Ромен Гари
Голям гальовник (39)

39.

ТРЪГНАХ СИ и отскочих набързо до улица „Роа Льобо“, за да видя дали госпожица Драйфус не се е прибрала, но нямаше никой. Понечих да оставя теменужките пред вратата, но ми стана мъчно да се разделя с тях, това беше последната връзка между мен и госпожица Драйфус, и се върнах пеша у дома с тях. Крачех по улиците на голям Париж с шалчето, шапката, пардесюто и чашата вода и се чувствах малко по-добре поради храбростта на отчаянието. Вече съжалявах, че не правих любов с милосърдна и щастлива страна, — понеже усещах американско свръхпроизводство на самия себе си поради отсъствие и нула, от което можеха да ме освободят единствено нежността и една трепетна милувка. Когато някой клони към нулата, се чувства все повече и повече, а не все по-малко и по-малко. Колкото по не съществуваш, толкова повече идваш в излишък. Характеристиката на най-малкото е неговият облик на нещо ненужно. Опра ли отново о бездната, аз се превръщам в излишък. Почувствам ли се от малко по-малко, появява се това пък защо и къде да го дявам. Появява се излишно тегло. Ще ти се да го изтриеш, да го минеш с гъба. На това му викат душевно състояние, причинено от отсъствието. Неоценимата помощ на милосърдните курви в такива случаи е общоизвестна, но покривана с мълчание и презрение, за да се избегне повишаването на цените. Но аз си мисля, че животът точно тогава става скъп, когато е безвъзмезден.

Припомних си, че Грета диспансеризира надомно при една дама и там приемат до един часа след полунощ поради спешните случаи. Адресът беше в портфейла ми: „При Астрид“, улица „Дез’Асфодел“ №2, в четиринайсети район. Изпих едно кафе отсреща на тезгяха, за да си правя компания до един без десет, понеже тогава никого не чакат, мислят, че е вече край, и когато пристигне клиент, се получава приятна изненада. Качих се точно в без дванайсет и звъннах. Отвори ми камериерката, а зад нея имаше една нелоша дама, напълно усмихната.

— Добър вечер, мадам, бих желал Грета.

— Грета не е на смяна днес. Но имам три други очарователни девойки. Сега ще ви ги покажа.

Влязох в салон с джунджурии и мебели и седнах в едно разпльокано кресло. Бях много затруднен от това, че трябва да избирам, понеже не исках да излезе, че предпочитам едно момиче пред останалите, за да не причинявам мъка поради женското достойнство. Исках възторжено да се хвърля на врата на първата, но дамата се намеси.

— Почакайте, има още две. Трябва да видите и останалите. Така е прието тук, нали разбирате, за да се даде възможност на всяка.

Втората беше една виетнамка, биваше си я наистина отвсякъде, но аз бих се затруднил с нея поради зверствата във Виетнам. Трудно е да бъдеш щастлив при подобни обстоятелства.

— Има и една негърка — каза личността и вкара госпожица Драйфус.

Написах „и вкара госпожица Драйфус“ съвсем бледо по липса на изразно сгромолясване подръка. Наистина не съм в състояние да опиша неочакваното въздействие, което оказа върху мен влизането на госпожица Драйфус в салона. Обзе ме едно такова щастие, понеже тя не е в Гвиана и ненадейно всичко отново ставаше възможно, достъпно, на разположение, най-накрая можехме да се съберем без всякакви усложнение. С други думи, и Господ беше в този бардак.

Носеше ботуши до над коленете и черен кожен минижуп.

Тя спря пред мен и аз трябваше да положа усилия, за да си седя ни лук ял, ни лук мирисал, и да не я оставям с чувството, че не вярвам във вълшебни приказки.

Тя беше тук. Това наистина беше тя. Никакви вълшебни приказки. Не е заминавала за Гвиана със своето напевно произношение от южните острови. Просто е сменила склонностите си.

Толкова бях щастлив, докато притисках шапката си към гърдите, че майката сводница — употребявам тази дума с ухание на святост — се усмихна с психология, щом видя моето замаяно, покрито със студена пот изражение, и каза:

— Виждам, че вече си избрахте. Минете отсам.

Коленете ми се подгънаха под въздействието на този израз и на щастието от мисълта, че госпожица Драйфус не е заминала за Гвиана със своето меко произношение от южните острови, и че всичко, което свършва добре, е добро.

Изпитвах също и тревожни безпокойства от страх да не издам и най-лекото учудване или жесток и неудържим вопъл, от изисканост, понеже госпожица Драйфус можеше да си въобрази, че аз съм учуден от това, дето я намирам в един бардак, и трябваше да се покажа на висота, за да не я наскърбя.

— Не може хем агнето да е цяло, хем вълкът да е сит — казах аз с духовитост.

Тя не ме чу, понеже вървеше отпред, и двамата влязохме в една много приятна стая, без прозорец, но с голям креват навсякъде и огледала по стените, за да се вижда кой какво прави. Госпожица Драйфус затвори задушевно вратата, пристъпи към мен, сложи двете си ръце зад тила ми, притисна долната част на своя корем към моя и ми се усмихна.

— Кой ти каза, че работя тук?

— Никой. Просто извадих голям късмет. Като кучето с тоягите. Ето, вземете… Вземи…

Заговорих й на ти. Просто така, съвсем непринудено.

— Вземи.

Поднесох й китката теменужки. В чашата почти не беше останала вода от многото ходене и от вълненията.

— Виждаш ли, знаел си къде да ме намериш, щом ми носиш цветя.

— Има и щастливи кучета. В службата ми казаха, че си заминала за Гвиана.

Тя се събличаше. Така направо, без всякакво смущение, сякаш бяхме непознати.

Аз все още не смеех да си сваля панталона. Струваше ми се, че е наопаки. Не биваше така. Човек после трябва да си сваля панталона, когато всичко е свършено, на раздяла. Но казвам ви, наопаки беше.

— В Гвиана — повторих аз, понеже исках да й покажа, че съм с всичкия си и знам къде се намирам.

Тя се беше разположила върху бидето с гръб към мен, за повече свенливост.

— Да, аз им го казах, по-просто е така. Преди идвах тук само след работа, но на другия ден трябваше точно в девет да съм в службата и беше съсипия. До козирката ми беше дошла тази служба, толкова неблагодарна работа. Идвах тук привечер капнала, смазана. Провалях си вечерите. Това, в службата, не е човешко, все тия машини, все едно и също копче натискаш. Тук мястото може и да не се ползва с кой знае колко добро име, но е много по-живо и има разнообразие. По-обществено е, има човешка връзка, по е лично. Вземаш участие в нещо, нали разбираш какво искам да кажа? Доставяш удоволствие, съществуваш. Извинявай за израза, но в това тук при всички случаи има повече живот, отколкото в сметачната машина. Срещаш се с хора. Някои идват тук нещастни като тухли, а си отиват ободрени. И после, знаеш ли, ако човек не можеше да си купи любов с пари, любовта щеше много да изгуби от своята цена, и парите също. Гот е за мангизите, честно. Те имат нужда от това. Какво толкоз — щом можеш да забършеш някое добро гадже за сто и петдесет франка, тия твои сто и петдесет франка много повече важат после. Съвсем друга им е цената. Поне си знаеш, че мангизите наистина стават за нещо, не са гола вода.

Тя стоеше права и изтриваше съкровението си с кърпа. Изведнъж престанах да имам задръжки, почувствах се съвсем вътрешновидов и също се съблякох.

Докоснах гърдите й.

— Хубава си, Ирене — казах аз.

Тя също ме докосна, засмяна.

— О, и теб си те бива! — каза тя с похвала.

Почувствах, че уважението й към мен нараства.

Освен това си мислех и изобщо, мислех си за разните съюзни отличия и за Лекарския съюз, за тяхното съобщение с оглед запазването на свободен и свещен достъп на семето до абортаницата, но това са все много видни личности, с удостоверен произход, които никога не са живели в обсега на всяка кесия.

Тя се поколеба за миг, държейки ръка върху входната ми магистрала към свещеното право.

— Защо живееш с питон?

— Имаме избирателни склонности.

— Това пък какво е?

— Така се изговаря. Избирателни, отсейващи или прочувствени склонности, по силата на неплодоносните изследвания. Има го в речника, но не бива да се осланяме, понеже речниците са с многообещаваща цел. Не съм в състояние очевидно да кажа не на склонностите. Изобщо не знам какво означава и затова си мисля, че е нещо различно. Често употребявам изрази, чийто смисъл предпазливо избягвам да науча, защото в тях поне се натъквам на надеждата. Щом не ти е ясно, може би съществуват възможности. Аз си падам малко философ. Постоянно диря из околната среда непознати изрази, защото с тях поне можеш да повярваш, че значи нещо друго.

Тя продължаваше да държи ръката си върху моите възможности, които непрекъснато нарастваха.

— Та ти си бил истински поет — каза тя, но без никаква злоба. — Ела да те измия — добави.

Не исках да правя изключение и седнах на бидето като всички.

Тя се надвеси и изля малко вода върху свещеното ми право на живот.

След това коленичи пред светинята и се зае да ми сапунисва задника.

Пресметнах наум, че подир всички грижи, положени за мен в това отношение, сигурно имам най-чистия задник на света.

— Вижте, няма да поискам от вас това изпълнение — казах й аз, преминавайки на ви, за да приповдигна малко човешките ни взаимоотношения.

— По̀ си е цивилизовано човек да е чист отвсякъде — каза тя.

— Често ли го искат?

— Много. Сега е на мода. Всеки желае да се освободи, това е големият лаф на всички женски списания. Не бива нищо да се потиска, психоанализа е това.

— Свободата озарява света, известно ми е — казах аз.

— Нали разбираш, щом е чисто, можеш да правиш каквото си искаш.

— Хората винаги искат невъзможното — забелязах аз. — И то е розовият лист.

— И после, заради нашето достойнство също е важно — каза тя. — Психологическо е. Така човек си казва, че не е много по-различно от онова, което с всеотдайност връщат болногледачките и милосърдните сестри. Помага ни за самочувствието. Виж, аз не срещам никакви затруднения. Такава съм си, природна.

Станахме.

Взех кърпата, благодаря, и се избърсах сам.

Те мият, но винаги те оставят сам да се избършеш.

Тя се разгъна в леглото до мен в цялата си дължина и започна да ми смуче зърната.

Отвътре пламтях. Още не са изнамерили сапун или рекламата не си върши работата. Мисля, че има още много да се прави. Заявявам твърдо, с ръка на сърцето и със сълзи на очите, че агенция „Пюблиси“ и другите нови, преуспяващи агенции трябва да предложат някакъв съвсем нежен сапун за розови листи, с помощта на плакати, както направиха с „Бебе Кадюм“^[1]. Мисля, че рекламата още не е намерила мястото си и че има продажни точки, пренебрегвани от нея.

Изтрих си незабележимо очите, за да нямам вид.

— Направи ми един голям гальовник — промърморих аз.

Вече не пареше толкова, времето си казваше думата.

Тя ме погледна не без учудване. Отначало помислих, че ми вижда люспите, но отхвърлих този предразсъдък с усилие да вляза в релсите.

— Защо плачеш, скъпи? Нещо не е ли наред?

— Има защо, щастлив съм.

— Защо тоя плач?

— Защо, за всичко… Направи го като истински.

Тя го направи като истински, с много майсторство. Уви се около мен с ръце и крака. Положи глава на гърдите ми, с утеха в лоното на църквата. Космите й бяха още мокри, а тя ги имаше в изобилие. А аз си мислех за росата, за зората, за утринната Свежест. Продължавах да хлипам по-малко с нос, от ампутиране на надеждата. Не се чувствах много по-различен от другите, с пламнал от сапуна задник. Не се правех вече на взискателен, с нещо друго и другаде, бях си народонаселен, с входяща магистрала и свещено право на живот. Бях си на мястото. Това беше билет само за отиване, с обществен договор и пълна заетост.

Реших още на другия ден да дам Голям Гальовник в зоологическа градина. Той е различен. Нямах право повече да го задържам. Той наистина е някой друг.

Госпожица Драйфус плъзна лявата си ръка и започна любезно да ме ласкае. Веднага стана достатъчно за двама.

— Я виж, че ти си бил голям юнак — рече тя заради обичайната похвала с почит и уважение.

Мислех си за оная милосърдна курва от Халите, с нейното: „Ела да ти източа радиатора“, и за друга една, много духовита, която ми бе подхвърлила нещо подобно. Това са чистосърдечни изрази, трябва да ги възприемаме като откровение и не буквално.

Вече никак не плачех поради липса на материали от първа необходимост за производството на бомби в домашна обстановка.

— Стисни ме, колкото сила имаш, в ръцете си, любов моя — казах на госпожица Драйфус с лице и гръб към останалите.

Тя ме прегърна, колкото сила имаше в ръцете си, и капка по капка ме загали в тишината, както стават добрите неща. Нежността разполага със секунди, които текат по-бавно от останалите. Шията й беше пълна с убежища и достъпни брегове. Наистина много си я биваше за женствеността.

— Още не си ми казал защо държиш питон у дома си…

— То е нещо подобно.

— Подобно на какво?

— Нещо различно, исках да кажа.

Тя поразмисли малко, но работното време свършваше в един и половина и затова запълзя с леки клъввания към моята еднопосочност и ме заотрупва с грижовност.

Облякохме се. Всичко сто и петдесет франка, чиста работа.

— Все пак това парите са страхотно нещо — в добро настроение рекох аз. — Много улесняват нещата. Срещаме се, събираме се, намираме когото ни трябва.

— Парите са нещо истинско и честно. Никога не лъжат. Те са черно на бяло. Много са природни. Затова имат толкова противници.

— Природата си вдига дърмите, екология е това — казах аз.

— То е нещо подобно, така де.

Още се обличахме и си говорехме, за да не прекъсваме изведнъж връзката и да не излезе, че вече е свършено и нямаме какво повече да си кажем.

Малко се поколебах.

— Трябваше да те попитам преди, но сега, когато вече се познаваме по-добре… Искате ли да дойдете, за да живеем двамата заедно? Ще дам питона си в зоологическа градина.

Тя стана сериозна и поклати глава.

— Не, много сте мил, но аз държа на свободата си.

— С мен ще я запазите. Свободата е свято нещо.

Лицето й беше станало едно такова заинатено.

— Не, независимостта за мен е над всичко друго. А и ми харесва това, което върша. Аз въодушевявам, имам си роля, помагам на хората в живота. Тук е много по-силно, отколкото в болниците. Болногледачките винаги стоят отстрани. Идвам тук, защото ми харесва.

— В това има някаква религиозност.

— Не, не работя като курва заради това, че вярвам в дядо Господ — с него никога. Не че е по християнски или нещо такова. Харесва ми и толкоз. И после, щом плащат за мен, си знам, че струвам нещо. Колко са жените, които ще си определят цена, ако знаят, че наистина имат някаква стойност? Повечето го правят ей така, проституират, пилеят се. Лягат за нищо, като че ли нищо не струват. Не, на мен си ми харесва.

— Пак можете да идвате тук, аз не съм толкова взискателен. В едно семейство всеки трябва да бъде уважаван като личност. Аз съм за свободата на семейството.

— Не, много сте мил наистина, но няма да стане. Винаги може да идвате тук, за да се видим, хиляди пъти по-удобно е. Днес човек няма защо да си усложнява живота.

Тя отвори вратата. Хвърлих един поглед към моите теменужки на умивалника. И после, те така или иначе щяха да увехнат.

— Не им казвайте нищо в Статистиката, по-добре е така — рече ми тя. — Ако искате да знаете, там ме беше срам от онова, което вършех, а не тук. Хайде, до скоро виждане.

Излязох.

Махнах на съдържателката.

— Наминавайте пак да ни видите — каза тя.

Слязох долу, отидох в кафенето и влязох право в тоалетната, там се заключих в една от кабините, за да сложа ред в мислите си и да си поема малко въздух. Имах нужда от усамотяване между четири стени, за да видя дали ме има. Най-накрая успях да се развържа и да се върна у дома.

Подсвирквах си.

Чувствах се добре.

Природата надделяваше. Бях малко гладен, отидох и измъкнах Блондин от нейната кутия. Отворих уста, за да я глътна, но докато я поставях на езика си, разбрах, че точно природата надделява, а аз съм против природните закони с околна среда, приспособяване и свещено право на… и то какъв живот, писна ми от него, стига толкоз! Много бях гладен, вече бях гладен, вече бях поставил мишката на езика си и страхотно ми се искаше да я нагълтам, но няма да се подчиня току-така на природните закони, мамка му. Върнах Блондин в кутията й, цялата мокра. Навсякъде човешкото, писна ми от него!

Спах много зле, на няколко пъти тичах до банята, за да си измия задника, но напразно.

Зовът на природата беше страхотен, обаче аз издържах с чест до сутринта и отнесох Блондин при съдържателката на „Рамзес“, която отдавна искаше да си има нещо мъничко, живо и с уши, всички само за плюскане мислят. Върнах се вкъщи, но там открих три мишки, донесени от госпожа Ниат за мен, и не можах повече да устискам, нагълтах ги една подир друга, а после се увих около себе си в един ъгъл и дремнах малко.