Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

Част четвърта

20
Армия от мъже

Гмурваме се зад някакви храсти и се скриваме, нищо че е тъмно, нищо че армията е чак в другия край на долината, нищо че никой от армията не знае, че двамата с Виола сме тук и че няма начин да чуят Шума ми сред целия хаос в долината, ние все пак се скриваме.

— Бинокълът ти помага ли да виждаш в тъмното? — прошепвам.

Вместо отговор Виола бърка в раницата си, вади бинокъла и го вдига пред очите си.

— Какво става? — прошепва и тя, докато се взира напред пред уреда и натиска бутоните по него. — Кои са тези мъже?

— Това е Прентистаун — отвръщам и протягам ръка. — Това май са всичките мъже от моя проклет град.

— Как е възможно да се е вдигнал целият град? — тя гледа още минута-две и ми подава бинокъла. — Какъв е смисълът?

— Взе ми думите от устата — нощният режим на бинокъла облива долината и всичко в нея в яркозелена светлина. Виждам коне, които препускат надолу по хълмовете, по главната улица на Фарбранч, по пътя ездачите стрелят, виждам хората от Фарбранч да стрелят в отговор, но по-често бягат, по-често падат, по-често умират. Армията на Прентистаун не взима пленници.

— Трябва да се махаме оттук, Тод — казва Виола.

— Да — отвръщам, но продължавам да гледам през бинокъла.

Всичко е зелено и ми е трудно да разпознавам лицата. Натискам някой и друг бутон, докато попадна на този, който приближава картината.

Първият мъж, когото разпознавам със сигурност, е господин Прентис Младши, той води останалите и изпразва пушката си във въздуха, когато няма по какво друго да стреля. После виждам господин Колинс и господин Морган, които преследват неколцина мъже от Фарбранч към хамбарите и стрелят подире им. Господин О'Хеър също е тук, както и останалите приближени на Кмета, яхнали коне: господин Едуин, господин Хенрати, господин Съливан. Ето го и господин Хамър, усмивката на лицето му е зелена и зла, виждам го дори от такова разстояние, зла, докато стреля в гърба на няколко бягащи жени, мъчещи се да скрият децата и трябва да отвърна поглед и да повърна встрани всичко, което е останало в стомаха ми от обяд.

Мъжете без коне навлизат с марш в града. Първият от тях, когото разпознавам, е господин Фелпс, магазинерът. Това ми се струва странно, защото той никога не ми е изглеждал като войнствен човек. Ето го и доктор Болдуин. И господин Фокс. И господин Кардиф, най-добрият ни дояч. И господин Тейт, който имаше най-много книги за горене в деня, в който Кметът ги обяви за противозаконни. И господин Тиърни, който мелеше пшеницата на Прентистаун, говореше винаги кротко и дялкаше дървени играчки за подарък на всяко малко момче в града, което имаше рожден ден.

Какво правеха всички тези мъже в армията?

— Тод — обажда се Виола и ме дръпва за ръкава.

Мъжете маршируват и май никак не се радват от това. Мрачни и студени, и страшни, но не по същия начин, по който е страшен господин Хамър, не, просто сякаш са лишени от всякакви чувства.

Но продължават да маршируват. Продължават да стрелят. Продължават да разбиват вратите с ритници.

— Това е господин Гилули — казвам, бинокълът е притиснат до очите ми. — Той не можеше дори да нареже месото, което щеше да си готви.

Тод — казва пак Виола и аз усещам как започва да отстъпва по-далеч от храстите. — Хайде да вървим.

Какво ли ставаше? Прентистаун си е едно отвратително място, по тоя въпрос няма две мнения, но как така изведнъж се беше превърнал в истинска армия? Мнозина от мъжете в Прентистаун са много, много лоши, но не всички. Не всички. Господин Гилули с пушка в ръцете беше толкова страшна картинка, че направо ме болеше да го гледам.

И тогава, разбира се, виждам отговора на въпроса.

Кметът Прентис не носи пушка, просто държи в едната си ръка юздите, а другата е отпуснал на бедрото си, язди напред през града, сякаш е излязъл на вечерна разходка. Гледа смазването на Фарбранч така, сякаш то не се случва наистина, а е видеозапис, при това не особено интересен, и оставя всички други да вършат мръсната работа, но целият му вид така крещи, че той е шефът, че никой не се осмелява да му предложи и той да се поизцапа малко.

Как е могъл да накара толкова много мъже да вършат точно онова, което той иска?

Безсмъртен ли е, та язди така неустрашимо?

— Тод — казва Виола зад гърба ми, — кълна се, ще тръгна без теб.

— Няма да тръгнеш — отвръщам. — Още една секунда.

Защото оглеждам лицата на мъжете едно по едно, сещате ли се? Погледът ми минава от един мъж от Прентистаун върху друг, защото засега те просто да нахлуват във Фарбранч, но рано или късно ще открият, че нас двамата с Виола ни няма там, така че ако решат да ни преследват по пътя отвъд града, аз трябва да знам.

Трябва да знам. От лице на лице, на лице, докато те крачат и стрелят, и палят. Господин Уолъс, господин Абджорнсън, господин Сейнт Джеймс, господин Белгрейвс, господин Смит стария, господин Смит младия, господин Смит с деветте пръста, дори господин Марджърибанкс, залита и се препъва, но крачи ли, крачи ли, крачи. Мъж от Прентистаун след мъж от Прентистаун, след мъж от Прентистаун, сърцето ми се свива и пламва при всеки следващ, когото разпознавам.

— Няма ги — казвам, сякаш само на себе си.

— Кои ги няма? — пита Виола.

— Няма! — излайва Манчи и ближе опашката си.

Няма ги.

Бен и Килиън ги няма.

Това, разбира се, е страхотно, нали така? Естествено, че те не биха могли да станат част от една армия убийци. Разбира се, че тях двамата ги няма, нищо, че всички други от Прентистаун са тук, до последния човек. Двамата не биха могли да са тук. Нито сега, нито никога, няма начин, никога.

Добри мъже, страхотни мъже, и двамата, дори Килиън.

Но ако това е вярно, то значи, че и другото е вярно, сещате ли се?

Ако тях двамата ги няма тук, значи вече ги няма изобщо, няма ги веднъж завинаги.

Ето ви един урок.

На този свят няма нищо хубаво, което да не е последвано от нещо наистина ужасно.

Надявам се, че са се били до край и са дали на ония да се разберат!

Свалям бинокъла, свеждам поглед към земята и изтривам очи с ръкава си, обръщам се, връщам бинокъла на Виола и казвам:

— Хайде да вървим.

Тя взема бинокъла от ръката ми, тъпче на място, сякаш няма търпение да тръгнем, после казва:

— Съжалявам — а това означава, че е видяла всичко в Шума ми.

— Нищо ново не се е случило — отвръщам, без да вдигам поглед от земята и нагласям раницата на гърба си. — Хайде да вървим, преди да е станало още по-напечено.

Поемам нагоре по хълма, гледам само надолу с наведена глава, крача енергично, Виола е след мене, а после Манчи, който се мъчи да не се обръща да си хапе опашката, докато тича.

Не сме се отдалечили много, но Виола ме настига и се изравнява с мен.

— Видя ли и… него? — пита, поемайки си тежко дъх.

— Аарон ли?

Тя кимва.

— Не — отвръщам, — сега като го споменаваш…, не, не го видях. А трябваше да е в първите редици.

Мълчим минута, бързаме напред и се мъчим да разберем какво означава отсъствието на Аарон.

Пътят от тази страна на долината е по-широк и ние с всички сили се стараем да вървим от по-мрачната му страна, а той извива и се изкачва нагоре по хълма. Светят ни само луните, а техните лъчи са достатъчно ярки, че бягащите ни тела да хвърлят сенки, а такава светлина е твърде силна за хора, които тичат, за да спасят живота си. Никога не съм виждал в Прентистаун бинокъл за нощно виждане, но от друга страна и армия не бях виждал, така че двамата с Виола бягаме наведени, без да сме се уговаряли, че ще го правим. Манчи търчи далеч пред нас, опрял нос в земята и лае:

— Насам! Насам! — сякаш знае по-добре от нас къде отиваме.

И тогава, точно на върха на хълма, пътят се разделя на две: кръстопът.

Страхотно.

— Е, не е истина — казвам.

Едното разклонение на пътя води наляво, а другото — надясно.

(Щото е кръстопът, сещате ли се?)

— Течението на потока във Фарбранч водеше надясно — обажда се Виола, — а преди да пресечем моста, голямата река течеше все от дясната ни страна, затова смятам, че ако искаме да се върнем до нея, трябва да тръгнем надясно.

— Но по лявото разклонение са минавали много повече хора — казвам. Така си е, то се вижда. Пътят на лявото разклонение е по-утъпкан и по-широк, път, по който са минавали каруци. Дясното разклонение е по-тясно, обрасло с много повече и по-високи храсталаци от двете страни и дори в тъмното си личи колко е прашно.

— Франта спомена ли ти нещо за кръстопът? — поглеждам през рамо назад към долината, която още ври и кипи.

— Не — отвръща Виола и също гледа през рамо. — Каза само, че Хейвън било първото селище, основано на планетата, а после по течението на реката изниквали все нови и нови селища, защото хората се местели на запад. Прентистаун бил най-далечното. Първи след него по посока Хейвън бил Фарбранч.

— Това разклонение сигурно отива към реката — казвам аз и посочвам първо надясно, после се обръщам наляво и добавям — а по това сигурно се стига направо до Хейвън.

— По кое ли от двете ще решат, че сме тръгнали?

— Трябва да изберем — казвам. — Бързо.

— Да тръгнем надясно — казва Виола, после изрича същото като въпрос — Да тръгнем ли надясно?

Чувам едно БУМ, което ни кара да подскочим. Гъба от дим се издига над Фарбранч. Хамбарът, в който работих цял ден, гори.

Може би нашата история ще завърши по друг начин, ако поемем по лявото разклонение, може би лошите неща, които ни дебнат, няма да се случат, може би на края на лявото разклонение ни чака щастие, чакат ни обичливи хора, може би там няма Шум, но няма и мълчание, може би има много храна и никой не умира, и никой не умира, и никой никога, никога не умира.

Може би.

Но се съмнявам.

На тоя свят няма човек, който би ме нарекъл късметлия.

— Хубаво — решавам. — Може и надясно.

Хукваме по дясното разклонение, Манчи топурка по петите ни, нощта и прашният път са се проснали пред нас, армията и нещастието ни дишат във врата, а аз и Виола тичаме рамо до рамо.

Тичаме, докато вече не можем да тичаме и започваме да ходим, докато можем отново да се затичаме. Звуците от Фарбранч скоро заглъхват зад гърба ни и вече чуваме само стъпките си, които кънтят по пътя, моя Шум и лая на Манчи. Ако наоколо има някакви нощни създания, сигурно ги плашим и те не се издават.

Което е добре, поне така смятам.

— Кое е следващото селище? — пъхтя аз след още половин час тичане-ходене. — Франша каза ли ти?

— Шайнинг бийкън — отвръща Виола също с пъхтене.

— Или май беше Шайнинг лайт? — смръщва се. — Блейзинг лайт. Блейзинг бийкън?

— Много ни помагаш.

— Чакай — тя спира насред пътя и се превива одве, за да си поеме дъх. Аз също спирам. — Искам вода.

Разпервам ръце в смисъл на «Е, и?»

— И аз искам вода — казвам. — Да имаш случайно?

Тя ме поглежда с вдигнати вежди.

— Ох.

— Разполагаме с реката.

— Ами да стигаме по-бързо до нея тогава.

— Съгласен съм — поемам дълбоко дъх и пак хуквам.

— Тод — виква Виола след мен и ме спира на място. — Знаеш ли, мислех си…

— Какво си мислеше? — питам.

— Блейзинг лайт, или както там се казва…

— Да?

— В някакъв смисъл… — гласът й заглъхва до тъжен и притеснен звук, но тя почва отначало — В някакъв смисъл ние доведохме армията право във Фарбранч.

Облизвам сухите си устни. Усещам прахта между зъбите си. Знам за какво говори.

Ти трябва да ги предупредиш — казва Виола тихо в мрака. — Съжалявам, но…

— Не можем да влизаме в никакви други селища — казвам.

— Да, мисля, че е по-добре да не влизаме.

— Не и преди Хейвън.

— Не и преди Хейвън — повтаря тя, — а и трябва да се надяваме поне Хейвън да е достатъчно голям, че да може да се справи с армията.

Е, това е положението значи. Повече не бива да ни се напомня, че трябва да се оправяме сам-самички. Сами сме и никой няма да ни помогне, край, това е. Аз и Виола, и Манчи, и мракът наоколо, да ни прави компания. Никой друг по пътя няма да ни помогне, никой, чак до края, ако дори и на края изобщо могат да ни помогнат, щото като гледам досега какъв ни беше късметът…

Затварям очи.

Аз съм Тод Хюит, мисля. Мине ли полунощ, ще останат двайсет и седем дни, докато стана мъж. Аз съм син на мама и тате, мир на праха им. Аз съм син на Бен и Килиън, мир на…

Аз съм Тод Хюит.

— Аз съм Виола Ийд — казва Виола.

Отварям очи. Вдигнала е ръка с обърната надолу длан, и я протяга към мен.

— Това е фамилното ми име — казва. — Ийд. И-Й-Д.

Гледам я в очите една секунда, после свеждам поглед към протегнатата ръка, посягам, поемам я и я стисвам здраво в своята, и секунда по-късно я пускам.

Мръдвам с рамене да наглася по-добре раницата. Пъхвам ръка отзад, за да напипам ножа и да се уверя, че още е на мястото си. Поглеждам горкия запъхтян Манчи с половинката опашка и вдигам поглед, за да срещна очите на Виола.

— Виола Ийд — казвам и тя кимва.

И двамата хукваме нататък в тъмната нощ.