Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

27
Напред

— Насам, Тод — лае Манчи, докато заобикаляме още една полянка с надвиснала над нея скала.

Откакто тръгнахме от лагера на дивака, теренът става все по-пресечен и труден. От час-два насам гората е преминала в гористи хълмове и ние само се изкачваме и слизаме, пак се изкачваме и пак слизаме, и май повече се катерим, отколкото тичаме. Когато се изкача на върха на един хълм, виждам как пред мен се простират още и още хълмове, покрити с дървета, а някои са толкова стръмни, че трябва да ги заобикаляме, а не да се катерим по тях. Пътят и реката остават все вдясно от мен, внимавам да не ги изпускам от поглед, а те се вият змиевидно между хълмовете.

Дори и с помощта на пластирите, които ме държат на крака, всяка крачка е пробождане в гърба и в главата ми, от време на време се налага да спирам, а понякога и се мъча да повръщам на празен стомах.

Но вървим напред.

По-бързо, мисля си, върви по-бързо, Тод Хюит.

Аарон и Виола имат поне половин ден преднина пред нас, може би дори ден и половина, а аз не знам накъде са се запътили, не знам какво възнамерява да прави Аарон, когато стигнат там, така че просто вървим напред.

— Сигурен ли си? — все питам аз Манчи.

— Насам — все лае той.

Най-странното е, че в общи линии се придържаме към посоката, в който аз и Виола и без това щяхме да вървим, следваме реката, държим се встрани от пътя и напредваме на изток към Хейвън. Не знам защо Аарон е тръгнал натам, не знам защо е избързал толкова напред пред армията, но Манчи надушва и него, и Виола, така че просто ги следваме.

Около пладне все така продължаваме да вървим, изкачваме хълмове, слизаме от хълмове, все напред, сред дърветата, които обаче се променят: широколистните равнинни видове преминават в по-бодливи растения, високи и с източени, заострени корони. Тези дървета миришат различно, изпускат във въздуха тежък аромат, който усещам на езика си. Двамата с Манчи прескачаме сума ти ручеи и поточета, които се вливат в голямата река и я подхранват, от време на време спираме да напълня манерките с вода и после продължаваме напред.

Старая се да не мисля изобщо. Мъча се да държа ума си насочен напред, насочен към Виола, насочен към това да я намеря. Опитвам се да не мисля за това как изглеждаше лицето й, след като убих дивака. Опитвам се да не мисля за това, колко беше уплашена от мен, как отстъпваше, защото се боеше да не й направя нищо лошо. Опитвам се да не мисля колко ли е уплашена сега в ръцете на Аарон, как ли се е ужасила, когато той я отведе, а аз не можах да сторя нищо, за да му попреча.

Опитвам се да не мисля и за Шума на дивака, за страха му и за изненадата му, че го убих за това, че просто си ловеше риба, за това как, когато забих ножа в него, хрущенето от костта пробяга нагоре по ръката ми, за това колко тъмночервена беше кръвта му, която ме обля, сякаш от дивака блъвна кошмарното удивление на смъртта и как то влезе в моя Шум, когато той умираше, когато той умираше, когато той умираше, когато той…

Не искам да мисля за това.

Напред, напред.

Следобедът преваля в привечер, гората и хълмовете сякаш нямат край и тогава изниква нов проблем.

— Храна, Тод?

— Никаква храна не ни остана — отвръщам, докато се пързаляме надолу по калта на един склон. — И аз съм много гладен, но нямам нищо за ядене.

— Храна?

Не знам колко време е минало от последния път, когато ядох, не помня кога за последно спах както трябва, като не броя припадъците, щото да си припаднал не е същото като да си заспал.

Изгубих също нишката на това колко дни още ми остават, докато стана мъж, но да ви кажа право, никога преди не съм се чувствал толкова далеч от мъжествеността.

— Катерица! — излайва рязко Манчи и се втурва към дънерите на няколко бодливи ели наблизо. Не виждам катерицата, но чувам СмОТАно кУчЕ и «Катерица!», и смОтанО-смОтанО-СмОТАнО-…, което рязко прекъсва.

Манчи изскача от дърветата, а лъскавата катерица виси от муцуната му, по-голяма и по-тъмнокафява от онези в блатото. Той я пуска в краката ми, гнусна кървава маса, и аз на мига преставам да чувствам всякакъв глад.

— Храна? — лае той.

— Благодаря ти, момче — отвръщам и се мъча да не гледам към разкъсаното телце, — изяж я цялата.

Потя се обилно и пия много вода на големи глътки, докато Манчи довършва улова си. Облаци от миниатюрни еднодневки се вият край главите ни и аз трябва непрекъснато да ги пропъждам. Кашлям, без да обръщам внимание на болката в гърба, на болката в главата, после Манчи вече се е нахранил и е готов да тръгваме, аз се олюлявам малко, но ставам на крака и продължаваме напред.

Върви, Тод Хюит. Не спирай да вървиш.

Не смея да спя. Аарон сигурно не спи, така че и аз не трябва да спя. Напред и напред, над главите ни минават облаци, аз дори не ги забелязвам, луните изгряват, после и звездите. Слизаме до подножието на висок хълм и аз прогонвам цяло стадо животни, които приличат на елени, но рогата им са съвсем различни от рогата на елените, които съм виждал около Прентистаун, но това няма значение, защото животните изчезват сред дърветата преди аз и лаещият Манчи дори да осъзнаем, че сме ги видели.

Вървим напред до полунощ (двайсет и четири дни ли ми остават, или двайсет и три?). През целия ден не сме чули никакъв Шум, нито сме се натъквали на други селища, може би сме ги подминали, без да сме ги видели, нищо че известно време се бяхме движили съвсем близо до пътя и реката. Когато обаче стигаме върха на следващия горист хълм и звездите блясват точно над главите ни, най-после чувам Шум от мъже, ясен като бял ден.

Спираме и клякаме, нищо че е толкова тъмно.

Поглеждам от хълма. Луните са се вдигнали високо и виждам две големи продълговати постройки, издигнати на две поляни сравнително далеч една от друга на склона на отсрещния хълм. От едната постройка долита мърморещото жужене на Шума на спящи мъже. Джулия? и на коне, и кажи му, че това не е вярно, и миналата сутрин нагоре по реката и още много неща, които нямат никакъв смисъл, защото сънният Шум е най-странният Шум на света. От другата постройка се носи мълчание, болезненото мълчание на жени, чувствам го дори от това разстояние, мъжете са в едната постройка, а жените — в другата, предполагам, че така се решава въпросът със съня, но докосването до мълчанието на жените ме кара да започна да мисля за Виола и трябва да се облегна на едно дърво, защото губя равновесие.

Но където има хора, има и храна.

— Можеш ли да намериш после следата, ако се отдалечим малко от нея? — шепна на кучето си, докато потискам кашлицата.

— Намери следата — излайва Манчи сериозно.

— Сигурен ли си?

— Миризма на Тод — лае той, — миризма на Манчи.

— Пази тишина тогава, защото отиваме.

Запълзяваме надолу по хълма, движим се леко и колкото можем по-безшумно между дърветата и храстите, докато стигаме до дъното на малка долчинка, а постройките със спящите остават над нас на склона на съседния хълм.

Чувам как собственият ми Шум се излива в света, горещ и трескав, подобен на потта, която се стича по страните ми, аз се мъча да го държа тих и сив, и равен, както правеше Там, Там, който контролираше Шума си по-добре от всеки мъж в Прентистаун…

Е, нали ви казах.

Прентистаун? долита от постройката на мъжете едва ли не в същата секунда, в която го помислям.

Застиваме на място. Раменете ми увисват. Шумът, който чувам, е все още Шум насън, но думата откънтява между всички мъже, подобно на ехо в долина. Прентистаун? и Прентистаун? и Прентистаун? сякаш все още никой от тях не е сигурен какво точно означава това име.

Но когато се събудят, набързо ще се сетят.

Идиот такъв.

— Да се махаме — казвам, обръщам се и се втурвам по пътя, по който дойдохме, обратно към изгубената следа.

— Храна? — лае Манчи.

Идвай, казах.

И така пак оставаме без храна, но продължаваме напред, в мрака на нощта, бързаме, колкото можем.

По-бързо, Тод. Размърдай се, проклетнико.

Напред, напред, нагоре по хълмовете, хващам се за растенията, за да се издърпвам, когато се катерим, надолу, хващам се за скалите, за да пазя равновесие, когато слизаме, миризмата на следата върви далеч от всички места, където би било лесно да се върви, например по пътя или близо до реката, аз кашлям и понякога се препъвам, после слънцето се показва и идва час, в който аз не мога, просто не мога и краката ми се подгъват и трябва да седна.

Просто трябва.

(Простете ми!)

Гърбът ме боли, главата ме боли и се потя толкова силно, и съм толкова гладен и просто трябва да седна в корените на едно дърво, само за минутка, просто трябва и простете ми, простете ми, простете ми.

— Тод? — мърмори Манчи и пропълзява до мен.

— Добре съм, момче.

— Топъл, Тод — казва той и има предвид мен.

Кашлям, а дробовете ми хриптят и се дерат, сякаш чакъл се свлича по склон.

Ставай, Тод Хюит. Стани от проклетия си задник и тръгвай.

Съзнанието ми се отнася, не мога да се овладея, опитвам се да държа мисълта си хваната за Виола, но съзнанието ми се отнася и аз съм малък и съм болен, лежа в леглото, ама съм сериозно болен и Бен стои при мен в стаята, защото треската ме кара да виждам неща, ужасни неща, как стените се тресат, виждам хора, които не са там, на Бен му израстват остри зъби и още ръце, всякакви такива работи и аз пищя и се дърпам към стената, но Бен е до мене и пее една песен, и ми дава по мъничко хладка вода, и лекарство…

Лекарство.

Бен ми дава лекарство.

Идвам на себе си.

Вдигам глава и започвам да ровя из раницата на Виола, изваждам нейния комплект за първа помощ. Вътре има много най-различни хапчета, ама много и най-различни. На пакетчетата пише разни работи, но думите нищо не ми говорят и не мога да рискувам, защото мога да изпия някое приспивателно, като онова, което Виола даде на Манчи. Отварям и моя комплект, който изобщо не е така хубав като нейния, но вътре има едни бели хапчета, които знам, че са обезболяващи, горе-долу помагат, правехме си ги сами вкъщи. Сдъвквам две и после още две.

Ставай и тръгвай, безполезен боклук.

Сядам, дишам малко и се боря, и се боря, и се боря да не заспя, чакам малко да подействат хапчетата, слънцето вече се вдига над върховете на дърветата и тогава почва мъничко да ми поолеква.

Това е от лекарствата, надали оздравявам наистина, но в момента нямам никакъв избор.

Ставай, Тод Хюит. Ставай и ТРЪГВАЙ, м… ти!

— Добре — отвръщам, дишам тежко и разтривам коленете си с длани. — Накъде, Манчи?

Продължаваме напред.

Следата върви нататък и нататък, все така встрани от пътя, държи се далеч от постройките, които мяркаме в далечината, но кара все напред, все така към Хейвън, само Аарон знае защо е поел точно в тази посока. Сутринта преваля, когато стигаме до още един малък поток, ромолящ към реката. Оглеждам се за крокодили, макар че те не живеят в такива тесни рекички, и напълвам манерките. Манчи нагазва във водата, налочва се и трака напразно със зъби срещу бронзовите рибки, които плуват между лапите му и гризкат козината му.

Аз коленича и отмивам потта от челото си. Водата е ледена като плесница и ме разсънва малко. Иска ми се да знам дали ги настигаме. Иска ми се да знам колко далеч пред нас са.

И ми се иска Аарон никога да не ни беше срещал.

И ми се иска никога да не беше виждал Виола.

И ми се иска Бен и Килиън да не ме бяха лъгали.

И ми се иска Бен сега да е до мен.

И ми се иска да съм си у дома в Прентистаун.

Да седя на петите си и да гледам слънцето.

Не. Не, не искам това. Не искам да съм си у дома в Прентистаун. Вече не. Вече не го искам.

А ако Аарон не беше намерил Виола в блатото, то и аз нямаше да я срещна, а това също не е хубаво.

— Хайде, Манчи — казвам и се обръщам да си взема раницата.

Тогава виждам костенурката, която се припича на камъка.

Застивам.

Никога преди не съм виждал такава костенурка. Корубата й е грапава и заострена, от двете й страни се спуска по една тъмночервена ивица. Самата коруба обаче е разтворена откъм гърба — костенурката я е отворила, за да лови по-добре слънчевите лъчи, и цялото й меко телце е изложено на показ.

Костенурките се ядат.

Шумът на костенурката представлява само едно, едно дълго ааааааааа, което тя сякаш издишва под слънцето. Не се интересува от нас, навярно си мисли, че може светкавично да затвори корубата си и да се гмурне във водата, ако опитаме да я доближим. А дори и да успеем да я хванем, няма да можем да отворим корубата, за да я извадим отвътре и да я изядем.

Можеш да отвориш корубата, само ако имаш нож, с който да убиеш костенурката.

— Костенурка! — лае Манчи, когато вижда костенурката. Не се приближава до нея обаче, защото блатните костенурки, които двамата с него познаваме, имат челюсти, които лесно могат да видят сметката на едно куче. Костенурката просто си стои на камъка и не ни взима насериозно.

Посягам зад гърба си, за да извадя ножа.

Ръката ми е преполовила движението, когато усещам болката между лопатките си.

Спирам. Преглъщам.

(Дивакът и болката, и изненадата)

Поглеждам във водата и виждам отражението си, косата ми е оплетена като свраче гнездо, на слепоочието имам пластир, мръсен като пачавра.

А ръката ми посяга към ножа.

(Червена кръв и страх, и страх, и страх)

Ръката ми спира.

Дърпам я далеч от канията.

Изправям се.

— Хайде, Манчи — казвам. Не поглеждам към костенурката, мъча се да не слушам Шума й. Манчи лае срещу нея известно време, но аз вече съм прекосил потока и той бърза с мен и продължаваме напред, напред, напред.

Не мога да ловувам.

Не мога и да се приближавам до селищата.

Ако не намеря Аарон и Виола скоро, ще умра от глад, ако кашлицата не ме довърши и по-рано.

— Страхотно — казвам си, но нищо не мога да направя, освен да вървя напред, колкото мога по-бързо.

Не бързаш достатъчно, Тод. Движи се, измет безполезна.

Сутринта преминава в ново пладне, то се оттича в нов следобед. Гълтам още таблетки, продължаваме напред, без храна, без почивка, само напред, напред, напред. Пътеката отново се спуска надолу, което си е направо благословия. Следата на Аарон се доближава до пътя, но аз се чувствам толкова зле, че дори не вдигам глава, когато дочувам Шум от време на време в далечината.

Шумът не е неговият, а мълчанието не е нейното, така че защо да си правя труд?

Следобедът преминава в нова вечер и вече почти сме стигнали най-ниската точка на спускането, когато аз падам.

Краката ми някак си се изплъзват изпод мен, не съм достатъчно бърз, за да запазя равновесие и падам, и продължавам да падам, хлъзвам се по склона, удрям се в храстите, търкалям се все по-бързо, гърбът ми сякаш се разкъсва, посягам да се хвана за нещо, но ръцете ми се движат много бавно, не мога да се задържа и се търкалям, търкалям, търкалям, после се удрям в бабуна, премятам се и падам на раменете си, болката ме пронизва, изкрещявам силно, но не спирам да се търкалям, докато най-после стигам едни гъсти храсталаци в най-ниското, блъсвам се в тях с глух удар.

— Тод! Тод! Тод! — чувам Манчи, който тича след мене, но всичко, което мога да правя, е да издържам болката, и съм страшно уморен, и слузта не ми дава да дишам, и гладът свива стомаха ми, и храстите са ме изподрали, и мисля, че бих заплакал, ако ми бяха останали някакви сили за това.

— Тод? — лае Манчи и обикаля в кръг около мен, мъчи се да се провре през храстите.

— Дай ми една минута — казвам и се повдигам леко. После се навеждам напред и падам по лице.

Ставай, мисля, ставай, боклук мръсен, СТАВАЙ!

— Гладен, Тод — лае Манчи, иска да каже, че аз съм гладен. — Яж. Яж, Тод.

Опирам длани в земята и се надигам, кашлям тежко и изплювам слуз пред себе си. Заставам на колене.

— Храна, Тод.

— Знам — казвам. — Знам.

Така ми се вие свят, че се навеждам пак и опирам чело о земята.

— Само секунда — шепна в нападалите гнили листа, — една секунда само.

И пропадам в мрака.

Не знам колко дълго съм бил там, но се будя, защото Манчи лае:

— Хора! — лае той. — Хора! Тод, Тод, Тод! Хора!

Отварям очи.

— Какви хора? — питам.

— Насам — лае. — Хора. Храна, Тод. Храна!

Дишам късо и плитко, кашлям без да спирам, тялото ми тежи деветдесет милиона килограма, но пропълзявам до края на храстите. Повдигам се и поглеждам.

Аз съм в канавката край пътя.

Напред вляво са се наредили каруци, цял керван, теглят ги волове и коне, много са, началото им не се вижда, защото е скрито зад завоя.

— Помощ — казвам, но гласът ми е само шепот и никой не може да ме чуе.

Ставай.

— Помощ — повиквам отново, но пак го казвам само на себе си.

Ставай.

Край. Нямам повече сили. Не мога да мръдна. Край.

Ставай.

Край.

Последната каруца изчезва зад завоя и край.

… отказвай.

Отпускам глава долу точно на пътя, чакълчетата се забиват в бузата ми. Треперя силно, претъркулвам се малко на една страна и се свивам в себе си, придърпвам колене към гърдите си, затварям очи и не успях, не успях и моля, недей, мракът просто да ме вземе, моля, моля, моля…

— Ти ли си туй, бе, Бен?

Отварям очи.

Уилф.