Патрик Нес
Не пускай ножа (42)

42
Последния път към Рая

Виола сяда до мен толкова бързо и рязко, сякаш пада.

Диша тежко и се взира в мястото, където изчезна Аарон. Слънчевите лъчи през водопада хвърлят вълни пречупена светлина върху лицето й, но само те се движат, а тя не помръдва.

— Виола? — казвам и клякам до нея.

— Няма го — отвръща тя.

— Да — казвам. — Няма го.

И тя просто диша.

Шумът ми пращи като разбиващ се космически кораб, пълен е с червено и бяло, и с неща, толкова разнообразни, че главата ми ще се пръсне.

Аз трябваше да го сторя.

Аз трябваше да го сторя, за да не го понесе тя.

Но вместо това…

— Аз трябваше да го сторя — казвам. — Бях готов да го сторя.

Тя ме поглежда с широко отворени очи.

— Тод?

— Аз трябваше да го убия — гласът ми се надига. Бях готов да го сторя!

И тогава нейната брадичка започва да трепери, сякаш Виола ще заплаче, но тя не плаче, а наистина трепери, после затреперват и раменете й, очите й се разширяват и в Шума ми няма никаква промяна, всичко в него си е вътре, но в този момент още нещо влиза в Шума ми и това нещо е за нея, и аз я сграбчвам, и я прегръщам, и двамата се полюляваме напред-назад заедно, защото тя може да се люлее колкото си иска.

Тя не проговаря дълго време, от гърлото й излизат само тихи стонове и аз си спомням как, когато убих дивака, хрущенето премина по цялата ми ръка, как продължавах да виждам кръвта, как го виждах да умира отново и отново.

Как още го виждам.

(Но трябваше да съм аз.)

(Бях готов.)

(Но сега ножът вече го няма.)

— Да убиеш някого не е същото като да ти разказват за това — казвам над главата й. — Изобщо не е същото.

(Но трябваше да съм аз.)

Тя още трепери и все така седим до вилнеещия, ревящ водопад, а слънцето е високо в небето и в църквата влиза по-малко светлина, и двамата сме мокри и кървави, и кървави и мокри.

И ни е студено, и треперим.

— Хайде — казвам и й помагам да стане. — Първо трябва да се подсушим, нали?

Изправям я на крака. Вземам раницата, която е още на пода между две пейки, връщам се при нея и й протягам ръка.

— Слънцето се е вдигнало — казвам. — Навън ще бъде топло.

Тя гледа ръката ми цяла минута, преди да я хване.

Но я хваща.

Заобикаляме амвона, не можем да откъснем очи от мястото, където изчезна Аарон, но кръвта му вече е отмита от водните капчици.

(Трябваше аз да го сторя).

(Но ножът вече).

Чувствам как ръката ми трепери в нейната и не знам къде свършва единият от нас и къде започва другият.

Стигаме до стъпалата и изкачваме половината, когато тя проговаря.

— Лошо ми е — казва.

— Знам — казвам.

Спираме, тя се навежда към водопада и повръща.

Силно.

Вероятно така става, когато убиеш някого наистина.

Наведена е напред, косата й е оплетена и мокра. Плюе.

Но не вдига поглед.

— Не можех да ти позволя — казва. — Той щеше да победи.

— Аз трябваше да го сторя — отвръщам.

— Знам — казва тя в косата си, във водопада. — Затова го сторих аз.

Аз издишам.

— Трябваше да ме оставиш да го сторя.

— Не — тя ме поглежда изотдолу, все така превита. — Не можех да ти позволя — изтрива си устата и кашля. — Но не е само това.

— А какво? — питам.

Тя ме поглежда в очите. Нейните са разширени, пълни с кървави жилчици от напъването при повръщането.

И са по-стари отпреди.

— Аз исках, Тод — казва, а челото й се набръчква. — Исках да го сторя. Исках да го убия — тя скрива лицето си с ръце. — О, Господи — издиша, — о, Господи, о, Господи, о, Господи.

— Спри — казвам, хващам я за ръцете и ги отдръпвам от лицето й. — Спри. Той беше зъл. Беше луд и зъл…

— Знам! — изкрещява тя. — Но продължавам да го виждам. Виждам как ножът мина през…

— Да, добре, искала си — спирам я, преди нещата да станат още по-зле. — И какво от това? Аз също исках. Но той ме накара да го искам. Той направи така, че да оцелеем или ние, или той. Точно затова беше зъл. Не е въпросът какво сме направили аз или ти, а какво е направил той, разбра ли?

Тя ме поглежда.

— Той стори точно онова, което обеща — казва тя с тих глас. — Накара ме да падна.

Изстенва, дланите й покриват устата, а очите й се наливат.

— Не — казвам властно, — не, виж каква е работата, виж какво мисля аз.

Поглеждам към водата и тунела и изобщо не знам какво мисля, но тя е пред мен и аз я гледам, и не знам какво си мисли, но не, знам какво си мисли, защото я виждам как стъпва на самия ръб и ме гледа, и ме моли да я спася.

Да я спася, както тя спаси мен.

— Ето какво мисля — казвам и гласът ми е по-силен, и мислите ми идват, мисли, които летят в Шума ми като истинен шепот. — Мисля, че всички падат — казвам. — Мисля, че, може би, всички падаме. Но не мисля, че това е най-важното.

Хващам я нежно за ръцете, за да съм сигурен, че ме слуша.

— Мисля, че най-важното е дали отново ще се изправим, след като сме паднали.

И водата тече край нас, и ние треперим от студ и от всичко останало, и тя се взира в мен и аз чакам, и се надявам.

И я виждам как прави крачка и се отдалечава от ръба.

Виждам я как се връща обратно при мен.

— Тод — казва и това не е въпрос.

Това е просто името ми.

Това е, което аз съм.

— Хайде — казвам. — Хейвън ни чака.

Хващам я за ръка, изкачваме останалите стъпала и стигаме по-плоската площадка, следваме извивката на голямата скала и се добираме до последните мокри камъни. Скокът обратно на пътечката е по-труден сега, защото сме мокри и слаби, но аз се засилвам и прескачам, а после поемам Виола, когато тя скача след мен.

И излизаме под слънцето.

Дишаме дълго, оставяме най-мокрото мокро да се изпари от нас, преди да съберем сили и да се покатерим нагоре, пълзим през храстите по пътечката и се връщаме на пътя.

Поглеждаме надолу по хълма, проследяваме зигзагообразната линия.

Той е още там. Хейвън още е там.

— Последната част от пътя — казвам.

Виола разтрива раменете си, за да се изсуши. Присвива очи и се вглежда в мен.

— Много те е удрял, знаеш ли?

Вдигам пръсти. Окото ми започва да се подува, отстрани в устата имам празнина там, където Аарон ми изби два зъба.

— Благодаря — казвам. — Не ме болеше, преди да го споменеш.

— Извинявай — тя се усмихва лекичко, слага ръка на тила си и се смръщва.

— Ти как си? — питам.

— Боли ме — отвръща. — Но ще го преживея.

— Ти си неразрушима — казвам.

Тя пак се усмихва.

И тогава във въздуха се чува един странен звук фиуЗЗТ, Виола леко ахва, изпуска просто едно тихо ох.

Гледаме се в очите секунда, под слънцето, изненадани, без да знаем от какво.

И после аз проследявам погледа й, когато тя свежда глава.

На ризата й има кръв.

Нейна кръв.

Прясна кръв.

Изтича от малка дупчица точно от дясната страна на пъпа й.

Тя докосва кръвта и поглежда пръстите си.

— Тод? — казва.

И после пада напред.

Аз я подхващам и се люшвам от тежестта й.

И поглеждам зад нея.

Горе на ръба на скалата, там, където пътят надолу започва.

Господин Прентис Младши.

На кон.

С протегната ръка.

Държи пистолет.

— Тод? — прошепва Виола на гърдите ми. — Мисля, че някой ме простреля, Тод.

Няма повече думи.

Няма думи в главата ми, няма думи в Шума ми. Господин Прентис Младши смушква коня и поема надолу към нас.

Пистолетът му е все така насочен.

Няма къде да бягаме.

И ножът не е у мен.

Светът ми се разкрива като ясен и бавен кат най-лошата болка, Виола започва да диша все по-тежко, господин Прентис Младши язди надолу по пътя, Шумът ми се надига със знанието, че с нас е свършено, че този път няма измъкване, че ако светът иска да те докопа, ще те напада, докато те докопа.

И кой съм аз, че да променя това? Кой съм аз, че да мога да променя това, да се опълча на волята на света? Кой съм аз, че да се опитвам да спра края на света, след като той тътне и връхлита?

— Мисля, че тя много те иска, Тод — ухилва се господин Прентис Младши.

Стисвам зъби.

Шумът ми се надига ален и морав.

Аз съм проклетият Тод Хюит.

Това съм, който съм, м… ви.

Поглеждам го право в очите и пращам срещу му всичкия си Шум, и изплювам дрезгаво:

— Ще съм ти благодарен, ако ме наричаш господин Хюит.

Господин Прентис Младши се свива, наистина се свива за миг, неволно дърпа юздите и кара коня да се изправи на задните си крака.

— Хайде пък сега — казва, но гласът му е несигурен.

И знае, че и двамата чуваме несигурността.

— Горе ръцете — казва. — Ще те водя при баща ми.

И тогава аз правя най-смайващото нещо.

Най-смайващото нещо, което някога съм правил.

Не му обръщам никакво внимание.

Коленича и отпускам Виола на прашния път.

— Боли, Тод — казва тя тихо.

Слагам я да седне, смъквам раницата, свалям ризата от гърба си, смачквам я на топка и я притискам върху раната.

— Натискай силно, чуваш ли ме? — казвам, а гневът ми расте като лава. — Ще се забавя само секунда.

Вдигам очи към Дейви Прентис.

— Ставай — казва той, конят му все така подскача и нервничи, но сега заради жегата, която лъха от мен. — Няма да повтарям, Тод.

Аз се изправям.

Правя крачка напред.

— Казах горе ръцете — повтаря Дейви, конят му пръхти и процвилва, и пристъпва от крак на крак.

Аз закрачвам срещу него.

По-бързо.

Докато вече тичам.

— Ще те застрелям — вика Дейви, размахва оръжието, опитва се да удържи коня, чийто Шум пищи изстрел! изстрел!

— Не, няма да ме застреляш! — изкрещявам, засилвам се право срещу главата на коня и го блъсвам с Шума си.

ЗМИЯ!

Конят се изправя на задните си крака.

— Мътните да те вземат, Тод! — вика Дейви, върти се неконтролируемо, старае се да укроти коня със свободната си ръка.

Аз скачам напред, плесвам коня по шията и отскачам назад. Конят цвили и пак се изправя.

— Мъртъв си! — крещи Дейви и прави пълен кръг, конят се върти и върти.

— Наполовина си прав — казвам.

И тогава виждам възможността си…

Конят цвили високо и тръска глава нагоре-надолу…

Аз изчаквам…

Дейви дърпа юздите…

Аз се привеждам…

Изчаквам…

— Ш… кон! — вика Дейви…

Опитва се пак да дръпне юздите…

Конят се завърта още веднъж…

Аз изчаквам…

Конят донася Дейви точно пред мен, както се е навел на седлото…

Ето я моята възможност…

Юмрукът ми е готов и изчаква…

ФРАС!

Удрям го право по лицето като с чук…

Кълна се, че усещам как носът му се чупи под удара ми…

Той извиква от болка и пада от седлото…

Изпуска пистолета в прахта…

Аз отскачам назад…

Кракът на Дейви остава закачен в стремето…

Конят пак се изправя на задни крака…

Аз пак го плесвам, колкото сила имам…

И на коня му писва…

Втурва се обратно нагоре по хълма, кракът на Дейви е още в стремето, той подскача тежко по камъните и прахта, влачи се по склона…

Пистолетът е в прахта…

Аз тръгвам към него…

— Тод? — чувам.

Няма време.

Няма никакво време.

Без да мисля, зарязвам пистолета и хуквам надолу към Виола, отпусната до храсталаците.

— Мисля, че умирам, Тод — казва тя.

— Не умираш — отвръщам, обвивам раменете й с една ръка, а другата пъхам под коленете й.

— Студено ми е.

— Не умираш, мътните те взели! — викам. — Не и днес! И аз се изправям, държа я на ръце и съм на върха на зигзагообразния път, който води в Хейвън.

По него няма да стигна достатъчно бързо Скачам право надолу. Право надолу през храстите.

— Хайде! — казвам високо, а Шумът ми се отнася нанякъде и цялата вселена се свива до краката ми.

Хайде!

Хуквам.

През храсти…

Сека пътя…

През още храсти…

Сека следващата извивка…

Надолу и надолу…

Ритам буци пръст и прескачам клони…

Препъвам се в корени…

Хайде.

— Дръж се — казвам на Виола. — Дръж се, чуваш ли ме?

Виола стене всеки път, когато се приземявам по-тежко. Но това означава, че все още диша.

Надолу…

И надолу…

Хайде.

Моля те.

Прехвърлям няколко крачки без ритъм…

Но не падам…

Път и храсти…

Краката ме болят от стръмното…

Храсти и път…

Надолу…

Моля те…

— Тод?

— Дръж се!

Стигам подножието на хълма и хуквам напред.

Тя е толкова лека в ръцете ми.

Толкова лека.

Стигам до там, докъдето пътят отново се успоредява с реката, пътят към Хейвън, край него пак растат дървета, реката пак се плиска.

— Дръж се! — казвам пак, тичам по пътя, колкото мога по-бързо.

Хайде.

Моля те.

Пътят завива, завои…

Под дърветата покрай реката…

Напред зървам укреплението, което видях през бинокъла от хълма, грамадни дървени хиксове, навързани кръстато, натрупани от двете страни на пътя, но пътят е свободен.

— ПОМОЩ! — викам, когато стигам до укреплението. — ПОМОГНЕТЕ!

Тичам.

Хайде.

— Няма да мога… казва Виола без дъх.

— МОЖЕШ и още как! — викам. — Да не си ПОСМЯЛА да се предаваш!

Тичам.

Подминавам укреплението.

Там няма никого.

Пусто е.

Минавам през отвора за пътя, влизам зад укреплението. Спирам, колкото да се огледам на всички страни.

Няма никого.

— Тод?

— Почти стигнахме — казвам.

— Не мога, Тод…

И главата й се отпуска.

— НИЩО ПОДОБНО! — изкрещявам в лицето й. — СЪБУДИ СЕ веднага, Виола Ийд! Отвори си проклетите очи!

И тя се опитва. Виждам как се мъчи.

И очите й се отварят, мъничко, но се отварят.

И аз хуквам отново, колкото мога по-бързо.

И докато тичам, викам «ПОМОЩ!».

— ПОМОЩ!

Моля ви.

— ПОМОЩ!

Дъхът й се накъсва.

— ПОМОГНЕТЕ НИ!

Моля те, не.

И не виждам НИКОГО.

Къщите, край които минавам, са затворени и празни. Пътят от черен става павиран, но все още няма жива душа.

— ПОМОЩ!

Краката ми стъпват на паважа.

Пътят води до грамадната църква в центъра на града, край нея има дървета, камбанарията грее над градския площад.

Там също няма никого.

Не.

— ПОМОЩ!

Излизам на площада, пресичам го, оглеждам се навсякъде, вслушвам се…

Не.

Не.

Празно и пусто.

Виола диша тежко в прегръдката ми.

А Хейвън е пуст.

Стигам до средата на площада.

Нито виждам, нито чувам жива душа.

Завъртам се пак.

— ПОМОЩ! — изплаквам.

Но тук няма никого.

Хейвън е напълно празен.

Тук също няма надежда.

Виола се изплъзва малко от ръцете ми и аз трябва да коленича, за да я прихвана. Ризата ми е паднала от раната й и аз я притискам с длан.

Нищо не ни остана. Раницата, бинокъла, книгата на мама — сега се сещам, че така и ги зарязах на хълма.

Аз съм всичко, което тя има на света, тя е всичко, което аз имам. Аз и Виола.

А кръвта й тече толкова силно…

— Тод? — казва тя тихо и неясно.

— Моля те — казвам, сълзите ми текат, а гласът ми прекъсва, — моля те.

Моля те, моля те, моля те, моля те, моля те…

— Е, след като молиш толкова учтиво — долита един глас през площада, съвсем леко повишен.

Вдигам очи.

Иззад църквата излиза един-единствен кон.

С един-единствен ездач.

— Не — прошепвам.

Не.

Не.

— Да, Тод — казва Кметът Прентис. — Боя се, че да.

Той почти мързеливо преминава с коня през площада, право към мен. Изглежда спокоен и невъзмутим както винаги, по дрехите му няма следи от пот, носи дори ръкавици за езда, дори ботушите му са лъснати.

Това не е възможно.

Това изобщо не е възможно.

— Как може да си тук? — питам високо. — Как…?

— Всеки глупак знае, че до Хейвън има два пътя — казва той, а гласът му е кротък и копринен, почти презрителен, но не съвсем.

Прахът, който видяхме. Прахът, който видяхме да се движи към Хейвън вчера.

— Но как? — казвам и съм толкова смаян, че едва намирам думите. — Армията беше поне на ден път…

— Понякога слухът за армия е почти толкова ефективен, колкото и самата армия, момчето ми — казва той. — Условията на капитулацията бяха напълно приемливи. Едно от тях беше да се разчистят улиците, за да мога да те посрещна лично — той вдига поглед към водопада. — Макар че, разбира се, очаквах синът ми да те доведе.

Оглеждам площада и вече виждам лица, много лица, които надничат от прозорци и врати.

Виждам още четирима души на коне, които излизат иззад църквата.

Обръщам поглед към Кмета Прентис.

— О, вече съм Президент Прентис — казва той. — Най-добре ще направиш да запомниш това.

И тогава аз осъзнавам.

Не чувам Шума му.

Не чувам Шума на никого тук.

— Не — казва Кметът, — сигурен съм, че не го чуваш, но това е една интересна история, а не е това, което си…

Виола се изплъзва още малко от ръцете ми, сътресението я кара да простене болезнено.

— Моля те! — казвам. — Спаси я! Ще направя каквото поискаш! Ще се присъединя към армията! Ще…

— Всички хубави неща идват при онези, които умеят да чакат — казва Кметът, който най-после започва да изглежда малко раздразнен.

Слиза от коня с едно леко движение и започва да сваля ръкавиците си пръст по пръст.

И аз разбирам, че сме загубени.

Че всичко е загубено.

Всичко свърши.

— Като новоназначен Президент на нашата очарователна планета — казва Кметът и протяга ръка, сякаш да ми покаже планетата, — позволи ми да бъда първият, който да те приветства с «добре дошъл» в новата ни столица.

— Тод? — прошепва Виола, а очите й са затворени.

Притискам я силно до себе си.

— Прости ми — прошепвам й. — Прости ми, моля те.

Бегът ни вкара право в капана.

Бегът ни доведе до края на света.

— Добре дошъл — казва Кметът, — в Ню Прентистаун.