Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gros-Câlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Голям гальовник

Преводач: Красимир Мирчев; Андрей Манолов

Година на превод: 1986; 2007

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: ИК „КИТО“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Френска

Редактор: Андрей Манолов

Технически редактор: Васил Лаков

Художник: Селма Тодорова

Коректор: Митка Костова

ISBN: 978-954-92283-1-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3959

История

  1. — Добавяне

44.

РАЗКАЗВАМ ВСИЧКО ТОВА с цел предупреждение и пътна безопасност, защото не искам да мислят или да си въобразяват каквото и да било, но сякаш случайно по време на тези упражнения някой почука на вратата. Аз, разбира се, не отворих, предвид моята слабост в този момент, защото бях обзет от тревога и надежда, която, този факт е всеизвестен, напомня всички известни взаимоотношения. Почукванията идеха отвън и в това отношение нямаше никакво съмнение, точно за това аз не отворих, защото в този момент всеки би видял, че съм се запуснал и че ме е страх. Следователно се изхитрих да се направя, че не съм вътре. Въпреки това си облякох пижамата, за да придобия човешки вид.

Този, който чукаше, не настоява много.

Вече започнах да се считам спасен, когато забелязах един лист да се провира под вратата. Първоначално реших да не го взимам и това беше поредната ми хитрост поради ръцете, а после видях, че целият е вече вътре, и този, който е отвън не може да разбере, че използвам ръцете си. Взех го. Имаше адрес и дата — за по следващия ден, а също така и час — двадесет и тридесет — и следните думи: Хайде, не бъди страхливец, не си достатъчно силен за това. Ела с нас. Покажи се такъв какъвто си. Ние сме за питоните. Беше куриерът от службата.

Не се паникьосах. Знаех, че това е провокация, и то доста опасна. Всъщност това беше нещо още по-опасно: беше политика. Казвам ясно: политика и подчертавам целия обхват на понятието.

Всеки би разбрал пропастта, която се разтвори под краката ми. Първото, което трябваше да направя, бе естествено да се обадя на полицията, за да предотвратя всякакви подозрения. Но това бе естествена реакция, а природните закони не са създадени, за да ги спазваме, точно обратното.

От друга страна, зоологическите градини, които се борят за своето собствено подобрение, са писнали на всички. Това, което сега се прави, са пак банките за сперма и мъжете без запаси, които никога не биват канени там, а също и виковете, по-силни от всичко. Посланията, водещи до неясно бъдеще, са писнали на целия народ. Омръзнало ни е да заставаме в очаквателна позиция, като се променяме, за да останем същите. Това са просто думи и аз вече не ги използвам.

Скъсах съобщението на две.

Вече не можех да бъда Голям Гальовник. Необходима беше промяна и исках да стана пак Голям Тарикат.

Но тук стана нещо непреодолимо. Започна някакъв силен натиск навътре. Имаше страхотно безредие и невероятна езда, песни, Прашки пролети и силно опиянение. В известен смисъл бях повдигнат сам от себе си. Това бяха Жан Мулен и Пиер Бросолет. Тези двамата изпитват слабост, която усилва надеждата.

Съпротивлявах се. Казах им не. Изтъквах всички разумни аргументи, руските танкове, силата и по-голямото множество. Говорих статистически, споменавах агломерациите с цялата им жандармерия и всичките им пукнатини. С всички сили се вкопчих в личния си живот, изтичах да си измия задника на бидето, казвам го така, както мисля, измих чистия си задник със собствени средства поне десет пъти през тази нощ с цел независимост, съпричастие и свобода на словото.

Нищо не можах да направя. Тия двамата бяха по-слабите, и естествено спечелиха. Винаги печелят.

Не знам как издържах двадесет и четири часа с помощта на часовника. През нощта, както винаги отстъпвах пред безбрежността на африканската пустиня посред Париж и с пълна липса на уважение и дори на внимание неща, които се нахвърляха върху мене с цялата си мощ и разрушаваха личността ми.

Поканата беше в ръцете ми, но не я докосвах.

Умората и паниката се прибавиха към необяснимия страх, постепенно започнах да възвръщам вярата в себе си към седем часа следобед, защото има знаци, които не могат да заблудят, и те доказват разум и осъзнаване.

Облякох се от глава до пети, с палто, шапка и шал, а отдолу останах по пижама, защото не исках да я събличам, тя ми топлеше сърцето, вътре имаше някой. Излязох под претекст да пусна едно писмо в пощата. Всичко мина отлично, бях добре маскиран. Сърцето ми едва-едва биеше и дишах толкова леко, че никой не би се усъмнил, че ме грози опасност. Бях научил адреса наизуст, скъсах листа на малки парченца и за по-сигурно ги глътнах. Беше трудно да ме открият, защото бях облечен подобаващо. Не се виждаха нито люспите, нито възлите, нито наченките на ръце и крака. Създавах впечатление, че съм се адаптирал към жизненото равнище. Можех да бъда поздравен и окуражен, защото давах симпатичен пример за намаляване на цените във време, когато те се увеличаваха. Цената ми беше нищожна, не изисквах нито бензин, нито енергиен източник, бях икономичен и можеха да ме захвърлят след употреба. Функционирах перфектно с два милиарда резервни части и без никаква суровина, изискваща създаването на банки за сперма. Бях с папата, Лекарският съюз ме подкрепяше, на моя страна бе свещеното право на живот през уретрите дотук. Бях едновременно суровината и готовият продукт, дори шибан с обещание за отвъдното, предназначено единствено за мъртвите. Можеха да ме задминат единствено по аутобаните, ежегодно ме продаваха в два милиона екземпляра чрез телевизионна реклама. Слагаха ми дори разноцветни вериги, нещо, което се разбира от само себе си. Имах правителство, което ме представляваше, и това нещо не будеше съмнение. Бях конвертируем. Ежегодно намалявах право пропорционално с увеличението на нуждите за компенсация. Ядях все повече и повече лайна, а те бяха канцерогенни. Всички се оплакваха, че цената на месото ми ставаше по-скъпа от пътната безопасност и социалното осигуряване. Отново бях станал национален идеал до наченките си на ръце, бях демографски до яйцето с овулация, получила всички одобрения от църквата и достъпна за всички кесии.

Въпреки това продължавах да се шмугвам покрай стените въпреки незабележимия ми характер, защото погледът ми би могъл да ме издаде и от него да проличи свещеният ми характер, а също така и да се види тайната, ако мога така да се изразя, въпреки че им заповядах да загасят фенерчетата си вътре в мен. С не дотам съвършената цел да получа известни гаранции. Вече ги назовавах единствено чрез инициали Ж.М. и П.Б., поради значителното количество автомати и жандармеристи по кьошетата. Минавайки покрай силите на реда, им свалях шапка, за да им покажа, че не се крия. Но слабостта ми беше такава, че не заслужавах всички тези предохранителни мерки. Съществуването ми създаваше необходимото успокоение. Давах представление. Нямаше нужда човек да се втренчва във витрините, за да види, че бях абсолютна конфекция. Беше достатъчно да се види усмивката ми, поради която приличах на задник, и ризата, която бях нахлузил, за да се разбере, че давам необходимите гаранции и вече нищо не плюех, а гълтах. Вниманието ми до такава степен беше приспано, че когато ме надупчиха при влизане в метрото, започнах да усещам малко по малко, че съществувам, че добивам присъствие. Наведох се, за да взема себе си и билетът ме задържа в ръката си най-приятелски като явно доказателство. Запазих билета в ръката си, искам да кажа, но самата интелигентност ме накара да се изразя другояче. Плъзнах се с множеството към изхода и нямаше никакви любопитни погледи, изобщо никакви погледи, беше достатъчно да се оставиш да те надупчат. Бях си сложил черните очила, за да приличам на кинорежисьор и да не могат да срещнат погледа ми. Бях сгрешил, като им бях дал джобни фенерчета, защото тия двамата не могат да не хвърлят светлина. Естествено много ми помагаше формата, стилът, словоредът, дрехите, шапката, шалът и пардесюто. Зачатъците на ръце бяха вътре заедно с люспите и не се виждаха, за всички имах човешки вид, единствено за децата, които винаги гледат много внимателно, тъй като не са изхабени, а останалите бяха прекалено свикнали да се крият вкъщи, за да ме питат на какво основание и по какъв повод. Между другото, бях взел предохранителни мерки и бях сложил в джоба своето удостоверение от социалното осигуряване, което ми даваше право на три четвърти обезщетение, това беше материално доказателство, което никой не би могъл да отхвърли.

Следователно пристигнах здрав и читав.

Пред Двореца на изобретенията бях обграден от кордон полицаи, но те пускаха всеки да минава, стига да е отделно от другите. Те бяха тук с цел разединение и превенция, за да може да не се случи нищо. Имаше и линейки, но не се виждаха лекари пред евентуалните изходи, защото в своето предродително комюнике относно абортаниците, Лекарският съюз бе изразил желанието си да няма лекари, заети с обичайните си занимания с цел извисяване и достойнство. Не бих могъл точно да изразя в какво състояние се намирах в момента, за да не ме разкрият и за да не усетят фалшивия ми претекст, но трябва да отбележа, че слабостта ме обзе без голямо усилие и самата тя се превърна в доказателство за невероятно мъжество. Полицаите не ми обръщаха никакво внимание, сякаш вече ме бяха разпознали благодарение на илюстрираните албуми, които се продават в книжарниците и са пълни с изчезващи видове. Те много добре знаеха благодарение на всичките ми предишни споразумения, че бях изчезващ вид в околната среда и нямаше никаква опасност. Само че това, което се случи, беше, че състоянието на слабост, в което се намирах, изведнъж ме постави в невъзможност да се боря срещу Ж.М. и П. Б., въпреки първоначалното състояние, до което ги бях довел. Истината е, че не е в човешките възможности да криеш в себе си един питон, дълъг два и двайсет, а същевременно и Жан Мулен, и Пиер Бросолет, защото подобен вътрешен конфликт рискува във всеки един момент да избухне пред всички, заедно с нанасянето на щети върху някой автобус и изгарянето му в пълния смисъл на тази дума, така че не може повече да се говори за защита на природата, нито дори за самата природа, без позоваване на данни, изчислени на базата на глава от населението, а също и на викове, надминаващи всичко. Именно това стана в сегашния случай.

Не знам по какво чудо никой нищо не видя.

Може би просто навикът е надделял, навикът да имаш навици и те да бъдат постоянни.

Все пак би било достатъчно една моментна проява на съвест, за да се видят Жан Мулен и Пиер Бросолет, които бяха излезли от нелегалност, за да помогнат на един питон, дълъг два и двайсет, да се изкачи по стълбите на Двореца на изобретенията.

Те ме придържаха от двете страни без отвращение, бих казал дори братски и горкият Голям Гальовник, защото беше именно той, полагаше свръх човешки усилия, за да стои прав и да изкачва стълбите по най-противоестествен начин.

Изпитвах такова въодушевление, че можех да се предам въпреки вътрешната помощ, която ми се оказваше.

Жан Мулен носеше черно пардесю, сива шапка и сив шал около врата през ноември посред тъгата и състраданието, а Пиер Бросолет беше гологлав и по-слаб. Голям Гальовник беше по-голям и от двамата, но той не им помагаше да слизат, а те му помагаха да се качва по стълбите, подскачайки върху наченката си на крак по най-противоестествен начин.

Не знам как успях да се кача по стълбите пред всички. Това беше вероятно най-голямото усилие на целия ми вид. Но го направих, подскачайки върху наченката си на крак, поддържан от волята си да се добера до човешката грешка и подпомаган от тези двамата, дошли от отвъдното, озовах се вътре с тях в смисъл на вън при цялото неприемане на този термин.

Бях излязъл.

Не виждах нищо.

Беше ме страх.

Бях заслепен от крясъците на прожекторите.

Дори вече не виждах Жан Мулен и Пиер Бросолет.

Седях изправен без чужда помощ на наченката си от крак.

Седях изправен върху наченката си от крак без чужда помощ, защото имаше за какво да се придържам.

Бях заобиколен от инициали и инициатори.

Разнесе се страшен вик, и то празничен. Те пълнеха залата, имаха лица и ръце.

— Голям Гальовник! Голям Гальовник!

— ?!!?!…

— Голям Гальовник с нас!

— ?!…

Видимо отслабвах, изпълваше ме крехкост, женственост и нежност, нелишени от претенции, сякаш вече имах право на човешка грешка.

— Голям Гальовник, кажи ни…

— ?

Безкрайно учудване.

Тогава забелязах, че ме бяха качили на трибуната пред микрофона. Обхвана ме безумен страх и започнах да крещя:

— Ж.М.! И.Х.! П.Б.! А.Ц.!

Бих изкрещял цялата азбука от А до Я, без да пролея и едничка капка кръв.

Почувствах се по-добре, все пак е успокояващо, че А, Б, В съществува.

Първото нещо, което бих казал в това положение е, че седях прав.

Несъмнено.

Седях прав върху наченката си на крак, но с гордо вдигната глава.

Бих добавил впоследствие, и то по изключителен повод, че слабостта ми само се увеличаваше, съчетана с такава нежност, че се почувствах обвит от усмивка, изразяваща лъчиста женственост.

— Голям Гальовник! Голям Гальовник!

Това не се казва с люспи и преувеличения, а с любов. Аз тук съм най-големият признат познавач на любовта поради продължително отсъствие. Знам какво е, когато я няма.

А сега беше тук.

Никога през живота си не съм виждал толкова протегнати ръце, и то не такива, които човек носи в себе си с цел мошеничество, като им слага ръкавици. Бяха отвсякъде истински ръце и предизвикваха чувство за помощ на давещите се. Самият аз имах ръце, които идваха към мен, и слабостта ми взимаше триумфални размери.

Все още стоях изправен на наченката на крак и това хич не беше малко.

Трябва тук да кажа нещо най-откровено.

Трябва накрая всичко да кажа.

Не съм дълъг два и двайсет. Дълъг съм само един метър шестдесет и осем.

Изобщо не съм най-красивият питон в Париж.

Мнозина ме превъзхождат по дължина. Но те се спотайват в дупките си, навити на кълбо, с цел сигурност и продължаване на рода.

Аз съм един среден Голям Гальовник, като всички останали.

Казах им това през сълзи.

— Като всички останали! Аз съм различен като всички останали!

— Да живее Голям Гальовник! Да живее Голям Гальовник!

Поисках да пея. Не можех да говоря при наличието на петнайсет километрово задръстване. Поисках да пея.

Бум! Сърчицето ми направи бум!

Това е в стил поп. Това е в стил поп! Сякаш задръстването е изчезнало от само себе си.

Куриерът беше тук, просълзен на първия ред, бяха го освободили поради липса на доказателства. Видях и асистента, който даваше признаци на живот.

— Бум! Бум! С продуктите от първа необходимост!

Отслабвах толкова силно, че гласът ми прогърмя като гръмотевица.

Всички бяха прави.

Аз също исках да се изправя, но вече бях изгубил навика.

— Аз съм различен като всички останали, изкрещях!

— Говори! Говори!

— Искам всичко наведнъж!

— Хайде, не се страхувай!

— Това е слабостта, която се пробужда!

Не беше ме срам от сълзите ми, заради утринната роса. Само че вече не можех да ги преглъщам, защото преглъщах, откакто имах гърло.

Тогава казах последната си дума.

— Долу живарницата! — прошепнах аз, защото шепота се чува най-добре.

Те млъкнаха. Настана такава тишина, че човек би могъл да чуе как някъде някой казва нещо съвсем друго.

Тогава забелязахме ясно в тишината първата дума, която не беше казана от никого и която не беше подкупна, защото идваше от другаде и беше още толкова слаба, че вече имаше надежда.

Край