Ромен Гари
Голям гальовник (17)

17.

ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ мога да уверя просветения любител, който още се колебае да си вземе ли питон, че не изживявам никаква драма на „затрудненото общуване“ с Голям Гальовник. Щом ни е добре заедно, не възниква необходимост да се лъжем, да се уверяваме. Дори ще заявя, че щастието се познава по мълчанието. Когато единението е добро, истинско и без преструвки, само мълчанието е в състояние да го изрази. Но на личностите, които не са толкова взискателни и очакват отговор отвън, с диалог по гласов път, мога да препоръчам г-н Паризи, улица „Намерените дечица“, номер 20а, третия етаж вляво.

Прибягнах до неговото изкуство преди четири години, още преди да дойда в съзнание, значи преди появата на Голям Гальовник в моя живот. Впрочем имаше си го, но не заемаше толкова място. Вече се бях настанил в моя едностаен с хол, с моите си мебели, разните предмети, близките на сърцето ми присъствия. Особено ми е приятно креслото, както си седи отпуснато и пуши лула, с английски туид, сякаш току-що се е завърнало от дълго пътуване — чувстваше се, че има много да разказва. Винаги избирам креслата си измежду англичаните. Те са големи пътешественици. Сядах на леглото срещу него, взимах си чаша чай и продължително се любувах на това спокойно присъствие, удобно, ненавиждащо суетнята. Леглото също си го бива, ако се сместим малко, има място за двама.

Леглата винаги са ми създавали затруднения. Ако са тесни, самичък персон, те в известен смисъл ни гонят навън, попарват усилията ни за въображение. 1 и толкоз, право в очите, безцеремонно. „Сам си, приятелче, и хич не си мисли, че ще е другояче.“ Затова предпочитам двуместните легла, с изглед към бъдещето, но тогава на преден план излиза другата страна на дилемата. Всички дилеми са долна работа — казвам го мимоходом, не съм срещал приятни. Понеже с легло за двама всяка вечер, а в събота и неделя по цял ден, човек се чувства още по-сам, отколкото в легло за един, което поне му дава някакво извинение за това, че е самичък. Самотата на питона в Париж се появява тогава в целия си ръст и започна да расте, да расте. Сам в леглото за двама, дори е питон, увит около теб — ужас е това, въпреки сирените, полицейското отзоваване, противопожарните коли, линейките и спешните състояния навън, които те карат да вярваш, че някой с някого се занимава. Личност, предадена сама на себе си под парижките покриви, на това му викат фондове за обществено подрискване. Щом ми се случеше, аз се обличах, слагах си палтото, чието присъствие е топло, с ръкави, и отивах да се разходя из улиците, търсейки влюбени по входовете. Още я нямаше тогава кулата „Монпарнас“.

В крайна сметка все пак купих двуместно легло поради госпожица Драйфус.

Тази мисъл не ми хрумна от само себе си, поощри ме френското правителство, говорейки за културно оживление. Тогава това беше лафът, със създаване на центрове. Тъкмо думите „културна реанимация“ ме подсетиха да накарам мебелите, предметите и дори Голям Гальовник да заговорят с човешки глас.

Разбира се, случваше ми се понякога, щом се върна вкъщи, да заприказвам гласно на креслото или кафеварката, на лулата си — безобиден номер, използван от мнозина в името на умствената хигиена. Запитване е това, въпрос, отправен към океана, вселената или чифт пантофи, според вкуса и природата на всеки един, но то не е диалог. Те не отговарят, размазали са се, никакво ехо, нищичко. Отговор няма. А е нужен диалог. Точно тогава идва на помощ културното съживяване.

Г-н Паризи живееше на улица „Монж“, четвъртия етаж вдясно. Получих името му чрез писмо до „Вестник на приятелите“. Изкуството на диалога, на въпросите и отговорите — това поощряваше този вестник.

Господин Директор,

Съобразно Вашите съвети-отговори до читателите, аз се заех да работя върху моята вътрешност и да й придавам приятен вид. Обкръжих се с немногобройни, но любезни мебели и предмети от същото естество, с цел да се почувствам у дома вследствие Вашето поощрение. Все пак ще призная, че значението на този израз ми убягва, понеже не се чувствам у дома дори у дома си, някой друг, който също не е там, и това, разбира се, изгражда помежду ни братска връзка на взаимно отсъствие, но затруднява посещенията. Очевидно е, въпреки това противоречие, този „възел“, както биха се изразили някои, че за да си наистина у дама, трябва да си най-напред у другите и ето защо аз наново Ви пиша с надеждата да получа съвет. Какви са възможностите за общуване и диалог?

Повярвайте в моите…

Получих отговор в следващия брой. Препоръчаха ми да се обърна към г-н Паризи, който бил „специалист по подобни дела“. Отговорът много ласкателно говореше за диалога и за неговите психологически благодеяния и ми съобщаваше, че г-н Паризи е чревовещател и че изкуството да се успокояваме и да разговаряме със самите себе си, с околната среда и дори, в безнадеждните случаи, с вселената, нямало тайни за него и че това умение се придобивало твърде лесно, с малко постоянство и старание. Вестникът даже посочваше накратко имената на неколцина големи поети, мислители и творци, диалогирали по подобен начин с мирозданието и получили отговори с висока художествена стойност. Например Малро, Ницше, Камю и не знам още кой.

Г-н Паризи е италианец, седемдесет и три годишен, навремето прочут по сцените, с голям нос и бяла грива, понастоящем пенсионер, даващ частни уроци, с което помага на хората да получават отговори и да си приказват. Погледът му е жив, проницателен и с много силно присъствие. Видът му никак не е народонаселен, защото се е родил преди това. Никой няма да ми повярва, ако кажа, че през 1812 г. Франция е била само 20 милиона жители и първата страна в света, а днес е петдесет милиона и цялата е в една държава.

Господин Паризи е с широко скроени жестове, за да издава неочаквани присъствия, ръцете му сякаш в следващия миг ще повдигнат завесата и ще покажат, че зад нея има нещо. Никога не го прави, гледа и той да пощади надеждата. Носи дълго наметало, черни рогови очила, вратовръзка и се подпира на бастунче, което в красноречието си размахва.

Отвори ми вратата и тутакси ме изуми с изкуството си. И наистина, иззад гърба му от разни посоки долитаха песни на хиена, птичи кикот, гукане на гълъби и на нежна любов, викове на щастлива жена: „Ах, неповторим си!“, крясък на магаре и рев на студент.

— Това е, за да ви уверя, че не сте сбъркали етажа, господине — каза той и ми стисна ръката със силно италианско произношение, понеже не е тукашен.

Г-н Паризи е много известен чревовещател. Откак е слязъл от сцената, преподава изкуството на диалога със социологическа и хуманитарна цел — обясни ми той — и обучава нашите себеподобни да задават правилно въпроси и да получават отговори и необходимите утехи.

Въведе ме в един чист хол и начаса накара телефона да звънне.

— За вас е — каза ми той. — Обадете се.

— Но…

— Хайде, приятелю, обадете се!

Вдигнах уреда.

— Ало? — рекох предпазливо.

— Ти ли си, мили? — рече един глас на жена. — Ти ли си, любов моя? Мислеше ли си мъничко за мен?

Втрещих се. Г-н Паризи беше в другия край на стаята, не можеше да е той и после този глас на жена, дори нещо повече: женски глас…

— Мислеше ли си за мен, скъпи?

Мълчах. Очевидно за нея мислех. Какво друго да правя?

— Знаеш ли, липсваш ми…

Шепнешком. Съвсем нежно, едва доловимо. Това беше телефон с необикновена чувствителност.

— Не се двоумете — каза г-н Паризи. — Успокойте я. Усещам, че се тревожи, страхува се да не ви загуби…

Сега или никога.

— Обичам те — казах аз, бял като платно.

— По-силно — подвикна ми г-н Паризи и постави ръцете си на корема. — Оттук… Отвътре да дойде, оттук, трябва да излети навън…

— Обичам те — изревах аз отвътре и от страх.

— Не е нужно да крещите — каза г-н Паризи. — Важно е убеждението. Трябва сам да си вярвате, това е изкуството. Хайде, опитайте.

Казах на телефона:

— Обичам те. Да знаеш само колко ми е трудно да живея без теб. Толкова отдавна вече чакам тук, на слушалката… И все се трупа, трупа във вътрешността. Натрупал съм истински американски склад — искам да кажа свръхпроизводство, — страхотно, всичко е за теб…

Цели пет минути говорих с телефона и когато млъкнах, имаше въздишка и целувка, после слушалката тракна.

Отново се озовах сам с г-н Паризи, коленете ми трепереха. Не съм привикнал с упражненията.

Той ме разглеждаше дружелюбно.

— Данните ви са отлични — каза той. — Малко ви липсва доверие в самия себе си очевидно. Трябва да развивате въображението си, ако желаете да си напълните кошницата. Любовта не може без обмяна, без милите писъмца, които си отправяме и получаваме обратно. Любовта е вероятно най-добрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си. И точно тук на преден план излиза чревовещателското изкуство. Великите чревовещатели са били преди всичко освободители: те ни позволяват да излезем от нашите единични килии и да се побратимим с вселената. Ние караме света и неодушевената материя да говорят, точно на това му викат култура, даряваме със слово небитието и мълчанието. Всичко е в освобождението. Аз давам уроци във Френ^[1], затворниците се научават да разговарят с решетките и стените, да очовечават света. Дриповещателят е казал, че е възможно едно-единствено определение за човека: човек е изява на намерението и аз ще добавя, че тя трябва да е направена извън контекста, и им помагам да се освободят. Всичките ми клиенти срамежливо крият по един таен глас, понеже знаят, че обществото се защитава. Например то затваря бардаците, за да си затвори очите. На това му викат морал, нравственост и забрана на проституцията по пикочните канали, та да може неподправената и благородна проституция, онази, която не си служи с долните части, а с принципи, идеи, парламент, величие, надежда и народ, да продължи по официалните канали. И така, идва миг, когато не можете вече и сте разкъсван от нуждата за истинност и неподправеност, за задаване на въпроси и получаване на отговори, с други думи, за общуване — за общуване с всичко, с всичко ТО, и това е удобният миг да се обърнем към изкуството. Тогава на сцената излиза чревовещателят и прави сътворението възможно. Аз съм признат за общественополезен от г-н Дрюон, бившия ни министър на културата, и имам разрешение от Лекарския съюз, понеже няма никаква опасност. Всичко си остава пак същото, но човек се чувства по-добре. Вие естествено живеете сам.

Казах му, че имам питон.

— Да, Париж е много голям град — рече г-н Паризи, разхождайки се из чистичкия си хол с хубаво излъскан паркет.

Забравих да отбележа, от грижа към наблюдението — понеже всяко нещо може да има скрито, неизвестно нам значение, с надежда, — че той носеше на врата си дълъг шал от бяла коприна и шапка дори в домашна обстановка, за да не се разкрива пред нищо и никого и да провъзгласи независимостта си, своя отказ да преклони глава. Мисля, че стоеше покрит по този начин пред съществуващото състояние на нещата, защото очакваше да се разкрие пред онези, истинските стойности. (Вж. БУРЖО, Неуважението или изправено изчаквателно положени, етологически труд в три тома, но вече съвсем изчерпан, както е обяснено и в заглавието му.)

— Двайсет франка на урок. Заниманията се водят групово…

— А, не — казах аз, изплашен от мисълта, че ще трябва да плащам и за другите, понеже плащаш ли, винаги намираш някого.

— Няма от какво да се смущавате, те също са инвалиди от войната…

— Моля, инвалиди от войната?

— Така се казва. Щом стане дума за инвалиди, всеки си мисли за войната, но и без нея може. Не съм в състояние да ви обработвам поотделно, присъствието на другите е неотменно условие, за да е капка по капка и многообещаващо. Това влиза в обработката.

— Каква обработка? Не искам да ме обработват. И без това достатъчно са ме обработили.

— Послушайте, оставете се в мои ръце и след шест седмици ще карате вашата змия да говори.

— То е питон — казах аз.

— Но нали и питоните са змии, ако не се лъжа.

Не обичам да обработват Голям Гальовник като змия, аз съм против миш-машите.

— У нас думата „змия“ е леко пренебрежителна — казах аз.

— У нас? — повтори г-н Паризи.

Той ме стрелна с поглед. Имаше един от ония техни италиански погледи, от стара коза яре. Храносмилащ поглед, който те пипва за яката, за да те налапа по-лесно.

— Естествено, естествено. Разбирам. Всеки от нас има затруднения със самоличността. Търсим се, търсим се. И тук, и там. Дори има една такава неаполитанска песен, и тук, и там, рам-тарарам… Това, разбира се, е превод, на италиански е много по-съдържателно. Трябва да се приспособяваме на друго място. Всеки от нас понякога изпитва трудности да се приспособи към вид, отношенията с който изглеждат чисто служебни понякога.

Той пълзеше насам-натам по лъснатия паркет, с шапка върху гордо вдигнатата глава, за да покаже, че до този момент не се е разкрил пред нищо и никого. Движенията му бяха уверени, понеже още пазеше италианската гъвкавост, въпреки възрастта. Започнах да го виждам в привлекателна светлина.

— Заповядайте утре, ако желаете.