Ромен Гари
Голям гальовник (40)

40.

СУТРИНТА НА ЕДИН ОТ СЛЕДВАЩИТЕ ДНИ, без да съм в състояние да кажа кой по-точно, отнесох Голям Гальовник в зоологическата градина, понеже вече нямах нужда от него, чувствах се много добре в кожата си, по цялата дължина. Той ме напусна с пълно безразличие и отиде да се увие около едно дърво, като че ли може да се постави знак на равенство. Върнах се у дома и си измих задника, но подир това за момент изпаднах в паника, имах чувството, че ме няма, че съм се превърнал в човек, а това е направо смешно, когато си тъкмо човек и в нищо друго не си се превръщал. Въображението ни погажда тези номера.

Към три часа следобед получих пристъп на дружелюбие и отскочих до „Рамзес“, за да хвърля едно око на Блондин, но кутията беше празна: съдържателката или я беше преместила, или вече я беше изплюскала. Завърнах се в моя едностаен с хол, но имах температура и мисли. Тогава се заех да изготвям малки обяви, спешни послания и телеграми с платен отговор, но не ги изпращах, понеже познавам самотата на питоните в голям Париж и предразсъдъците по отношение на тях. На всеки десет минути тичах да се измия отзад най-безукорно.

Към пет часа осъзнах, че съм се натъкнал на един проблем и че имам нужда от нещо друго, сигурно, лишено от грешка-човешка, но решително си оставах антифашист. Чувствах такава вопиюща нужда от първа необходимост, с нещо друго, различно, добре измайсторено във всяко едно отношение, че изтичах при часовникаря на улица „Тривиа“, където придобих право на собственост върху един часовник придружител, с бял, прям и открит циферблат и две изящни стрелки. Циферблатът тутакси ми се усмихна. Часовникарят веднага ми предложи друг един часовник, който бил „още по-добър“.

— Този няма нужда дори да го навивате. Върви по цяла година, с кварц.

— А аз, напротив, искам часовник, който има нужда от мен и ще спре, ако го забравя. Въпросът е личен.

Нищо не разбра, както всички, които са по навик.

— Искам часовникът ми да не може да върви без мен, това е. Този тук…

Стиснах го в шепата си. Не знам защо си спомнях за китката теменужки. Аз много лесно се привързвам.

Почувствах как часовникът се стопля в шепата ми. Открехнах дланта си и той ми се усмихна. Напълно съм в състояние да изтръгна дружелюбна усмивка от един часовник. В кръвта си го нося.

— „Гордън“ е — каза часовникарят с важен вид.

— Колко е?

— Сто и петдесет франка — рече продавачът и това си беше небесно знамение, понеже струваше точно колкото госпожица Драйфус.

— За този модел няма гаранция — тъжно каза продавачът, понеже и той от време на време сигурно си мисли за същото.

Върнах се у дома, изтичах да се измия отзад и после изпълзях на кревата с часовничето в шепа. Има такива врабчета, които ти кацат в шепата, изглежда, се постига с търпение и трохички хляб. Но не можеш цял живот да изкараш с трохички хляб и врабчета в шепата поради невъзможното. Циферблатът му беше кръгъл, с едно мъничко носле по средата и когато стрелките се разтваряха, се образуваше нещо като усмивка, но зависи от часа, човек не може непрекъснато да се усмихва. Когато бях малък в спалнята, довеждах нощем в Социалните грижи едно голямо и добро куче, измислено от мен самия с оглед топли чувства, изпипано, с черна муцуна, дълги обичливи уши и поглед на грешка-човешка, всяка вечер идваше да ме лиже по лицето и после трябва да съм порасъл и то вече нищо не можеше да направи. Питам се какво ли е станало с него, понеже наистина не можеше и крачка да направи без мен и заради женствеността.

Прекарах дълго време така, с часовника в шепата. Това е нещо човешко, което нищо не дължи на природните закони, направено е така, че да се опира на тях. От време на време ставах и тичах да си измия задника. Сутринта нагълтах последната мишка — в името на доброто желание и околната среда. Някой от следващите дни ще забравя да навия Франсин, така ще подредя нещата, че тя да има нужда от мен. Нарекох часовника Франсин, за да си имам някой и с такова име.

Страх ме е да се върна в службата поради моята очевидност, не мога повече да се преструвам с необходимото убеждение.

Поисках да обявя гладна стачка, но не е само госпожица Драйфус на този свят, освен нея е и светът, какво искате тогава. Все пак изтърпях два дена нищо да не ям, но накрая природните закони казаха тежката си дума и когато госпожа Ниат влезе, за да ме нахрани, аз се изправих и издърпах кутията от ръцете й. Вътре имаше шест мишки и начаса нагълтах едната — в името на приемането в редиците и за да е както трябва, за да уверя храбрата личност в моята човешка същност. Разправии не желая.

— Ама, господин Кузен! — възкликна тя.

Не го направих на въпрос. Щом иска да ме нарича Кузен, нейна си работа.

Разсмях се, хванах още една мишка за опашката и налапах и нея, демократично. В агломерация от десет милиона постоянни посетители трябва да се постъпва като всички. Трябва да бъдеш и да се преструваш, от главата до петите.

Сигурно успях напълно да убедя госпожа Ниат, защото тя избяга и повече не се върна.

На другия ден започнах отново да функционирам, ходех в Статистиката и си стоях на айбиема, без някой да забележи отсъствието ми. На излизане от метрото билетът не ме захвърли, а ме задържа съчувствено в ръка — той разбираше, че преживявам тежки мигове.

Все още страдам, когато съм легнал, от това мое отсъствие на ръце наоколо, чувствам остра болка в госпожица Драйфус, но онзи ден четох, че няма нищо страшно, хората с наскоро отрязан крак продължавали да чувстват болка в крака, който го няма, състояние на липса е това, с осакатяване и ампутиране. Забелязах едно добронамерено гъргорене в радиатора и това е насърчително. На петия ден от освободителната борба на френския народ започнах да изпитвам философия: има едните, има другите, и едните са другите, но не го знаят — по липса на нещо по-добро. Но от това излезе само един възел в повече и нищо друго.

Вече вземам предпазни мерки, за да не ме издадат. От време на време ловко пускам Моцарт на грамофона, с всичка сила, за да не се безпокоят съседите, нека знаят, че има човек, тъй като слуша Моцарт. Нелегалността е била по-лесна при германците поради фалшивите лични карти.

Водих продължителен разговор с Жан Мулен и Пиер Бросолет във вътрешното си убеждение, обясних им, че не мога повече да ги крия у дома. Казах им, че трябва да се действа скрито-покрито и ужким-наужким. Те разбраха много добре, единият поради историята в Калюир, другият поради петте етажа без асансьор. И така, свалих двата портрета от стената и ловко ги изгорих, понеже така ще са по-добре укрити и подложени на по-малко опасности — имам късмет, че разполагам с много място в моето вътрешно убеждение. Като нелегалност няма нищо по-добро. Уверих ги, че ще ги храня с най-питателното, което имам, и дори отидох да се запася с повечко батерии за електрическите им фенерчета, защото не може все на тъмно, трябва и надежда.

Не съм ходил втори път при госпожица Драйфус в бардака, не виждам какво мога да предложа на една свободна и независима девойка. Все пак съм длъжен да призная, че често тичам на бидето, за да се измия, понеже човек не може, без да си помечтае от време на време. Не мисля никога за госпожица Драйфус, освен за да се уверявам непрекъснато, че не мисля за нея в името на душевното спокойствие.

Моят настолен часовник ме изпълва със задоволство. Щастлив бях да установя, че спира по време на отсъствията ми, както ми бе обещано от продавача, при все че не е снабден с гаранция. Продължавам да вярвам, че 2 е единственото приемливо 1, но това може би е просто още една грешка-човешка. Често чувам извисените над мен от всяка гледна точка стъпки на професор Цурес, който крачи напред-назад с кланетата си и правата на човека и имам чувството, че ще слезе, но той си стои у дома, на горния етаж, и страда от безсъница поради своята щедрост.

В Статистиката нещата се развиват добре, с безаварийна употреба. Моята човешка същност се набива в очите и аз съответно не съм предмет на никакво внимание. Куриерът от службата вече не е там, изхвърлен бе за яката, разкриха го накрая. Не мога да кажа, че ми липсва, но често си мисля за него, успокоява ме мисълта, че няма вече да го срещам. Изпитвам естествено — естествено кой не ги изпитва — скрити и въжделенчески състояния и вземам препарати, за да не тревожа. От друга страна, произвеждат се изкуствени крайници с добър външен вид и с оглед употреба, полезен живот и без изчервяване. Слушам, че колегите от службата говорят за повишаване воплите на дребно, но не се чува нищо, навалицата ги заглушава.

Понякога ставам посред нощ и правя упражнения за придобиване на гъвкавост, с оглед бъдещото приемане в редовете. Пълзя, овързвам се и се гъна на мокета във всички възможни посоки, за евентуалните нужди на делото. От време на време става съвсем като същинско, ще речеш, че наистина съществуваш. Разказвам това, воден от грижата да предпазя, понеже най-малкото желая някой да си въобрази.

И освен това, срещат се всякакви дреболии. Някоя лампа малко по малко се развинтва под въздействие на външното движение и започва да мига. Някой бърка етажа и чука на моята врата. Разнася се дружелюбно и добронамерено гъргорене в радиатора. Звънва телефонът и един много гальовен, много ласкав женски глас ми казва: „Дано? Ти ли си, скъпи?“ и аз седя един безкраен миг така, усмихнат, без да отговарям, колко му е да станеш за малко Жано и скъпи… В един голям град като Париж няма опасност от липса.^[1]

„Екологичен“ край на Голям Гальовник

Бележка върху ситуацията на текста

Последната глава на изданието от 1974 г. е съкратена по желание на издателя. Така „Голям Гальовник“ остава без оригиналния си край. Този пълен „Екологичен край“ днес включва четири глави и следователно започва от последната глава на изданието от 1974 г., като я замества.