Ромен Гари
Голям гальовник (36)

36.

КАКТО СЕ БЯХ ОБЛАКЪТИЛ спокойно, кого, мислите, видях изведнъж в другия край на краварницата? Куриерът от службата. Просто така, просто по случайност, насред цялата говедизация. Пада малко французин, дребен и с широка крупа, погледът му е едновременно весел и насмешлив, но в никакъв случай не като на пикаеща крава. И той си пиеше кафето, облакътен на поцинкованата поилница, и се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал, с намигане в ъгълчето. Тоест той не ми намигаше, но аз усещах, че би могъл. Махнах му за целта лекичко с ръка, но той не отговори — нищичко. Едно здрасти не рече. Сърцето ми изстина като всеки път, щом се случи отхвърляне и неуспех при присаждането на сърце. Нямахме абсолютно нищо да си кажем, но то си беше едно и също, наистина наше, общо. Стоеше там, облакътен на абортаницата, и ядеше твърдо сварено яйце, пиеше си кафето и нищо повече. В очите ми играеше пламъче на задоволство, но това не бях аз, а кафето. Понякога хората оценяват толкова високо една проста чаша кафе, такава топлина и дори дружелюбие са готови да й засвидетелстват, че чак не е за вярване. После той ми заговори, воден, изглежда, от предчувствие, понеже безспорно е от ония, които още вярват с двете си ръце в късмета, искам да кажа, той вярва, че късметът може да бъде творение на ръцете — в горделивия смисъл на думата.

— Мислех си за теб вчера.

Така направо, в сърцето.

— И ти донесох нещо, виж…

Извади съвсем непринудено от джоба си едно предварително отпечатано листче и ми го подаде.

— Научи го наизуст. Ще ти стане по-добре, просто да знаеш, че е възможно такова нещо, че съществува.

Той хвърли монета от един франк и си тръгна със сигурна и уверена крачка, без ни най-малко да се страхува от някого и от нещо, насочи се към изхода. И той е малко от ония момчета, дето сами си пробиват врати. Това ме възмущава, тревожи ме, сякаш нещо може да се направи.

Хвърлих едно око на листчето. Беше много лошо отпечатано, на циклостил. Наложи се да си сложа очилата. Имаше заглавие. Как да правим бомби в домашна обстановка с материали от първа необходимост…

Помислих, че сърцето ми ще спре да бие. Така гласи едно народно поверие. Ами ако в кръчмата има цивилни, които ме държат под око? Скъсах набързо рекламата. Пред очите ми плаваше нещо като мъгла, имаше също и заслепяващи фарове, които претърсваха и най-скритите ми кътчета и звъняха на вратата в шест часа сутринта, с черни кожени шлифери. Изтръпнах от мисълта, че съм забравил да сваля портретите на Жан Мулен и Пиер Бросолет от стената и прожекторите ще ги напипат веднага. Дори ясно чух звънеца в шест часа сутринта, макар че местонахождението ми беше на тезгяха, сред кифлите и твърдо сварените яйца. При мен паниката винаги се явява в човешки образ, с военен преврат в Чили, изтезания в Алжир, израелско-арабски конфликт и мир във Виетнам. Веднага следва вътрешното царство на страха, докато другаде всичко е съвсем мирно. Не е достатъчно подчертавано, че умопомрачителният страх и ужасът са състояния на съвършено прозрение, с обективно осмисляне на живарницата и последствията, и всичко по реда си. Пълното психическо объркване свидетелства за съвършено вярна преценка и за състоянието на нещата. Ужасът трябва на всяка цена да бъде поощряван при недоносчетата, с оглед раждане. Човек може да се роди и от страх, това е общоизвестно.

Все пак се съвзех много бързо, тъкмо в мига, когато за малко да призная, че укривам еврейски питон у дома си. Стъпих си на краката за своя собствена сметка, със съвършенството на изпечен нелегален, да живее Франция. Изпих си кафето, все едно че нищо не е станало, и дори си поръчах още едно, така нарочно, за да се види, че нямам намерение да бягам. Чел съм всичко за Съпротивата във Вътрешността, но знам, че този път работата е съвсем различна: вече не разстрелват на Мон Валериен^[1].

Изтрих потта от тезгяха и наново придобих лулата и английския си вид. Този куриер от службата започва сериозно да ме тормози. Като ме погледне с народния си вид, ще речеш, че всичко му е известно и дори брои колко възли развивам. Дотам ли я докарахме, човек да няма право да си е у дома…

За живите организми, лишени от средства за защита, издебвани навсякъде от свободата, която отказва да признае, че е невъзможна, единственият изход си остава нелегалността. В това отношение очевидно е препоръчително да бъдат прекъснати всякакви връзки с нея, е душевен покой и нацистка униформа. Чувствам несигурност в това отношение и мога да приемам само изделия с удостоверен произход. Етикетът е от голяма важност, когато става дума за душевен покой, понеже е него се знае, че стоката върви. Днес, слава богу, няма истинска заплаха от фашизъм, понеже и така се оправяме. Добре ми е известно, че нацистката униформа би ме прикрила по-добре от вътрешната нелегалност, но настоящото е само едно изследване върху питоните и ми е известно от опит, лично наблюдение и увереност, че питоните мечтаят за съвсем друго нещо, понеже им е известно, че накрая от тяхната кожа ще произвеждат ботушите, щитовете и портупеите, с кожени шлифери в шест часа сутринта. И аз съответно се обзаведох с всякакви вътрешни скривалища и възможност за увиване около себе си, понеже жилищният въпрос е първият, който възниква пред питоните в една агломерация от десет милиона нища, с оживено движение. И когато излизам оттам, за да отида в службата или при милосърдните курви, знам, че не се подлагам на кой знае каква опасност, тъй като хората от парижката агломерация нямат време поради затрудненото придвижване в живарницата.

…

Най-накрая успях да се измъкна от кафенето с невинна походка и видях госпожица Драйфус да пристига точно в девет. На влизане в асансьора тя направи за мен една чудесна усмивка с устните си и с лицевите си мускули. Бях много развълнуван, понеже когато се виждат подир първата среща с взаимност, между влюбените винаги цари известно смущение, обяснима нервност. Първопричина за това е психологията. Дори не знаех дали има роднини в Париж и дали вече ги е поставила в течение. А е по-добре да има неща, които си остават срамежливи, несподелени с никого. И без това се намират толкова много фасове, измъкват ги изпод краката на хората.

— Добър ден. Много мило ни приехте в събота.

Тук аз действах неотразимо. Възползвах се от случая и направих гигантска крачка напред.

— Ходите ли понякога на кино? — попитах аз.

Просто така, уж между другото. В асансьора имаше пет човека и въздействието беше все едно че избухна бомба. Поне за мен беше все едно че избухна бомба. Другите се правеха, че нищо не забелязват. Изглежда, не загряваха, че аз ни повече, ни по-малко каня госпожица Драйфус на кино.

Много рядко. Когато се върна вечер у дома, съм много уморена… неделите си почивам.

По този начин ми даваше да разбера, че за мен ще направи изключение. И освен това, че не се развява по улиците, а се занимава с вътрешното обзавеждане, готви, грижи се за децата ни, докато ме чака да се върна вкъщи. Канех се начаса да й предложа да излезем другата неделя, но вече бяхме стигнали. Пак се озовахме на площадката и преди да си отиде в стаята, тя ми каза многозначително:

— Вие наистина живеете много самотно.

Работата беше в кърпа вързана. На площадката няма как по-ясно.

— Наистина трябва никого да си нямате, за да живеете с един питон… Довиждане, тия дни може би ще се видим.

Стоях сияещ и вдъхвах уханието на нейния аромат.

Преди да тръгне, тя пак ми се усмихна чрез контрактация на мускулните влакна и за известно време усмивката й продължи да витае на площадката заедно с аромата. Пристигнах при моята айбием с петнайсет минути закъснение, изглежда, петнайсет минути съм стоял на площадката с усмивката й.

Чувствах, че събитията ускоряват своя ход и реших да й купя китка цветя, за да я изненадам. Вместо да стоя долу пред асансьора, както всеки божи ден, ще застана горе на площадката и тя ще се тревожи, през цялото времетраене на пътуването ще се пита какво ли се е случило с мен, дали не съм се разболял и изведнъж — хоп! — на излизане ще налети на мен, очакващ, с китка теменужки в ръка, а впоследствие вълнение, признание и пейка в разцъфналата Люксембургска градина, под кестените.