Ромен Гари
Голям гальовник (28)

28.

НА ДРУГИЯ ДЕН точно в девет часа и петдесет минути настана дългоочакваното събитие. Вече бях пропуснал няколко асансьора в очакване на госпожица Драйфус, както е уговорката по безгласен път помежду ни, и накрая я видях да се задава, а вече бях пощурял от мисълта, че няма да дойде и ще получа от нея писмо с известието, че всичко между нас е свършено. Става единайсет месеца, откак пътуваме всяка сутрин заедно в асансьора, а човек трябва да се пази от навика в съвместния живот, не бива той малко по малко да измества дълбоко изживяваната връзка.

Бях доста нервиран, защото току-що ме бяха обидили.

Отбих се в „Рамзес“ да изпия едно кафе и на съседната маса седеше зряла дама със зелен папагал в кошница, поставена върху коленете й. Лице, което се разхожда из Париж със зелен папагал, няма какво да ме поучава и все пак тя почувства нужда да ми каже нещо, подавайки ми едно картонче с усмивка, излязла сякаш направо от оцетенозахаросаните ястия в листа на китайските ресторанти.

— Погледнете, господине. Това е една нова служба, можете да звъните по всяко време на денонощието, винаги има някой, комуто да поговорите. Ще я откриете в указателя, раздела с професиите, службата се нарича „Сродни души“. Не правят никаква пропаганда, можете да им говорите, те ви задават съчувствени въпроси, проявяват интерес към вас и толкоз. Има и абонамент с награда, един мил подарък от тях за рождения ви ден, бъдете уверен, че точно тогава при тях ще има човек, нарочно натоварен да мисли за вас.

Побеснях. Облечен съм съвсем прилично и нямам вид на изгубена вещ.

— И какво става, щом приключите разговора с телефона? Затварят ли?

— Е, ми очевидно — каза дамата.

— Е, ми очевидно — отвърнах аз лице в лице, с известна насмешка.

Разгънах се в цялата си височина, хвърляйки стойността на поръчката върху масата.

— Човек затваря и наново се озовава съм със зеления си папагал — рекох аз. — Само че аз, госпожо, живея семейно с една девойка в асансьор и не се нуждая от помощ по телефона.

И след това изрекох необикновено изречение:

— В Париж, госпожо, не можете да заговаряте някого току-тъй, без да ви е направил нищо.

Последвалите събития показват до каква степен човек се лъже понякога, когато е сред градоустройствения план, и до каква степен папагалите, дори и никога да не се разделяме с тях, са недостатъчни и безсилни, щом възникне истинска нужда. Милосърдната зряла женица се разплака, без да й се притече на помощ никакъв телефонен звън. Не е чудно, че младите понякога нарамват револвери и убиват когото им падне, от бясното желание за дружелюбие. За пръв път някой плачеше заради мен и очевидността на това внимание, чийто предмет ставах, напълно ме разстрои.

Последвалите събития на свой ред показват колко се лъжем понякога по отношение на зелените папагали. Отначало тя (милосърдната женица) се разплака, както вече добросъвестно отбелязах, без телефонът да зазвъни. Повтарям го заради значението му: за пръв път разплаквах някого и откритието на тази дарба, която съм притежавал, без да зная, способна наистина да ме улесни чудодейно при човешките връзки в голям Париж, напълно ме разстрои. Прозрях в миг, в светкавицата на братското разбирателство, възможности за лице в лице и равен с равен и за демократично градско съжителство, смайващо със средствата, които предоставя за изява на моето съществувание. Но най-вече ме учуди папагалът с човешкия си вид, така трудно доловим на пръв поглед, въпреки моите проучвания в Националната библиотека. Понеже този пернат индивид, както си стоеше в кошницата настрани от спора, изведнъж с два удара на крилете скочи върху раменете на човешката личност и започна да отрупва нейното захабено от придобития опит лице със ситни клъввания и да вика:

— Бум! Клетото ми сърчице прави бум!

— Нямаше да ми приказвате така, ако бях млада и красива! — подхвърли човешката личност.

— Бум, бум клетото ми сърчице прави бум! — изкрещя папагалът утешително.

Човешката личност му даде един фъстък и се усмихна, поднасяйки кърпичка към очите си. Междувременно папагалът засече.

— Бум, бум, бум, бум! — дращеше на едно място той.

— И се възземва тогава любовта! — подсказа му човешката личност.

Папагалът си мълчеше с ококорени очи, върху които лежеше сянка на недоумение, човече, братко мой. Това дори не беше вече папагал, това беше един парцал.

Бях развълнуван.

— Аз отглеждам питон — осведомих аз дамата, с което й дадох да разбере, че имаме нещо общо, избирателни склонности. — Вече на няколко пъти си сменя кожата, но естествено пак си остава питон. Наболели въпроси са това.

Съдържателят на „Рамзес“ излезе, за да прибере парите, хвърлени от мен на масата, и ни съобщи, че имало петнайсеткилометрово задръстване по Южната автострада, някъде в района на Жувизи. Благодарих му. Той искаше съчувствено да намекне, че другаде задръстване няма, навсякъде е свободно, отворено, с възможности. Милосърдната женица беше дребна, с посивели коси, една от онези, които дълго са служили за нищо, по липса на друго. С настоящото го известявам на вниманието на Лекарския съюз за сведение, в рамките на абортаницата и свещеното право на живот.

Спомних си също, че погледът ми току-що бе попаднал отсреща на улица „Дюкре“ върху плакат на спасителната служба, със снимка и подробни указания как да правим изкуствено дишане уста в уста на удавниците и другите. Трябва да се прилага незабавно, но винаги е много късно, понеже в градското движение и по тротоарите, общо взето, никога не става ясно, че си имаме работа с удавник. Повярвайте ми, големият народонаселен поток в никакъв случай не е голямата река Амур, удавниците минават незабелязани поради стремителното течение в метрото през върховите часове. Бях готов тутакси да се втурна с всичка сила и да приложа уста в уста на сивокосата човешка личност, понеже ни най-малко не разчитам на телефона в този смисъл, в качеството му на уста в уста и спасителна глътка въздух. От обществена и културна гледна точка на това му викат отделение за реанимация, с художествени съкровища, докато в същото време папагалът ме гледаше с ококорените си очи, върху които лежеше сянка на недоумение, като че ли аз съм в състояние да дам отговор. Дамата продължаваше да ми се усмихва от дъното на кошницата, но вече всичко си бяхме казали и сега ни липсваше обща почва, със смущение и неудобство. При все това аз доказах обичайната си съобразителност, не желаейки тя да си мисли, че я зарязвам причинно, като всички, и направих една-две подходящи за целта забележки във връзка с петнайсеткилометровото задръстване по Южната автострада, някъде в района на Жувизи, оставено ни от съдържателя на излизане. Казах й го ясно, за да й внуша, че другаде е отворено, не исках да я оставям самичка в бедата. Оттам преминах набързо на статистиката и големите числа, с оглед да й покажа, че в навалицата можем да налетим и на възможности за раждане, че лозята надживяха филоксерата, а грижата на министъра на здравеопазването за непрекъснатото увеличаване броя на френските крави, която срещнах в неговата статия в „Монд“, е може би всъщност грижа на министъра на земеделието, поради объркване на ценностите и печатна грешка, и че все още някой някъде може да се роди вследствие повреда във властта или пролука в абортаницата, както преди две хиляди години, когато ни в клин, ни в ръкав се явил човек. Все пак при моето уста в уста бях силно затрудняван от папагала, който блещеше насреща ми обезсърчените си очи. Бях напорист, но близко е до ума, че обезсърчаването на един папагал в дъното на кошницата далеч надминава човешките възможности.