Патрик Нес
Не пускай ножа (3)

3
Бен и Килиън

— И къде всъщност беше? — казва Килиън, когато ни вижда с Манчи да завиваме от пътя. Легнал е на земята, наполовина напъхан в малкия ни генератор — онзи, дето е от предната страна на къщата — и поправя онова, което на свой ред се е повредило този месец. Ръцете му са омазани с грес, на лицето му е изписано раздразнение, а Шумът му жужи като облак разгневени пчели и аз чувствам как започвам да се ядосвам, а още дори не съм влязъл истински у дома.

— Бях в блатото да набера ябълки за Бен — отвръщам.

— Има достатъчно работа за вършене, обаче малкото момченце е хукнало да си играе — Килиън обръща поглед към вътрешността на генератора, нещо там издрънчава и той добавя:

— Мътните да те вземат!

— Не съм си играл, обясних ти вече, ама ти кога ли слушаш! — казвам аз, но май направо викам. — Бен искаше някакви проклети ябълки, та аз отидох да му набера малко от блатото!

— Аха — казва Килиън и ме поглежда. — А къде са ти ябълките тогава?

Защото, нали се сещате, аз не нося никакви ябълки. Дори не си спомням къде съм изпуснал торбичката, дето почнах да я пълня, ама сигурно е станало точно когато…

— Когато какво? — пита Килиън.

— Спри да подслушваш — отрязвам го аз.

Килиън въздъхва с любимата си въздишка и отпочва познатата песен:

— Не те караме да вършиш чак толкова много работа, Тод (това е лъжа) но не можем да се справяме с фермата сами (това е истина) и нали знаеш, че дори и ти да свършваше всичко, което ти възлагаме, а ти не го свършваш (това е лъжа, карат ме да работя като роб) пак сме за мустаците (това също е истина).

Градът не расте, той само ще се смалява, а помощ няма да дойде.

— Внимавай, когато ти говоря! — казва Килиън.

— 'Мавай! — излайва Манчи.

— Млъквай — казвам.

— Не говори така на кучето си — добавя Килиън.

Не говорех на кучето, помислям аз високо и ясно, така че Килиън да ме чуе.

Той вперва поглед в мен и аз впервам поглед в него и пак става, както става винаги — Шумът и на двама ни почва да пулсира, става червен и се напоява с раздразнение. Никога не сме се разбирали с Килиън, никога, Бен винаги е бил добрият, а Килиън винаги е бил другият, но с наближаването на рождения ми ден нещата стават все по-зле, защото тогава ще стана мъж и вече няма да трябва да слушам глупостите му.

Килиън затваря очи и издиша шумно през нос.

— Тод… — почва той, а гласът му е по-нисък от обикновено.

— Къде е Бен? — пресичам го.

Изражението му се изопва още повече.

— Агненето започва след седмица, Тод.

Аз само повтарям:

— Къде е Бен?

— Нахрани овцете и ги вкарай в кошарите, а после искам веднъж завинаги да оправиш портата в оградата на източното пасбище, разбра ли ме, Тод Хюит? Вече два пъти те молих.

Аз изпъвам гръб.

— Как беше разходката до блатото, Тод? — почвам и се мъча гласът ми да звучи саркастично. — О, екстра беше, Килиън, благодаря, че питаш. Видя ли нещо интересно в блатото, Тод? Леле, Килиън, сега като го споменаваш, ще ти кажа, че наистина видях нещо интересно в блатото и то обяснява защо устната ми е сцепена, нищо че ти не попита как съм я сцепил, ама сигурно си изчаквал първо да нахраня овцете и да поправя проклетата ограда!

— Мери си приказките — срязва ме Килиън. — Нямам време за игричките ти. Заминавай при овцете.

Стискам юмруци и издавам един звук, който е нещо като «Арргхх» и с него искам да покажа на Килиън, че няма да се примирявам нито секунда повече с неговата липса на здрав разум.

— Хайде, Манчи — казвам.

— Овцете, Тод — казва след мен Килиън, когато вече съм му обърнал гръб. — Първо овцете.

— Да, ще ги оправя проклетите овце — мърморя си аз. Отдалечавам се бързо, кръвта ми ври, а Манчи се изнервя все повече от бесния рев на Шума ми.

— Овце! — лае той. — Овце, овце, Тод! Овце, овце, тихо, Тод! Тихо, тихо в блатото, Тод!

— Млъквай, Манчи — казвам.

— Какво каза? — обажда се изведнъж Килиън и нещо в гласа му кара и двама ни да се обърнем. Килиън се е изправил неподвижно до генератора, цялото му внимание е съсредоточено върху мен и Манчи, а Шумът му е насочен право към нас, блеснал и остър като слънчев лъч.

— Тихо, Килиън — излайва Манчи.

— Как така «тихо», какво иска да каже той? — очите и Шумът на Килиън ме претърсват от главата до петите.

— Какво ти пука? — отвръщам. — Имам овце за хранене.

— Тод, чакай — започва той, ама в генератора нещо започва да пиука, Килиън казва «Мътните го взели!» и трябва да се върне към работата си, а аз само усещам как цяло ято въпросителни от Шума му политат след мене, но постепенно избледняват и отслабват, защото аз се отдалечавам и навлизам сред нивите и пасбищата.

Мътните да го вземат, мътните да го вземат и него, и всички, мисля аз горе-долу с тези думи и с някои по-лоши, докато крача през фермата. Живеем на един километър североизточно от града, в едната половина на фермата оглеждаме овце, а в другата сеем пшеница. Работата около пшеницата е по-тежка, така че Бен и Килиън вършат по-голямата част от нея. От деня, в който се установи, че вече съм по-висок на ръст от овцете, цялата грижа за тях легна върху мен. Аз се грижа за овцете, аз сам, Манчи не прави нищо, макар че едно от лъжливите извинения, с които Бен и Килиън се измъкнаха, когато ми го подариха, беше, че ще мога да го обуча да бъде овчарско куче, нищо че то си беше ясно още отначало, че Манчи не може да бъде научен на каквото и да било поради пълното му малоумие.

Та аз храня овцете и ги поя, и ги стрижа, и помагам при агненето, а дори и кастрирам, а дори и коля — всичко това все аз го правя. Ние сме едни от общо тримата доставчици на месо и вълна за града, доскоро бяхме общо петима, а скоро ще останем само двама, защото господин Марджърибанкс го чакаме всеки момент да умре от многото пиене. Ще съберем неговото стадо с нашето. Тоест, по-правилно е да кажа, че аз ще събера неговото стадо с нашето, както направих преди две зими, когато господин Голт изчезна, а това означава, че ще имам още нови овце за колене, за кастриране, за стригане, за прибиране в кошарата, но дали ще получа благодарност за това? Не, няма да получа никаква благодарност.

Аз съм Тод Хюит, мисля си, обаче днес това изобщо не успокоява Шума ми. Скоро ще бъда мъж.

— Овце! — казват овцете, когато минаваме край пасбището, без никакво намерение да спираме при тях. — Овце! Овце!

— Овце! — лае Манчи.

— Овце! — казват овцете в отговор.

Овцете имат по-малко неща за казване дори и от кучетата.

Ослушвам се за Шума на Бен, претърсвам фермата, докато най-после го чувам в ъгъла на една от нивите. Сеитбата е свършила, жътвата е чак след месеци, така че около пшеницата в момента няма кой знае колко работа, само генераторите, тракторът и електрическата вършачка трябва да се поддържат в изправност, за да са готови за работния сезон. Може би си мислите, че сега е редно да получавам малко помощ около овцете, обаче не, никаква помощ не получавам.

Чувам как Шумът на Бен тананика една песничка близо до напоителната тръба, така че се обръщам и тръгвам напряко през нивата към него. Шумът на Бен не прилича на Шума на Килиън. Шумът на Бен е по-ясен и по-спокоен и въпреки че Шумът не може да се види, този на Килиън винаги ми е изглеждал червеникав, докато този на Бен е син, а понякога дори зелен. Тези двама мъже са различни един от друг, много различни — като огън и вода, различни са Бен и Килиън, моите родители, ако мога така да ги нарека.

Работата е такава, че мама била приятелка с Бен още преди да заминат за Новия свят, защото двамата членували в Църквата по времето, когато било направено общото предложение за заминаването и изграждането на нови селища. Мама убедила тате, Бен убедил Килиън и когато корабите кацнали и градът бил основан, мама и тате всъщност започнали да отглеждат овце във фермата си до фермата на Бен и Килиън, които пък отглеждали пшеница и отначало всичко било прекрасно и всички били приятели, слънцето не залязвало, а мъжете и жените пеели радостни песни заедно и живеели, и се обичали, и никога не се разболявали, и никога, никога не умирали.

Тази история съм я чул от Шума, така че надали е вярна, но кой ли може да каже как точно са били нещата преди? Защото, разбира се, после съм се родил аз и всичко се променило. Диваците пуснали заразата, която убива жените и това бил краят на мама, а после почнала войната и била спечелена, и това, откъдето и да го погледнеш, бил краят на всички останали в Новия свят. Та, ето ме мене, малко бебе, което и понятие си няма какво става, обаче не съм единственото бебе тогава, били сме много бебета, а изведнъж се оказва, че само половината от населението на града е останало живо, при това само мъже, и те трябва да се грижат за нас — за бебетата и за малките момчета. Та затова много от нас измрели, а аз съм извадил късмет, защото Бен и Килиън ме прибрали, някак си се подразбирало, че трябва да ме приберат и след това вече те ме хранеха и ме отгледаха, и ме научиха на всичко и в общи линии направиха така, че да остана жив.

Затова съм нещо като техен син. Е, докрай си останах «нещо като», никога не са ме имали за истински син. Бен казва, че Килиън непрекъснато ми се кара, защото го е грижа за мен, но дори и да е вярно, това е доста странен начин да покажеш, че те е грижа за някого, начин, дето, ако питате мен, понякога изглежда така, сякаш въобще не те е грижа.

Но Бен не е като Килиън, Бен е добър човек, което е нещо като изключение в Прентистаун. Всичките останали 145-ма мъже в този град, дори и онези от тях, чийто последен рожден ден е минал току-що, дори и Килиън, макар и в по-малка степен, гледат на мен като на нещо, което в най-добрия случай могат да пренебрегнат, а в най-лошия — да ударят, а аз лично прекарвам по-голямата част от дните си в измисляне на разни начини, с които да ги карам да ме пренебрегват, само и само да не ме удрят.

Всички са такива, всички, освен Бен, и сега не мога да продължа да го описвам, защото ще се размекна като малко момче и ще започна да изглеждам като глупак, така че няма да го описвам повече, ще добавя само, че не познавам татко си, но ако някой ме събуди една сутрин и ми поръча да си избера някого, който да бъде мой татко, ако ми каже ей така: Хайде, момче, избери си когото искаш, никак, ама никак няма да сгреша, ако избера Бен.

Ние приближаваме, а Бен си подсвирква и макар че още нито аз мога да го видя, нито той мен, той усеща, че приближавам и веднага сменя мелодията и започва да си тананика една песен, която познавам, Ра-а-ано една сутрин, когато слънцето изгря-я-ява, и която Бен казва, че била любимата песен на мама, обаче аз смятам, че просто е някаква негова си любима песен, защото той си я подсвирква и си я пее, откак се помня. Кръвта ми още бушува след спора с Килиън, но когато я чувам, веднага чувствам, че започвам да се успокоявам.

Да, да, знам, че това е просто бебешка песен, знам, млъквайте вече!

— Бен! — лае Манчи и хуква през тръбите на напоителната система.

— Здравей, Манчи — чувам аз, завивам край последната тръба и виждам как Бен чеше Манчи зад ушите. Очите на Манчи за затворени и той тъпче с предните си лапи от удоволствие, а Бен със сигурност веднага разбира от Шума ми, че отново съм се карал с Килиън, но казва само:

— Здравей, Тод.

— Здрасти, Бен — аз зяпам в земята и подритвам едно камъче.

А Шумът на Бен казва ябълки и Килиън, и толкова си пораснал, и пак Килиън, и сърби ме сгъвката на лакътя, и ябълки, и вечеря, и божичко, колко е топло, и Шумът му е кротък и не те сграбчва, и под него се чувстваш така, сякаш лежиш в хладен поток в някой горещ ден.

— Успокояваш ли Шума, Тод? — пита той най-после. — Припомняш ли си кой си?

— Да — отвръщам, — ама той защо трябва да ме напада така? Защо не може просто да ми каже едно здрасти? Дори не поздравява, а веднага все едно почва да вика: «Знам, че си направил нещо лошо и сега ще те тормозя, докато не разбера какво е то».

— Той просто си е такъв, Тод. Знаеш това.

— Все така казваш — отскубвам стрък зелена пшеница и го пъхвам между зъбите си, като избягвам погледа на Бен.

— Остави ябълките вкъщи, нали?

Поглеждам го. Дъвча стръкчето. Той знае, че нищо не съм донесъл. Досеща се.

— Има и причина — казва Бен и продължава да гали Манчи. — Има причина, но не мога да я видя ясно.

Опитва се да разчете Шума ми, да види дали може да пресее истината от него, а повечето мъже правят това, защото смятат, че ако го сторят, ще открият някое добро основание за скандал, но когато Бен го прави, нямам нищо против. Той изправя рязко глава и спира да гали Манчи.

— Аарон?

— Да, срещнах го.

— Той ли ти сцепи устната?

— Аха.

— Кучи син — Бен се смръщва и прави крачка напред. — Мисля, че трябва да си поприказвам с тоя човек.

— Недей — казвам аз. — Просто недей. Ще стане още по-лошо, а и той не ме удари чак толкова силно.

Бен хваща брадичката ми с ръка и повдига главата ми, за да разгледа раната.

— Кучи син — повтаря той съвсем тихо. Докосва сцепеното и аз трепвам.

— Нищо страшно — казвам.

— Стой далече от този мъж, Тод Хюит.

— О, смяташ, че съм обикалял блатото и съм се надявал да налетя на него, така ли?

— Той е постъпил много лошо.

— Леле майко, благодаря, че ми каза, Бен! — сопвам се аз и в този момент улавям късче от неговия Шум и то казва един месец, и със сигурност е нещо ново, промъкнало се в Шума му, нова мисъл, която той бързо прикрива с още и още Шум.

— Какво става, Бен? — питам аз. — Какво ще стане на рождения ми ден?

Бен се усмихва за секунда, а усмивката му не е истинска усмивка, за част е секундата е тревожна усмивка, но после става искрена.

— Изненада — казва той. Недей да ровиш из къщи и да я търсиш.

Въпреки че аз скоро ще стана мъж и съм пораснал висок почти колкото Бен, той все още се навежда леко, така че лицето му да е на едно ниво с моето, но никога не се приближава толкова, че да се чувствам неудобно, просто застава на правилното разстояние и сега аз обръщам поглед настрани. И въпреки че пред мен стои Бен, въпреки че вярвам на Бен повече, отколкото на всеки друг в този скапан малък град, въпреки че Бен ми е спасил живота веднъж и аз знам, че е готов да го стори пак и пак, въпреки всичко това усещам, че не съм склонен да отворя Шума си за него и да му покажа какво се случи в блатото, не съм склонен най-вече защото е достатъчно да си помисля за мълчанието и чувствам как нещо започва да притиска гърдите ми.

— Тод? — казва Бен и ме гледа напрегнато.

— Тихо — леко излайва Манчи. — Тихо в блатото.

Бен поглежда Манчи, после поглежда към мен, а погледът му е кротък и загрижен.

— За какво говори той, Тод?

Въздъхвам.

— Видяхме нещо — казвам. — В блатото. Добре де, не го видяхме, то се скри, но приличаше на дупка в Шума, на бримка в него…

Млъквам, защото Бен вече не слуша гласа ми. Отварям Шума си за него и се мъча да си припомня случката в блатото възможно най-достоверно, а Бен започва да ме гледа някак яростно, а нейде зад гърба си чувам как към нас идва Килиън и вика «Бен?» и «Тод?», а в гласа и в Шума му има тревога, а Шумът на Бен също започва да жужи, а аз продължавам да си мисля напрегнато за дупката, която видяхме в Шума, мисля си, но си мисля тихичко, тихичко, о, толкова тихичко, за да не ме чуят в града и ето ти го и Килиън, усещам го, а Бен мълчи и само ме гледа и гледа, докато най-после трябва да попитам:

— Диваците ли са? — питам. — А? Върнали ли са се?

— Бен? — Килиън вече крещи, докато тича през нивата.

— В опасност ли сме? — питам аз Бен. — Друга война ли ще има?

Но Бен само казва:

— Боже Господи — ама го казва наистина тихо и после повтаря — Боже Господи — и след това, без да мръдва и без да сваля поглед от мен казва още:

— Трябва да те махнем оттук. Трябва да те махнем оттук веднага.