Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

23
Един нож е толкова добър, колкото е добър онзи, който го владее

Удари от копита по пътя зад нас, още са далече, но наближават в пълен галоп.

— Може би е някой от Брокли хилс? — казва Виола, а в гласа й се смесват надежда и съмнение.

— Брокли фолс — казвам и се изправям на крака. — Трябва да се скрием.

Бързо дърпаме вървите и стягаме раниците. Успели сме да се набутаме сред няколко дървета между реката и пътя. Сега не смеем да прекосим пътя и да отидем от другата му страна, така че оставаме в тясното, реката е зад гърба ни, а най-доброто прикритие наоколо е един рухнал дънер, така че трябва да се задоволим с него. Гушваме раниците и клякаме зад дънера, аз стискам Манчи между коленете си, а дъждът плющи като из ведро.

Изваждам ножа.

Ударите от копита приближават, все по-силни и по-силни.

— Само един кон — прошепва Виола. — Не е армията.

— Да — отвръщам, — ама чуй само колко бързо препуска.

Туп тупур-туп, тупур-туп, чуваме го. Сред дърветата го виждаме как наближава отдалеч. Хвърчи надолу по пътя, нищо, че вали толкова силно, нищо, че нощта вече се спуска. Никой не язди така, ако носи добри новини, сещате ли се?

Виола поглежда през рамо към реката.

— Можеш ли да плуваш?

— Да.

— Хубаво — отвръща тя. — Защото аз не мога.

Туп тупур-туп, тупур-туп.

Чувам жуженето на Шума на ездача, но засега шумът от галопа е твърде силен, заглушава го и не различавам думи.

— Кон — казва Манчи изпод мен.

Ето го. Пращене, накъсано от ударите на копитата. Проблясъци Шум. Късчета от думи, хващам ги. Язд… и тате… и мрак и тъп…, и още, и още.

Стисвам здраво ножа. Виола мълчи.

Туп тупур-туп, тупур-туп, тупур…

По-бързо и свечерява се, и изстрел, и каквото ще да…

Ездачът идва по пътя, взема малкия завой, който взехме и ние само преди малко, вече е само на стотина метра от нас, приведен напред…

Туп тупур…

Ножът се слива с ръката ми, защото…

Изпозастреляй ги всичките и ох, каква беше сладка, и тъмно е тука…

Туп ТУПУР…

Мисля, че го познавам…

ТУП. ТУПУР-ТУП, ТУПУР…

И той идва все по-близо и по-близо, докато е вече почти…

И тогава едно Тод Хюит? звънва кристално ясно сред дъжда и тупуркането, и плисъка на реката.

Виола ахва.

А аз виждам кой е ездачът.

— Младши — излайва Манчи.

Ездачът е господин Прентис Младши.

Опитваме се да се свием още по-надолу зад дънера, но няма смисъл, защото вече го виждаме как дърпа юздите и спира коня така рязко, че той се изправя на задните си крака и малко остава да хвърли конника от гърба си.

Малко остава, но не го хвърля.

Дори не успява да го накара да изпусне пушката, която носи облегната в сгъвката на лакътя си.

Проклетият Тод Хюит! крещи Шумът му.

— Да му се не види — казва Виола до мен и отлично разбирам какво има предвид.

— Ха ТАКААА! — виква господин Прентис Младши, а ние сме толкова близо, че виждаме усмивката на лицето му и чуваме изненадата в гласа му. — Вие дори вървите ПО ПЪТЯ? Дори не се КРИЕТЕ из горите?

Очите ми срещат погледа на Виола. Имаме ли избор?

— Слушам Шума ти още откак си се пръкнал, момче! — той обръща коня ту насам, ту натам, мъчи се да се сети къде точно в мъничката горичка пред реката сме се скрили. — Мислиш ли, че ще спра да те чувам, ако просто се СКРИЕШ?

В Шума му има радост. Истинска радост, сякаш не може да повярва какъв късмет е извадил.

— Я чакай, чакай — казва той и го чувам как конят му слиза от пътя и нагазва сред дърветата. — Чакай да видим какво е това до тебе? Едно празно място, едно такова нищо.

Тонът му е толкова гаден, че Виола примигва. Аз държа ножа, но той е на кон и носи пушка.

— Много си прав за пушката, Тод, момчето ми — вика той, защото вече не ни търси, а идва право към нас, конят прекрачва храстите и падналите дървета. — Ама и една друга пушка имам, много специална, за твойта приятелка съм я приготвил, така да знаеш!

Поглеждам Виола. Знам, че тя вижда какво си мисли ездачът, вижда Шума му, вижда картините, които се процеждат от Шума му. Разбирам, че ги вижда, защото лицето й застива, сякаш се затваря. Бутвам я с лакът и посочвам с очи надясно — към единствената възможност за бягство, която имаме.

— Ох, бягай, момче, моля ти се, бягай! — вика господин Прентис Младши. — Само ми дай повод да ти направя нещо лошо.

Конят е толкова близо, че чуваме и неговия Шум, трескав, треперещ, луд.

Няма как да клекнем по-ниско.

Той вече буквално е надвесен над нас.

Завъртам бързо ножа в дланта си и стисвам ръката на Виола, силно, за късмет.

Сега или никога.

И…

— СЕГА! — крясвам.

Изскачаме и хукваме между дърветата, а първият изстрел от пушката пръсва наоколо трески от клоните над главите ни, но ние продължаваме да бягаме.

— ДРЪЖ! — вика господин Прентис Младши на коня и ето ти ги и двамата се втурват подире ни.

С два скока конят се обръща, излиза отново на пътя и препуска успоредно с нас. Ивицата земя с дървета между пътя и реката си е все така тясна и ние виждаме ездача на пътя, а и той ни вижда сред дърветата. Клонки се чупят под нас, джапаме в локви, плъзгаме се, а конят тупурка по пътя, без да ни изпуска и за миг.

Няма да се измъкнем. Просто няма.

Но се опитваме, всеки от двама ни тича по различен път, прескачаме дънери, заобикаляме ги, Манчи пъхти и лае по петите ни, дъждът се лее върху ни, а пътят се приближава все повече, докато в един момент рязко свива към реката и ние вече нямаме друг избор освен да го прекосим пред носа на коня и да се скрием в гъстата гора от другата страна, и виждам как Виола скача високо и излиза на пътя, без да спира да тича, а господин Прентис Младши взема завоя, едната му ръка е отпусната ниско и в нея той държи нещо, двамата с Виола се хвърляме през пътя, но конят ни връхлита и в този миг усещам как краката ми се заплитат в нещо, то бързо и силно стяга глезените ми и аз падам.

— Ааа! — викам и лицето ми се удря в калта и нападалите листа, раницата ме захлупва през главата и се изхлузва от мен, като почти ми измъква рамото от ставата, а Виола ме вижда да падам в мига, в който почти е прекосила пътя, и аз зървам как калта се разплисква около глезените й от усилието й да спре на място и крещя: «НЕ! БЯГАЙ! БЯГАЙ!» и тя стисва очи и виждам как изражението на лицето й се променя, но само един Бог знае какво означава тази промяна, конят се спуска и към нея, но тя се обръща и изчезва сред дърветата, а Манчи се връща при мен и лае: «Тод! Тод!» и ето че ме хванаха, хванаха ме, хванаха ме.

Защото господин Прентис Младши е застанал над мен, диша тежко, възседнал грамадния си бял кон, пушката е насочена към мене, петлето е вдигнато. Знам какво стана. Той хвърли към краката ми въже със закачени на него тежести, то ме омота и ме събори, майсторско хвърляне, точно както ловецът поваля блатен елен. Лежа по корем в калта и няма мърдане, вързан съм като животно.

— Да знаеш само как ще се зарадва тате като те види — казва господин Прентис Младши, а конят нервничи и пристъпва напред-назад. Дъжд, чувам Шума му и Дали не е змия?

— Трябваше само да проверя дали за тебе не се носят някакви слухове по пътя напред — изсумтява господин Прентис Младши, — но ето те и тебе лично, от плът и кръв!

— М… ти! — викам и как мислите, дали казвам «м», а?

Ръката ми не е пуснала ножа.

— Е, к'во да ти кажа, направо се разтреперих от страх — вика той в отговор и намества пушката така, че сега очите ми гледат право в дулото. — Хвърли го.

Протягам ръка встрани и пускам ножа. Той плясва в калта, а аз оставам да лежа по корем.

— Малката ти госпожичка бързо те заряза, а? — казва той, скача от коня и го гали с една ръка по шията, за да го успокои. Манчи ръмжи срещу него, но господин Прентис Младши само му се смее. — Къде му е опашката на тоз?

Манчи скача с оголени зъби, но господин Прентис Младши е по-бърз и го изритва страшно с ботуша си право в муцуната. Манчи изквичава и се скрива в храстите.

— Приятелите те изоставят един по един, Тод — той прекрачва до мен. — Да ти е обеца на ухото. Псетата са си псета, а жените накрая също се оказват кучки, да знаеш.

Млъквай — казвам аз и стискам зъби.

Шумът му прелива от възторг и фалшиво съчувствие.

— Горкичкият Тоди! Толкоз дни пътуваш с жена до себе си, ама тъй като те гледам, май още не си разбрал какво да правиш с нея, а?

— Спри да говориш за нея — изплювам. Лежа по корем и краката ми са вързани.

Но усещам, че мога да си свия коленете.

Шумът на господин Прентис Младши става още по-грозен, още по-висок, но лицето му е пусто, като чудовище в кошмарен сън.

— Да те светна, Тод — казва той тихо и кляка до главата ми. — Ей тъй се прави: държиш по-близо курвите, дето ти пускат, а останалите ги застрелваш в главата.

Навежда се още по-ниско. Виждам жалките косъмчета на горната му устна, не са потъмнели дори от дъжда, който се лее ли, лее. Той е само с две години по-голям от мен. Само с две години по-голям.

Змия? — мисли конят.

Бавно опирам длани на земята.

Притискам се малко по-надолу в калта.

— Като те вържа както трябва — продължава той и вече шепне, — ще ида да намеря твойта госпожичка, ще я проверя и после ще кажа тя от кои е.

В този момент аз скачам.

Отблъсвам се силно с ръце и с крака, хвърлям се напред и падам върху лицето на господин Прентис Младши. Челото ми го удря в носа, чувам хрущене и двамата падаме: той назад по гръб, а аз върху него. Удрям го силно поред и с двата си юмрука по лицето, докато още не се е съвзел от изненадата, а после забивам коляно в нежното място между краката му.

Той се сгърчва като смачкано насекомо и издава гърлен нисък гневен стон, аз се претъркулвам настрани върху ножа, ръката ми го сграбчва, срязвам въжето и скачам на крака, изритвам пушката настрани и започвам да танцувам пред муцуната на коня и да викам «Змия! Змия!» и да махам с ръце, а номерът веднага сработва, конят се обръща и, цвилейки, препуска без ездача си назад по пътя под проливния дъжд.

Обръщам се и ФРАС! — господин Прентис Младши ме удря с юмрук право в основата на носа, но аз не падам и той вика: «Боклук малък…», а аз замахвам широко към него с ръката, която държи ножа и го карам да отскочи, и пак замахвам, вода тече от очите ми — и дъжд, и сълзи от удара в носа — а той отстъпва от мене, търси с очи пушката, накуцва малко, после я вижда в калта и обръща цялото си тяло, и посяга да я грабне, а аз вече не мисля, хвърлям се и пак го събарям, той ме удря с лакът, но не може да ме смъкне от себе си, а Шумът ми вие и неговият Шум също вие.

Не знам дори как успявам, но сега той е под мене, легнал по гръб, а върхът на ножа е подпрян под брадичката му.

Двамата на секундата спираме да се борим, спираме да се движим.

— Защо ни преследвате? — изкрещявам в лицето му. — Защо ни преследвате?!

Той и глупавата му жалка голобрада усмивка.

Пак го изритвам с коляно между краката.

Той изстенва и ме заплюва в лицето, но върхът на ножа потъва леко напред и го порязва.

— Баща ми те иска — казва той най-накрая.

— Защо? — питам. — За какво сме му притрябвали?

— Вие ли? — очите му се разширяват. — Няма никакво ш… вие. Той иска тебе, Тод. Само тебе.

Не вярвам на ушите си.

— Какво? — питам. — Защо?

Но той не отговаря. Гледа в Шума ми. Гледа и търси.

— Ей! — виквам и го зашлевявам през лицето с опакото на ръката си. — Ей! Попитах те нещо!

Но усмивката му отново се върнала. Мътните да го вземат, не мога да повярвам, обаче усмивката му се е върнала.

— Знаеш ли какво казва баща ми в такива случаи, Тод Хюит? — главата му се повдига към мен. — Той казва, че един нож е толкова добър, колкото е добър онзи, който го владее.

— Млъквай — срязвам го.

— Ти си боец, не отричам — още се усмихва, а изпод брадичката му се стича струйка кръв, — но не си убиец.

Млъквай! — викам, но вече знам, че той е видял в ума ми точно същите думи, изречени от Аарон.

— Да млъквам ли? — отвръща той. — И какво ще направиш, ако не млъкна? Ще ме убиеш ли?

— ЩЕ те убия! — викам. — Ще те УБИЯ!

Той облизва дъждовните капки от устните си и се засмива. Притиснал съм го към земята, ножът ми е подпрян в шията му, а той се смее.

— ПРЕСТАНИ! — изкрещявам и вдигам ножа.

Той продължава да се смее, а после ме поглежда в очите и казва…

Казва…

Казва следното

— Искаш ли да ти разправя как пищяха Бен и Килиън и как ме молеха за милост, преди да ги гръмна между очите?

И Шумът ми засвистява и става аленочервен.

И стисвам ножа, за да го ударя.

И ще го убия.

Ще го убия.

И…

И…

И…

И точно когато ръката ми е вдигната най-високо…

В този момент, в който вече замахвам и ръката ми започва да се спуска…

В този момент, в който силата е моя и аз я контролирам, и мога да сторя каквото поискам…

Аз се поколебавам…

Отново…

Поколебавам се…

Само за секунда…

Проклет да съм…

Проклет да съм до края на дните…

Защото в тази секунда той ме изритва право нагоре, отхвърля ме, претъркулва се отгоре ми и притиска гърлото ми с лакът. Свивам се, давя се и само усещам как ръката му измъква ножа от дланта ми.

Толкова е лесно, все едно да вземеш бонбонче от бебче.

— А сега, Тод — казва той и се изправя над мене, — дай да ти покажа някои неща за владеенето на ножа.