Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

17
Среща в овощната градина

Ръката ми автоматично посяга зад гърба и аз вадя ножа.

— Недей, Тод, кутрето ми — обажда се Хилди, без да сваля поглед от мъжа. — Няма да стане така.

— Как си позволяваш да го водиш в града, Хилди? — пита мъжът и леко подхвърля мачетето в ръката си, гледа ме, а в Шума му има искрена изненада и…

И болка?

— Водя само две малки изгубени кутрета — отвръща Хилди. — Дръпни се, Матю.

— Не виждам тука никакво момче-кутре — отвръща Матю, а очите му пламват. Той е висок, грамаден, с рамене на бивол, с гъсти вежди, много е объркан, но няма да се смили. Прилича на жива говореща гръмотевична буря. — Всичко, което виждам, е един мъж от Прентистаун. Един мъж от Прентистаун с прентистаунски боклук, който плува из гнусния му прентистаунски Шум.

— Това не е истина — отвръща Хилди. — Вгледай се по-внимателно.

Шумът на Матю не я дочаква и да довърши, нахвърля се върху мен, опипва ме като с ръце, стиска ме, насилва мисълта ми, влиза в нея, мъчи се да рови, да рови. Гневен е и питащ, и Шумен като пламък и аз не мога да скрия нищичко от него.

— Знаеш закона, Хилди — казва мъжът.

Закон ли?

— Законът важи за мъжете — отвръща Хилди, а гласът й е спокоен, сякаш сме се спрели да си поговорим за времето. Не вижда ли колко червен става Шумът на този мъж? Ако искаш да си побъбриш с някого, червеното е цвят, който определено трябва да избягваш. — Това кутре още не е мъж.

— Ще стана мъж след двайсет и осем дни — отвръщам, без да помисля.

— Тия цифри не важат тука, момче — изплюва Матю. — Не ми пука колко дни ти остават.

— Я се успокой, Матю — казва Хилди по-строго, отколкото ми се иска. Но за моя изненада Матю само й хвърля горчив поглед и отстъпва крачка назад. — Той бяга от Прентистаун, кутре — казва му Хилди, а гласът й вече е мек. — Бяга.

Матю я гледа с подозрение, гледа мен, но острието в ръката му се отпуска надолу. Малко.

— Точно както избяга и ти — добавя Хилди.

Какво?

— Ти от Прентистаун ли си? — възкликвам.

Мачетето рязко се вдига, Матю прави крачка напред така заплашително, че Манчи започва да лае:

— Назад! Назад! Назад!

— Аз съм от Ню Елизабет — изръмжава Матю през стиснатите си зъби. — Никога не съм бил в Прентистаун, момче, никога, добре ще направиш да запомниш това!

Виждам ясни образи в Шума му. Образи на невъзможни неща, на извратени неща, заливат ме като поток, той не може да ги задържи, неща по-лоши от най-лошите нелегални видеозаписи, които господин Хамър едно време пускаше тайно на по-големите и груби момчета в града, ония видеозаписи, в които хората умират наужким, обаче никога не си напълно сигурен, дали не умират наистина. Картини и думи и кръв, и писъци, и…

— Прекрати това веднага! — крясва Хилди. — Овладей се, Матю Лайл. Овладей се на секундата!

Шумът на Матю се дръпва назад, рязко, но продължава да бълбука, защото мъжът не се контролира така добре като Там, но със сигурност го прави по-добре от всеки един мъж в Прентистаун.

Щом помислям за града и мачетето отново се вдига във въздуха.

— Няма да произнасяш това име сред нас, момче — казва той. — За твое добро ти го казвам.

— Никой няма да заплашва гостите ми, докато аз съм жива и дишам, ясно ли е? — казва Хилди, а гласът й е ясен и звънък. — Ясно ли е?

Матю само я гледа, не казва «да», не кима, но всички разбираме, че му е ясно. Ясно му е, но не му е никак приятно. Шумът му продължава да ме ръчка и натиска, удря ме, когато му оставя възможност. Най-после погледът му се обръща към Виола.

— А тая пък коя е? — казва той и я посочва с върха на мачетето.

Следващото движение го правя дори преди да осъзная, че го правя, заклевам се.

В единия миг стоя зад всички, а в следващия се оказвам между Матю и Виола, ножът ми е високо напред, Шумът ми пада върху мъжа като лавина, а на глас изричам:

— Дръпни се от нея веднага и те съветвам да го сториш по-бързо.

— Тод! — ахва Хилди.

«Тод!» излайва и Манчи.

И «Тод!» вика и Виола.

Но аз съм пред нея, ножът е навън, сърцето ми забива бързо, сякаш чак сега осъзнава какво съм направил.

Но не отстъпвам.

Е, можете ли да ми обясните как въобще стана тая работа, а?

— Само ми дай повод, прентиско момче — изрича Матю и подхвърля леко мачетето. — Само ми дай един хубав повод.

— Достатъчно! — изрича Хилди.

Този път, обаче, в гласа й има нещо друго, в гласа й има власт и Матю трепва и се свива. Все така стиска мачетето и ме гледа в очите, после поглежда Хилди, а Шумът му тупти като възпалена рана.

А после лицето му се изкривява на една страна.

И той заплаква.

Гневно, яростно се мъчи да се спре, но ето ти го Матю Лайл, мъж-канара, стиска мачетето и плаче със сълзи.

Е, това определено не го очаквах.

Гласът на Хилди омеква.

— Скрий ножа, Тод, кутрето ми.

Матю пуска мачетето на земята, закрива очи с ръкав, подсмърча и вие, и стене. Поглеждам Виола. Тя гледа право в Матю и май е объркана точно колкото мене.

Отпускам ножа до крака си, но не го пускам. Още не.

Матю поема дълбоко въздух няколко пъти, от него тече Шум на болка, Шум на скръб, тече и ярост, заради това че си е изпуснал нервите пред всички.

— Всичко трябваше да е свършило — изкашля той. — Отдавна да е свършило.

— Знам — казва Хилди, прекрачва напред и слага длан върху ръката му.

— Какво става всъщност? — питам.

— Не го мисли, Тод, кутрето ми — отвръща Хилди. — Тъжна е историята на Прентистаун.

— Така каза и Там — казвам. — Но това аз го знам много добре.

Матю вдига очи.

— Ама първата половина от тая история не я знаеш, момче — казва, а зъбите му пак са стиснати.

— Хайде стига вече — казва Хилди. — Момчето не е враг — после ме поглежда и очите й се разширяват многозначително. — Не е враг и затова веднага ще скрие ножа.

Завъртам ножа веднъж-дваж в дланта си, после го прибирам в канията на кръста си под раницата. Матю не ме изпуска от поглед, но вече наистина отстъпва встрани и аз се зачудвам коя ли е Хилди, та той й се подчинява така.

— И двамата са невинни като агънца, Матю, кутрето ми — казва Хилди.

— Никой не е невинен — отвръща горчиво Матю, подсмърква за последен път и подхвърля мачетето. — Невинни няма.

Обръща ни гръб и тръгва из овощната градина, без да ни погледне повече.

Всички останали, обаче, продължават да се взират в нас.

— Рано е още — обръща се Хилди към тях. — Ще имате достатъчно време да се запознаете и да поздравите гостите.

Двамата с Виола гледаме как работниците се разотиват обратно към дърветата, към кошниците или към каквото там са правили, някои очи все още не се откъсват от нас, но в общи линии нещата се поуспокояват.

— Ти да не командваш тука? — питам.

— Нещо такова, Тод, кутрето ми. Хайде, хайде, още не сте видели града.

— Той за какъв закон говореше?

— Дълга история, кутре — отвръща тя. — После ще ти я разправя.

Пътят — достатъчно широк, че по него да могат да минават мъже и каруци, и коне, макар че досега не съм видял нито каруци, нито коне — се вие надолу сред още и още овощни градини по хълмовете от двете страни на малката долина.

— Какви са тези плодове? — пита Виола, когато две жени пресичат пътя отпред, носят пълни кошници, а очите им не се откъсват от нас.

— Пъстри шишарки — казва Хилди. — Сладки като захар, пълни с витамини.

— Никога не съм ги чувал — обаждам се аз.

— Не — отговаря Хилди. — Няма как да си ги чувал.

Гледам през множеството дървета към селището, в което едва ли живеят повече от петдесет души.

— Това ли ядете тук?

— Разбира се, че не — отвръща Хилди. — Отглеждаме ги и търгуваме с другите селища нататък по пътя.

Изненадата в Шума ми е толкова чиста, че дори Виола не може да се сдържи и се засмива.

— Нали не смяташе, че в целия Нов свят има само две селища? — пита Хилди.

— Не — отвръщам, а лицето ми пак е червено. — Но всички останали селища са били заличени през войната.

— Ммм — казва Хилди, прехапва долната си устна, кимва ми, но не казва и дума повече.

— Ами Хейвън? — тихо казва Виола.

— Какво Хейвън? — питам.

— Той друго селище ли е? — продължава тя, без да ме гледа. — Нали одеве каза, че в Хейвън имало лек.

— Ох! — изпухтява Хилди. — Само слухове и спекулации.

— Хейвън наистина ли съществува? — питам.

— Той е първото селище, основано от човеците на тази планета и към настоящия момент е най-голямото — отвръща Хилди. — Той е онова, което в Новия свят бихме могли да наречем истински град. На километри далеч оттук е. Не е за селяни като нас.

— Никога не съм го чувал — повтарям.

Останалите премълчават и аз се изпълвам с усещането, че го правят от любезност. Виола не ме е погледнала нито веднъж от странната ми постъпка с Матю и ножа. Да ви кажа право, на мен също някак си не ми се иска да я гледам.

Така че просто продължаваме да вървим.

В целия Фарбранч има не повече от седем постройки, по-малки са от онези в Прентистаун, постройки са, да, но са и някак си различни, карат ме да се чувствам така, сякаш съм напуснал Новия свят и съм попаднал на напълно чуждо място.

Първо подминаваме малка каменна църква, чиста, светла, с широко отворена врата, вътре няма и следа от сумрака, в който проповядваше Аарон. По-нататък има голям смесен магазин с пристроен гараж-сервиз, нищо че досега не видях почти никакви по-тежки машини. Няма и мотопеди, нито здрави, нито повредени. Следва някаква сграда, която прилича на зала за общи събрания, после една, на чиято фасада е изрисувана змията на докторите, а после — две грамадни постройки, които явно са хамбари или някакви други складове.

— Не е кой знае какво — казва Хилди. — Но е нашият дом.

— На теб не ти е никакъв дом — отвръщам. — Ти живееш извън града, във фермата.

— Повечето хора тук са така — отвръща тя. — Дори и когато си свикнал с Шума, най-често искаш да го чуваш само у дома и то от най-обичните си същества. В града става дразнещо.

Ослушвам се да чуя дразнещ Шум, обаче не чувам нищо, което дори отдалеч да напомня за положението в Прентистаун. Във Фарбранч има Шум, разбира се, мъжете си вършат ежедневната работа, бъбрят разни мисли, но те не означават нищо. Клъц, клъц, клъц и ще ти дам седем от тези за цяла дузина, и чуй я само как пее, ах, как пее, и довечера трябва да поправя кокошарника, и ох, как ще вземеш да паднеш оттам и така нататък, и така нататък, спокойно и кротко, Шумът тук е приятен като топла вана в сравнение с чернилката, с която съм свикнал.

— О, Шумът и тука почернява, Тод, кутрето ми — обажда се Хилди. — Мъжете са същества с характер. Жените също.

— Казват, че е неучтиво непрекъснато да подслушваш мъжкия Шум — отвръщам, без да спирам да се оглеждам.

— Много си прав, кутре — ухилва се Хилди. — Само дето ти още не си мъж. Сам го каза.

Пресичаме центъра на града. Мъже и жени сноват наоколо, някои докосват с пръст шапката си пред Хилди, други просто ни гледат втренчено.

Аз ги гледам в отговор.

Ако се заслушаш внимателно, можеш да определиш точните места, на които се намират жените, почти толкова лесно, колкото можеш да усетиш мъжете. Жените приличат на скали сред Шума, той ги облива от всички страни, мие ги и се стича от тях, и когато веднъж свикнеш, можеш да почувстваш къде точно е мълчанието им, пръснато на петна наоколо, мълчанието на Виола и Хилди го чувам десетократно по-силно, но се обзалагам, че ако сега спра и се заслушам, ще мога лесно да кажа точно колко жени има във всяка сграда в този град.

А когато мълчанието на жените се смеси с Шума на толкова много мъже, а, знаете ли какво става тогава?

То спира да навява такава страшна самота.

И тогава виждам куп мънички, мънички човечета, които ни гледат иззад един храст.

Деца.

Деца, по-малки от мен, по-млади от мен.

Първите деца, които виждам през живота си.

Жена с кошница в ръце приближава и им маха с ръка да не ни досаждат. Веждите й са смръщени, но в същото време се усмихва, а децата вкупом побягват зад църквата, като се заливат от смях.

Проследявам с поглед как се скриват. Сърцето ми се свива.

— Идваш ли? — вика ме Хилди.

— Идвам — отвръщам, а очите ми остават обърнати натам, накъдето изчезнаха децата. Закрачвам напред, но продължавам да гледам през рамо.

Деца. Истински деца. Фарбранч е достатъчно сигурно място за отглеждане на деца и аз се зачудвам дали Виола ще се почувства като у дома си тук, сред всички тези мъже със симпатични мисли, сред жените и децата. Зачудвам се дали тя ще бъде в безопасност тук, защото аз очевидно няма да бъда.

Обзалагам се, че ще бъде в безопасност.

Поглеждам я крадешком, но тя гледа в друга посока.

Хилди ни води до една сграда в самия край на Фарбранч. Пред входа има стъпала, а малко знаме се вее на пилон, забит отпред.

Спирам.

— Това е къщата на кмета — казвам. — Нали?

— На Заместник-кмета — отвръща Хилди, изкачва стъпалата, като тропа силно с ботушите си по дъските. — Къщата на сестра ми.

— А, ето я и моята сестра — казва отвътре друга жена и отваря вратата — една по-пълничка, по-млада и много по-намръщена версия на Хилди.

— Франша — казва Хилди.

— Хилди — казва Франша.

Кимват си една на друга, не се прегръщат, нито се ръкуват, просто си кимват.

— Какви са тия неприятности, дето ги влачиш в града ми? — пита Франша, без да ни изпуска от очи.

— Градът вече стана твой, а? — отвръща Хилди с усмивка и вдигнати вежди. После се обръща към нас. — Както вече обясних на Матю Лайл, това са две избягали кутрета, които търсят убежище — после пак се обръща към Франша. — А ако не можем да наречем Фарбранч убежище, сестро, то какъв е смисълът?

— Изобщо нямам предвид кутретата — отговаря Франша и скръства ръце на гърдите си. — Говоря за цялата оная армия, дето ги преследва.