Ромен Гари
Голям гальовник (41)

41.

СУТРИНТА НА ЕДИН от следващите дни, без да съм в състояние да кажа кой по-точно, отнесох Голям Гальовник в зоологическата градина, понеже вече нямах нужда от него, чувствах се много добре в кожата си, по цялата дължина. Той ме напусна с пълно безразличие и отиде да се увие около едно дърво, като че ли може да се постави знак на равенство. Върнах се у дома и си измих задника, но подир това за момент изпаднах в паника, имах чувството, че ме няма, че съм се превърнал в човек, а това е направо смешно, когато си тъкмо човек и в нищо друго не си се превръщал. Въображението ни погажда тези номера.

Към три часа следобед получих пристъп на дружелюбие и отскочих до „Рамзес“, за да хвърля едно око на Блондин, но кутията беше празна: съдържателката или я беше преместила, или вече я беше изплюскала. Завърнах се в моя едностаен с хол, но имах температура и мисли. Тогава се заех да изготвям малки обяви, спешни послания и телеграми с платен отговор, но не ги изпращах, понеже познавам самотата на питоните в голям Париж и предразсъдъците по отношение на тях. На всеки десет минути тичах да се измия отзад най-безукорно.

Към пет часа осъзнах, че съм се натъкнал на един проблем и че имам нужда от нещо друго, сигурно, лишено от грешка-човешка, но решително си оставах антифашист. Чувствах такава вопиюща нужда от първа необходимост, с нещо друго, различно, добре измайсторено във всяко едно отношение, че изтичах при часовникаря на улица „Тривиа“, където придобих право на собственост върху един часовник придружител, с бял, прям и открит циферблат и две изящни стрелки. Циферблатът тутакси ми се усмихна. Часовникарят веднага ми предложи друг един часовник, който бил „още по-добър“.

— Този няма нужда дори да го навивате. Върви по цяла година, с кварц.

— А аз, напротив, искам часовник, който има нужда от мен и ще спре, ако го забравя. Въпросът е личен.

Нищо не разбра, както всички, които са по навик.

— Искам часовникът ми да не може да върви без мен, това е. Този тук…

Стиснах го в шепата си. Не знам защо си спомнях за китката теменужки. Аз много лесно се привързвам.

Почувствах как часовникът се стопля в шепата ми. Открехнах дланта си и той ми се усмихна. Напълно съм в състояние да изтръгна дружелюбна усмивка от един часовник. В кръвта си го нося.

— „Гордън“ е — каза часовникарят с важен вид.

— Колко е?

— Сто и петдесет франка — рече продавачът и това си беше небесно знамение, понеже струваше точно колкото госпожица Драйфус.

— За този модел няма гаранция — тъжно каза продавачът, понеже и той от време на време сигурно си мисли за същото.

Върнах се у дома, изтичах да се измия отзад и после изпълзях на кревата с часовничето в шепа. Има такива врабчета, които ти кацат в шепата, изглежда, се постига с търпение и трохички хляб. Но не можеш цял живот да изкараш с трохички хляб и врабчета в шепата поради невъзможното. Циферблатът му беше кръгъл, с едно мъничко носле по средата и когато стрелките се разтваряха, се образуваше нещо като усмивка, но зависи от часа, човек не може непрекъснато да се усмихва. Когато бях малък в спалнята, довеждах нощем в Социалните грижи едно голямо и добро куче, измислено от мен самия с оглед топли чувства, изпипано, с черна муцуна, дълги обичливи уши и поглед на грешка-човешка, всяка вечер идваше да ме лиже по лицето и после трябва да съм порасъл и то вече нищо не можеше да направи. Питам се какво ли е станало с него, понеже наистина не можеше и крачка да направи без мен и заради женствеността.

Прекарах дълго време така, с часовника в шепата. Това е нещо човешко, което нищо не дължи на природните закони, направено е така, че да се опира на тях. От време на време ставах и тичах да си измия задника. Сутринта нагълтах последната мишка — в името на доброто желание и околната среда. Някой от следващите дни ще забравя да навия Франсин, така ще подредя нещата, че тя да има нужда от мен. Нарекох часовника Франсин, за да си имам някой и с такова име.

Страх ме е да се върна в службата поради моята очевидност, не мога повече да се преструвам с необходимото убеждение. Щом лежа, започвам да страдам от липсата на ръце, които да ме прегръщат, мъчно ми е за госпожица Драйфус, но онзи ден прочетох, че това е нормално, хората, на което им е отрязан крак, продължават да изпитват болка в липсващия крайник и това е състояние на липса, породена от осакатяването. Усетих как радиаторът къркори доброжелателно и това ми вдъхна смелост. През петия ден от борбата на френския народ за освобождение започнах да гледам на нещата по-философски: съществуват и едните и другите, като едните всъщност са другите, но не го знаят. И това ме накара да се завържа на още един възел, и то напълно безсмислено.