Ромен Гари
Голям гальовник (21)

21.

ОТ ДРУГА СТРАНА, по това време тъкмо бях осъществил една важна среща — с професор Цурес. Той живее над мен, е тераса. Истинско хуманитарно светило. По данни от вестниците лани е подписал седемдесет и две протестни декларации, викове за помощ и манифести на интелектуалци. Забелязал съм, от друга страна, че винаги подписват интелектуалците, сякаш останалите си нямат име. От всичко по малко — геноциди, гладове, потисничество. Нещо като нравствен пътеводител „Мишлен“^[1], с три звездички, присъдени от професор Цурес, щом подписа му го има. До такава степен, че когато колят или преследват някъде, но професор Цурес не подписва, аз не го и поглеждам, знам си, че няма гаранция. Необходим ми е подписът му отдолу, за да се уверя, като на специалист по картините. Трябва той да установи неподправеността. Изглежда, в изкуството е пълно с фалш, дори и в Лувъра.

Видно е следователно, че при тези обстоятелства и във връзка с всичко, направено от него за жертвите, се представих и аз. Незабележимо, разбира се, за да не излезе, че му се навирам в очите и се старая да изпъкна. Започнах да изчаквам професор Цурес пред неговата врата и да му се усмихвам насърчително, но без да настоявам. В началото той ме поздравяваше пътьом с леко повдигане на шапката — поради добросъседството. Но тъй като продължаваше да ме намира на площадката си, поздравът му ставаше все по-сдържан и по-сдържан и после вече никак не ме поздравяваше, минаваше покрай мен възмутен и гледаше право пред себе си. Аз очевидно не съм клане. Дори да съм, отвънка не личи. Не съм от световен мащаб, аз съм просто един народонаселен навлек, от ония, които се мислят за. Това е мъж с посивели коси, привикнал към изтезанията в Алжир, напалма във Виетнам и глада в Африка, аз не съм на нужната висота. Не казвам, че не го интересувах съвсем, че с незасегнатите си външни крайници не представлявах за него някакво незначително количество, просто той имаше превъзходство. Не съм от съответната категория нещастие, кръгла нула съм аз, докато той беше богат с любов и имаше навика да брои с милиони, с други думи, и той е от статистиката. Има хора, които кървят само от милион нагоре. Това са притесненията покрай голямото богатство. Ясно си давам сметка, че съм по-нисък от тревата, народонаселен отломък, без международно значение и в титрите ме няма — поради киното. Затуй започнах да идвам на площадката с китка цветя в ръка, та да изляза от посредствеността. Резултатът беше осезателен, но тогава забелязах, че малко го е страх от мен поради моята напористост, въпреки обезличаването, чийто предмет съм си. Продължих да съм напорист, с онова, на което при другите му викат храбростта на отчаянието, и е обвързваща усмивка.

Длъжен съм да кажа, че тогава изживявах тежък момент в моя живот. Голям Гальовник се намираше в един от продължителните си периоди на апатия, госпожица Драйфус беше в отпуск без предупреждение, населението на Париж още повече се бе увеличило. Страшно ми се искаше да бъда забелязан от професор Цурес, като че ли съм клане или престъпление против човечеството. Мечтаех си как ме кани на гости, как ставаме приятели и след десерта той ми разказва за всичките други ужаси, с които се е запознавал, за да не се чувствам толкова самотен. Демокрацията може да ни е от голяма помощ.

По този начин професор Цурес придобиваше все по-голямо и по-голямо значение за мен, радвах се, че си го имам над главата. Той е красив мъж, със строги, но справедливи черти и много добре поддържана сива брадичка. Достатъчно е да го зърне човек, за да почувства начаса преклонението, заради което правителството държи на наше разположение видните исторически личности, та да ни напомня, че и ние не сме кой да е.

Вече няколко седмици си гостувахме по този начин на площадката, кръгът на моите приятели се разширяваше. Бях му приготвил бежовото кадифено кресло в хола и си го представях: седи на него и говори за раждането с живот и как да стигнем до него, как да предотвратим десетките милиони неосъществени аборти, вследствие на които природните недоносчета излизат на бял свят, без да е уважено свещеното им право на живот. Започнах да чета внимателно вестниците, за да открия предмет за разговор, по липса на друго. Той продължаваше да не ми говори, но причината донякъде беше това, че вече отдавна се знаехме и нямахме какво повече да си кажем. Погрешно би било да се мисли, че професор Цурес не се интересуваше ни най-малко от мен, тъй като не съм прочуто клане или преследване на свободната мисъл в Съветска Русия. Той чисто и просто беше затънал до гуша в своите наболели въпроси и това, че държа у дома си питон, дълъг два метра и двайсет, съвсем не ми даваше основание да се вреждам и аз. От друга страна, в никакъв случай не очаквах той да положи ръка на рамото ми с познатото „как е?“, което позволява на хората след две приказки да те зарежат и да си гледат работата.

Доколкото си спомням, няколко месеца му ходих така на гости и той общуваше с мен изключително внимателно. Нито един път не ме попита защо стърча на прага му, какво желая, кой съм. Искам в скоби да отбележа, без каквато и да е пряка връзка с тялото на предмета, но от грижа за неговата форма и походка, че питоните не са същински животински вид, те просто са идване в съзнание.

Когато хората минават край теб и не те поглеждат, причината не е в това, че не съществуваш, а във въоръжените нападения из парижките покрайнини. От друга страна, аз в никакъв случай не приличам на алжирец.

Известно ми е също така, че съществува взаимна любов, но чак за такъв разкош не претендирам. Някой, когото да обичам — това ми е първата необходимост.