Патрик Нес
Не пускай ножа (11)

11
Книгата, в която няма отговори

— Не! — викам аз. — Не ме слушай! Не съм прав! Не съм прав! Правя грешка. Не съм прав!

Но тя отстъпва все повече и повече, изпуска пакета с плодове, очите й са станали огромни.

— Не, недей…

Правя крачка към нея, но тя бързо отстъпва и изпуска раницата си на земята.

— Виж… — започвам, но какво всъщност бих могъл да кажа? — Правя грешка. Грешка. Мисля си за някой друг, не за теб.

А това е най-глупавото нещо, което бих могъл да изрека, защото тя ясно чува Шума ми, сещате ли се? Чува как се мъча да измисля какво да кажа и как всичко в мене е една каша, чува самата себе си в мене, а и аз вече съм научил, че когато пуснеш някоя мисъл в света, вече не можеш да си я вземеш обратно.

Проклятие. Мътните, мътните да го вземат!

— Проклятие! — лае Манчи.

— Защо не ми КАЗА, че можеш да чуваш Шума ми? — виквам аз, пренебрегвайки факта, че тя не е обелила и една дума, откак сме се запознали.

Тя отстъпва още по-далеч, покрива устата си с ръка, но аз не чувам нищо. Само моя собствен Шум, пълен със смърт и отчаяние.

Тя се обръща и побягва, обратно надолу по хълма, назад към блатото, колкото е възможно по-далеч от мен.

Проклятие.

— Чакай! — виквам и хуквам след нея.

Тя тича по пътя, по който дойдохме и се скрива сред дърветата, аз съм точно зад нея, а Манчи е по петите ми.

— Спри! — викам подире й. — Чакай!

Но защо да чака? Каква причина има тя да ме чака?

Знаете ли, когато иска, тя може да тича наистина бързо.

— Манчи! — извиквам пак, той ме разбира и се изстрелва на пълна скорост след момичето. Не че мога да я изгубя, точно по същия начин, по който тя не може да изгуби мен. Както тя винаги ще чува Шума ми, така и аз ще чувам как мълчанието й гърми пред мен, защото дори и сега, дори когато знае, че ще умре, тя пак мълчи, тиха като гроб.

— Спри, де! — викам, спъвам се в един корен и падам болезнено върху лактите си и от падането пламват вчерашните болки в тялото и лицето ми, но няма как, трябва да се изправя. Трябва да се изправя и да я последвам.

— Проклятие!

— Тод! — чувам Манчи отпред, но още не го виждам. Малко куцам и заобикалям огромен куп храсти и ето ти я и нея, седнала на един голям плосък камък, подал се над канта, притиснала е колене до гърдите си, обхванала ги е с ръце и се люлее напред-назад, очите й са широко отворени, но пусти като преди.

— Тод! — лае Манчи, когато ме вижда, после скоква на камъка до нея и започва да я души.

— Остави я, Манчи — казвам, но той не я оставя. Души лицето й, близва я веднъж-дваж, после сяда до нея и се притиска до краката й, а тя продължава да се люлее.

— Виж — започвам аз, дишам тежко и ясно съзнавам, че няма какво повече да й кажа. Виж — повтарям, но просто не се сещам как да продължа.

Стоя си там, дишам тежко, мълча, а тя седи и се люлее, докато не остава нищо друго, освен да седна до нея на камъка, все пак съм далечко, така, от уважение и за безопасност, струва ми се. Тя се люлее, а аз седя и се чудя как да постъпя.

Минават няколко минути, няколко безценни минути, през които ние би трябвало да бягаме, а денят изгрява над блатото.

Докато не ми хрумва друга мисъл.

— Може и да не съм прав — казвам веднага. — Може да греша, разбираш ли?

Обръщам се към нея и забъбрям бързо-бързо:

— Досега всички са ме лъгали за всичко в живота, ако не ми вярваш, можеш да преровиш Шума ми и ще се увериш — изправям се и продължавам още по-бързо — Изобщо не знаех, че съществува друго селище. Мислех, че Прентистаун е единственият град на цялата тъпа планета. Но на картата е нарисувано и друго селище! Така че може би…

Мисля и мисля, и мисля.

— Може би заразата е била само в Прентистаун. Ти не си била в града, така че сигурно не си се заразила. Сигурно си съвсем здрава. Защото не чувам никакъв Шум от теб, пък и не ми изглеждаш болна. Така че сигурно всичко с тебе е окей.

Тя ме гледа, люлее се и аз не знам какво си мисли. Сигурно не е чак толкова успокоителна дума, особено когато с нея почва изречението сигурно умираш.

Продължавам да мисля и позволявам на момичето да види Шума ми, държа го толкова открит и ясен, колкото мога.

— Сигурно ние всички тука сме хванали заразата, и после, после… ами да! — идва ми друга мисъл и то нелоша. — Сигурно сме се откъснали напълно от другото селище и там никой не се е заразил! Така трябва да е било! Тъй че, ако си стояла само в блатото, няма проблем!

Люлеенето май спира, момичето продължава да ме гледа, дали ми повярва?

Но после аз като последен глупак продължавам, не спирам последната мисъл, оставям я да се развие, сещате ли се? Щото ако тя е вярна и Прентистаун наистина е бил откъснат, то хората от другото селище надали ще ми се зарадват много, като ме видят да приближавам. Може би дори самите те са поставили карантината и са ни изолирали, защото Прентистаун действително е бил заразен.

А ако можеш да прихванеш Шума от заразен човек, то момичето може да го прихване от мене, нали така?

— О, божичко — казвам, навеждам се напред, подпирам длани на коленете си и имам чувството, че цялото ми тяло пропада, нищо че всъщност не помръдвам. — О, божичко.

Момичето на камъка отново обвива тялото си плътно с ръце и люлеенето продължава дори по-силно от преди.

Не е честно. Не е честно, казвам ви! Когато стигнеш блатото, ще разбереш как да постъпиш, Тод. Ще разбереш как да постъпиш. О, да, много ти благодаря за проклетия съвет, Бен, благодаря за всичката помощ и загриженост, щото ето ме насред блатото и нямам дори и най-малка представа как трябва да постъпя. Не е честно. Изритаха ме от дома, пребиха ме, хората, които твърдят, че ме обичат, са ме лъгали с години, сега трябва да вървя по картата към някакво друго селище, което дори не съм знаел, че съществува, трябва някак си да прочета тая тъпа книга…

Книгата.

Смъквам раницата и изваждам отвътре книгата. Бен каза, че в нея са отговорите на всички въпроси, и може наистина да е така. Само дето…

Въздъхвам и отварям първата страница. Изписана е, навсякъде думи и думи с почерка на майка ми, страници и страници, и страници, а аз…

Добре де, както и да е. Връщам се към картата и към онова, което Бен е написал на гърба й, сега за първи път имам възможност да видя написаното на дневна светлина, а не на светлината на фенерчето, която не става много за четене, да ви кажа право. Думите на Бен са подредени в горния край на листа. Първата дума е иди, да, определено това е първата дума, след това почват няколко по-дълги думи, нямам време да ги сричам сега, а после два големи абзаца, които ама наистина нямам време да ги сричам сега, но в долния ъгъл на страницата има няколко думички, които са отделени встрани, а Бен ги е написал и след това ги е подчертал.

Поглеждам момичето, тя продължава да си се люлее, така че й обръщам гръб. Слагам пръст под първата подчертана дума.

Дайте сега да видим. Ти? Да, ти, точно така, ти трябва да е. Ти. Добре, значи аз, какво трябва да направя аз? Т. Тее? Трее? Треева? Ти треева. Ти треева? Какво значи това, мътните го взели? Пее. Прее. Преепе. Преепедиш? Ге. Ге ли? Не, бе, това е ги. Ги. Разбира се, че е ги, идиот с идиот.

Ти треева ги преепедиш?

К'во?

Помните ли като ви казах, че Бен се мъчеше да ме научи да чета?

А помните ли като ви казах, че не мога да чета кой знае колко добре? Е…

Както и да е.

Ти треева ги преепедиш.

Идиот такъв.

Поглеждам пак книгата, прелиствам страниците. Десетки са, десетки и десетки, пълни, пълни с още повече думи, но те нищо не ми казват, мълчат и крият отговорите.

Проклета тъпа книга.

Пъхам картата обратно вътре, рязко затварям корицата и хвърлям книгата на земята.

Идиот, пълен идиот.

— Проклета тъпа книга! — казвам, този път на глас и изритвам книгата в трънаците. Извъртам се към момичето. Тя продължава да се люлее напред-назад, напред-назад и да, добре де, знам, разбирам я, обаче вече почва да ме дразни. Щото ако наистина сме в задънена улица, то аз нямам повече какво да й предложа, обаче тя също нищо не предлага.

Шумът ми започва да припуква.

— Не съм искал да става така — казвам. Тя дори не ме поглежда. — Ей! На тебе говоря!

Нищо. Нищо, нищо, нищо.

— НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! — изкрещявам, скачам на крака и започвам да обикалям наоколо. Викам, колкото ми глас държи. — НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! — обръщам гръб на момичето. — СЪЖАЛЯВАМ! Съжалявам за всичко, което ти се случва в момента, но просто не знам какво да правя И СПРИ ДА СЕ ЛЮЛЕЕШ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ!

— Крещиш, Тод — излайва Манчи.

— Оооо! — викам и покривам лицето си с ръце. След малко ги отдръпвам и не, нищо не се е променило. Да ви кажа, това е първото нещо, което научих, откак ме изхвърлиха да се оправям сам-самичък. Никой не прави нищо вместо тебе. Нищо не се променя, ако ти сам не го промениш.

— Трябва да вървим — казвам и грабвам ядосано раницата. — Още не си се заразила, така че просто стой по-далеч от мене и всичко ще бъде наред. Не знам дали съм прав, обаче това е всичко, което можем да направим, така че толкоз, край на приказките.

Люлеене, люлеене, люлеене.

— Не можем да се върнем, така че няма мърдане, трябва да продължим напред.

Люлеене.

— ЗНАМ, че много хубаво ме ЧУВАШ!

Тя дори не мигва.

Изведнъж усещам страшната умора.

— Добре — въздъхвам. — Хубаво, както искаш, стой си тука и си се люлей. На кого му пука? На кого изобщо му пука за каквото и да е, мътните го взели?

Поглеждам към книгата на земята. Тъпа работа. Но тя е всичко, което имам, така че посягам, вдигам я, увивам я в найлоновата торбичка и я пъхам в раницата, а раницата мятам на гръб.

— Хайде, Манчи.

— Тод?! — излайва той и мести поглед от мен към момичето и обратно. — Не оставяй, Тод!

— Да дойде, ако иска — казвам, — но…

Дори не знам какво но. Но ако иска, може и да си остане тука и да умре самичка и изоставена? Но ако иска, може и да се върне и да попадне право в ръцете на господин Прентис Младши? Но ако иска, може и да рискува, да прихване Шума от мене и да умре по пътя?

Тъпа работа.

— Ей — почвам и се мъча да говоря по-кротко, обаче Шумът ми вилнее, така че няма смисъл. — Знаеш накъде сме се запътили, нали? Все по реката, просеката между планините. Следвай течението и ще стигнеш до другото селище, разбра ли?

Може би ме чува, а може и да не ме чува.

— Ще се оглеждам за теб — продължавам. — Разбирам, че не искаш да се приближаваш много-много до мене, но все пак ще се оглеждам.

Стоя над нея мълчаливо още цяла минута, за да видя дали схваща както й говоря.

— Хубаво — казвам. — Радвам се, че се запознахме.

Тръгвам. Стигам до храстите и се обръщам, за да й дам още една възможност. Но всичко си е все същото, тя се люлее ли, люлее.

Е, това е положението. Тръгвам отново, а Манчи неохотно се потътря след мене, като непрекъснато обръща глава към момичето и лае името ми през цялото време.

— Тод! Тод! Оставяш ли, Тод? Тод! Не оставяй, Тод!

Накрая го первам по задницата.

— Ох, Тод?

— Не знам, Манчи, спри да питаш.

Минавам пак през дърветата и стигам до мястото, където земята става все по-суха, качвам се на полянката на хълма, където закусвахме, радвахме се на прекрасния ден, а на мен ми хрумна брилянтната мисъл, че момичето може и да умре.

Раницата й все още лежи на мястото, на което тя я изпусна.

— О, проклятие!

Гледам раницата и в главата ми се тълпят мисли. Искам да кажа, сега какво, да се върна ли да й я дам? Да я оставя тука и да се надявам тя сама да си я намери? Дали няма да бъде опасно за момичето да я оставям без раницата? Дали пък няма да бъде опасно за нея пак да я приближавам?

Слънцето вече се е вдигнало високо, а небето е синьо като прясно месо. Слагам ръце на кръста си и се оглеждам наоколо, както правят мъжете, когато мислят. Гледам към хоризонта, гледам назад към блатото, откъдето дойдохме — мъглата вече почти се е вдигнала и дърветата са огрени от светлина. От хълма виждам назад, назад до мястото, откъдето тръгнахме, откъдето ходихме до тук, ходихме до пълна изнемога. При малко по-добра видимост и силен бинокъл сигурно мога да видя дори Прентистаун.

Силен бинокъл.

Поглеждам към раницата на момичето, която си лежи в тревата.

Посягам към нея и в този момент го чувам. Шепот. Шумът ми подскача и се обръща, за да види дали момичето все пак не е решило да ме последва. При мисълта, че тя идва, ме залива неочаквано облекчение.

Но не, не е момичето. Отново го чувам. Шепот. И не е само един. Сякаш вятърът го носи, носи шепота.

— Тод? — обажда се Манчи, душейки въздуха.

Примижвам от слънцето и се взирам към блатото.

Какво има там, какво?

Грабвам раницата на момичето и я преравям, за да извадя бинокъла. Пълна е с разни интересни неща, но аз просто измъквам бинокъла и го долепям до очите си.

Виждам само блато и пак блато, короните на блатните дървета, малки мочурливи полянки с локви, реката, която отново преминава в нормалното си русло след разлива. Свалям бинокъла и го оглеждам. По него има сума ти малки копчета, натискам няколко и скоро разбирам, че мога да приближа картината още повече и да я направя по-ясна. Така и постъпвам и о, да, вече добре чувам шепот. Сигурен съм.

Откривам просеката с обгорените дървета, браздата, развалината на кораба, но всичко си изглежда така, както го оставихме. Поглеждам над бинокъла и чакам да уловя движение. Поглеждам отново през бинокъла, този път по-близо до сегашното ни местоположение, към едно място, на което дърветата се люлеят и шумолят.

Това е само вятърът, нали?

Оглеждам трескаво навсякъде, натискам копчетата, за да доближа картината, но все се връщам към тия шумолящи дървета. После задържам бинокъла върху една просека точно между мене и тях.

Задържам бинокъла.

Продължавам да гледам, а стомахът ми се свива, защото не мога да определя дали наистина чувам шепота или не.

Гледам.

Докато шумоленето преминава като вълна през дърветата и стига просеката и тогава пред погледа ми излиза самият Кмет, яхнал на кон, а след себе си води още мъже, също на коне.

Идват право към нас.