Ромен Гари
Голям гальовник (33)

33.

ГОТОВ БЯХ ДА ПОСРЕЩНА госпожица Драйфус още в два часа следобед, понеже тя беше насрочила посещението си за пет, но нали знаете какви задръствания стават из Париж.

Разположих Голям Гальовник на съвсем очевидно място, върху креслото под прозореца, където от потока светлина блестеше атрактивно (от английски — attractive, привлекателен), понеже на него разчитах, за да се харесам.

Носех светъл костюм със зелена вратовръзка. Човек трябва да се облича добре, така съществува по-малка опасност да бъде прегазен, докато пресича, хората са по-внимателни, когато мислят, че сте важна клечка. Косите ми са малко русоляви и редички, но за щастие това не се забелязва, понеже имам лице, което не привлича ничие внимание. Аз не се смущавам, дори напротив, така по-лесно изпъкват на преден план вътрешните ми качества, изразявани най-добре от Голям Гальовник посредством засвидетелстваната му от мен преданост. Извинявам се за този възел, плод на нервното напрежение.

Звънът на вратата отекна в четири и половина и аз подлудях от страх да не би пак да са сгрешили номера. Съвзех се и изтичах да отворя, като се стараех да изглеждам много ведър, понеже всяка девойка, когато ходи за пръв път на среща с питон, се чувства не съвсем в свои води и е препоръчително да бъде успокоена.

Госпожица Драйфус стоеше пред вратата с минижуп и жълтеникави ботуши до над коленете, но това не беше всичко.

С нея бяха трима колеги от службата.

Гледах ги така пребледнял, че госпожица Драйфус май се разтревожи.

— Ето ни и нас — каза тя е нейното напевно произношение от южните острови. — Какво ви е, какъв сте такъв, забравихте ли, че ще дойдем?

Щях да ги удуша. Аз съм напълно безобиден, противно на предразсъдъците, но тия тримата мръсници можех да ги стисна в желязната си прегръдка и да ги удуша.

Усмихнах им се.

— Влезте — казах аз и разтворих вратата с широко движение, както човек разголва гръдта си.

Влязоха. Заместник-завеждащият службата Лотар и двама младоци от контролния отдел, Бранкадие и Ламбержак.

— Радвам се, че ви виждам — казах аз.

И тогава се оказах сравнен със земята.

В моя едностаен с хол се влиза направо в хола. Така направиха и те, без колебание. Веднага подир туй госпожица Драйфус се обърна с прелестна усмивка. Но ония…

Те дори не поглеждаха към Голям Гальовник.

Гледаха масата.

Малката китка момини сълзи.

Чаеният сервиз за двама.

Двете салфетки във форма на сърца, мръсници такива.

Всичко за двама и двама за всичко.

Особено момината сълза, която мирише само за двама, и сърцата.

Умрях на място под насмешливите им погледи, но веднага възкръснах пак, понеже майтапът продължаваше.

Това беше страшно предателство. Най-откровена жестокост.

Стоях там, съвършено гол, и във въздуха се носеше присмех. Не съм от онези, които се самоубиват, бидейки без всякакви претенции, а и цялата смърт вече е ангажирана другаде. Не бях и интересен, не стигаше за едно клане и за проява на интерес.

Нямах право, разбира се. Искам да кажа момината сълза, миришеща за двама, пейката под кестените в Люксембургската градина, входовете, сервизът за двама, двете червени салфетки с формата на сърца.

Нямах право, обещание никога не е имало, имаше незначителен излишък от раждане ужким-наужким и асансьорът.

Но грешка-човешка е това, надежда.

— Много мило — каза госпожица Драйфус, загледана в двете сърца.

И ония се бяха вторачили в тях. Тежки погледи, които направо ги прегазваха.

— Понякога се промъква във функционирането на айбиема — изломотих аз.

Исках да кажа, че грешка-човешка може да се случи и при функционирането на най-съвършените системи, но какво да се обосновавам, когато бях в нарушение на себе си.

— Малко е кич — казах, с героично усилие да помогна на двете салфетки във формата на сърца, понеже в този миг се чувствах толкова слаб, че трябваше на всяка цена да помогна някому.

— Струва ми се, че сме излишни — каза Ламбержак обиграно, — използвам тази дума с отчаяние.

— Ще ви оставим — каза Ламбержак.

Другите двама също. Подиграваха се, разбира се, без да се издават, но аз почувствах по това колко ми е зле.

Обърнах се за помощ към Голям Гальовник. Бях пъхнал лявата си ръка в джоба на сакото, с безгрижие. Сирени виеха в моето вътрешно убежище, там, където се бях увил около себе си, в кръгова отбрана. Жан Мулен беше тайният ми шеф, но Гестапо пипна и него при една явка в Калюшр. Гледах Голям Гальовник. Той си почиваше на пръстени, с натежали клепачи и пренебрежително надменен поглед, в кресло от съвсем друг вид. Добре законспириран, с редовни документи. Но на Жан Мулен му се е наложило да се самоубие, за да не признае кой е.

— Как живее един питон? — попита Бранкадие, който работи за Ламбержак.

— Свикнали са — казах му аз.

— Навикът е втора природа — каза Ламбержак с дълбокомислие.

Съгласих се сухо.

— Точно така. Наслуки ставаш и после опъваш каиша.

— Приспособяване към средата — каза Ламбержак.

— С какво се храни? — попита Бранкадие.

Тогава видях, че заместник-завеждащият Лотар и госпожица Драйфус са преминали в кухнята. Сигурно надничат в хладилника, за да видят какво ям.

Дори за секунда не се колебах. Бях парализиран от възмущение.

От друга страна, питоните не нападат. Това е клевета. Голям Гальовник си лежеше най-спокойно в своето животинско царство.

Изтичах до кухнята.

Госпожица Драйфус търсеше още чаши в шкафа. Чух как ония двамата се разсмяха в хола. Скръстих ръце пред гърдите си и се усмихнах презрително, от дъното на моето превъзходство.

— Ще ви чакам долу в колата — каза Лотар. — Лошо съм спрял. Не се бавете. Много ви е хубав питонът. Радвам се, че видях такова нещо. До понеделник, господин…

Щеше да каже „господин Голям Гальовник“, съвсем ясно го чух.

— … господин Кузен. И благодаря. Много е интересно да се види питон, пуснат на свобода.

Госпожица Драйфус затвори шкафа. Очевидно нямах сервиз за няколко. Никога не броя над две, когато съм сам. Не ми беше ясно защо госпожица Драйфус ме гледа така.

— Много съжалявам — каза тя. — Наистина. Получи се недоразумение. Искаха да видят питона…

Тя сведе очи с много мигли. Помислих дори, че ще се разплаче в представите ми. Онзи ден четох, че един моряк корабокрушенец се давил три дена в океана и го извадили. Въпросът е да не спираш да дишаш. Гълтах въздуха. Сълзите ми продължаваха да напират в очите й, със сведени ресници. Тогава…

Тогава се усмихнах с малко горчивина, отидох до хладилника и го разтворих широко.

— Можете да разгледате всичко — й казах аз.

Вътре имаше мляко, яйца, масло, шунка. Като всичко живо и на същото основание. Яйца, масло, шунка — общи неща. Не плюскам живи мишки, още не съм клекнал, не съм се примирил. Аз съм грешка-човешка, която долни мръсници се опитват да поправят, точка и толкоз.

Отново скръстих ръце на гърдите си.

— Къде ви е питонът? — нежно ме попита тя.

Искаше да ми намекне, че няма какво да се защитавам, да се обосновавам. Човешката ми същност й беше ясна, неподлежаща на съмнение, питонът е оня другият.

Преминахме във всекидневната.

При преминаването тя направи нещо огромно.

Стисна ми ръката.

Разбрах го много по-късно, понеже в момента си помислих, че се е получило случайно съчетаване с нуждата. Общо взето, органът надделява над функцията, но съм твърдо убеден, че то няма да дойде по пикочните канали.

Влязохме по взаимно съгласие във всекидневната.

Ламбержак и Бранкадие стояха, наведени над Голям Гальовник.

— Много добре е поддържан — каза Ламбержак. — Браво на вас.

— От дълго време ли сте запален по природата? — попита Бранкадие.

— Не съм в течение — казах аз, все така със скръстени ръце. — Не съм в течение, но да се мечтае не е забранено.

И добавих с високо вдигната глава, кръстосвайки все по-силно и по-силно ръце:

— Природата, природата, не бива да се бърза с приказките.

— Да, околната среда — каза Ламбержак. — Трябва да се охраняват изчезващите видове.

За това е необходима грешка — казах аз, без да настоявам, понеже те не разполагаха с необходимите средства.

— Едрите маймуни, китовете и тюлените съща са под заплаха — рече Бранкадие.

— Наистина може нещо да се направи — отвърнах аз, но без да прихна.

— Да, видовете — каза Ламбержак. — Някои са на път съвсем да изчезнат.

Понесох намека, без да трепна.

— Върху дъската за рязане има хляб — каза Ламбержак, като че ли не си беше доял.

Той се обърна към мен със средния си път.

— Поздравявам ви, уважаеми. Вие поне полагате някакво усилие.

Скръстих ръце на гърдите си с такава сила, че усетих истинско прочувствено присъствие. Ръцете са от решаващо значение за топлината на подкрепата.

Продължавах безгласно да бъда господар на положението. Ако не беше провалът с двете салфетки във формата на сърца, щях да се измъкна ни лук ял, ни лук мирисал. Но те си стояха там, съвсем червени, с момината си сълза и аз не бях в състояние да направя нищо за тях.

Госпожица Драйфус се гримираше близо до прозореца, заради светлината. Чакаше ония да си тръгнат, но те бяха на празненство. Не можеш да си като всички останали, без да си заобиколен от завиждане и зловиждане.

Мимоходом и пътьом отбелязвам, че с пълни гърди се стремя към чужд език. Съвсем друг език, безпрецедентен и с възможности.

Също така съм пропуснал да съобщя в този контекст, че всеки път, като минавам пред месарницата на улица „Де ла Сол“, месарят ми намига и докосва с нож месото, което си мълчи тихичко на ченгелите. Месарите очевидно отдавна са свикнали с месото. Така ми се иска да съм англичанин и невъзмутим. Онемелият език, увиснал на месарския ченгел, ме изпълва с негодувание и обезсърчен папагал в дъното на кошницата. Препоръчително е да не се забравя, че обезсърчените папагали са особено типични образци за наблюдение поради липсата на изразяване чрез пресметнат, предумишлен, повтарящ се и предварително наложен речник, именно с оглед поверената му роля на ограничител. Оттам идват обезсърчаването и конкретно от дъното на кошницата, със сянка на недоумение. Някои ще възразят, че поетите очевидно са за това, да воюват мъжки, за да преминат от край до край, обаче те не са опасни поради изключително ограничените тиражи и аудио-визуалните средства, натоварени е избягването им. Освен, разбира се, в Съветска Русия, където са методично унищожавани, заради характера им на човешка грешка, която не би могла да бъде толерирана и за доброто функциониране на абортите и цивилизацията, зависеща от тях и занимаваща се е тях.

Особено се боя от този месар, защото той си пада по най-крехките парчета, целият квартал ще ви го каже.

Госпожица Драйфус пусна червилото в чантичката си и щракна закопчалката. Подаде ми ръка. Дори не погледна Голям Гальовник. При негрите винаги се появява известно смущение при напомнянето на техния произход — поради джунглата, маймуните и расистите. Низша раса не съществува, не може да искаме невъзможни неща.

— Извинете, но вече закъснявам. До понеделник. Много мило беше, че дойдохте.

Това последното изречение май го казах аз, с обиграност.

Ламбержак ме потупа по рамото.

— Радвам се, че го видях — каза той. — Трябва да се поддържа връзка с природата. Поздравявам ви.

— Да, заели сте се с нещо чудесно — каза Бранкадие покровителствено.

— Благодаря ви още веднъж — каза госпожица Драйфус. — До понеделник.

— До скоро виждане — казах им аз, без да се обвързвам.

Затворих вратата. Те чакаха асансьора. Поколебах се за миг, понеже всъщност не исках да науча, но беше вече късно.

— Не може да бъде! — казваше Ламбержак. — Не може да бъде! Представяте ли си.

— Бога ми, струваше си труда! — говореше Бранкадие. — Видяхте ли двете сърца на масата?

— Тоя явно не е в ред! — говореше Лотар, който, изглежда, се беше качил, за да прибере останалите.

— Само си помисли какъв му е животът — говореше Бранкадие, за да се почувства по-високо и отгоре.

— Горкият — говореше Ламбержак, да не остане и той назад.

Колко бяха народонаселени: опитваха се по всякакъв начин да си покажат носовете над вълните. Добре известен дихателен метод е това, през носа — опитваш се да го вирнеш високо, за да спасиш личното си дишане. Личността е това, със самовнушение.

Чаках зад вратата, от грижа за настоящия труд, с документален оглед.

Госпожица Драйфус не казваше нищо.

Тя не казваше нищо. Подчертаването е от мен.

Тя беше развълнувана, покъртена, със сълзи на очите. Това беше точно такова мълчание, ясно го чувах в мен, с очевидност. Облегнах буза о вратата на моето жилище, облегнах я нежно, сякаш бях тя (госпожица Драйфус) и се усмихнах. Усещах, че ние и тримата сме в Съпротивата, в една и съща нелегална ядка и вършим добра работа. А това не е малко, не е никак малко, предвид цялата организация, вдигната на крак от страна на Ай Би Ем, за да бъде предотвратена грешка-човешка, с цел премахването й.

Все пак признавам, че изпитанието, на което бях подложен, ме остави така овързан и увит около себе си, че не смеех да мръдна от страх да не ме заболи още повече.