпикая в умивалника.