Метаданни
Данни
- Серия
- Живият хаос (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Knife of Never Letting Go, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Златка Паскалева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Борба за власт
- Далечно бъдеще
- Друга планета
- Екранизирано
- Теория на хаоса
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kris (2014)
- Разпознаване и корекция
- aisle (2014)
- Допълнителна корекция
- cattiva2511 (2021)
Издание:
Патрик Нес. Не пускай ножа
Английска. Първо издание
Студио Арт Лайн, София, 2011
Коректор: Лидия Михайлова
ISBN: 978–954–2908–04–3
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от cattiva2511
34
Никога не ме оставяй
Изтичвам до водата, спирам и пак се заслушвам.
О, не ме предавай.
— Бен? — казвам, като се мъча да викам и да шепна едновременно.
Виола дотичва до мен.
— Твоят Бен? — казва. — Това твоят Бен ли е?
Махвам й с ръка да мълчи и слушам, и се мъча да отстраня плисъка на реката и птичките, и моя собствен Шум, и ето го, там, под всичко това…
О, никога не ме оставяй.
— На отсрещния бряг — казва Виола и хуква по моста, краката й тропат по дъските. Аз съм зад нея, задминавам я, слушам и търся, и слушам, и търся, и ето, и ето, и ето…
Той е в един листат храсталак точно до водата на другия бряг.
Бен.
Наистина е Бен.
Клекнал е сред листака, опрял длан в кората на дървото до него, гледа ме как приближавам към него, гледа как пресичам моста тичешком, как го доближавам и лицето му се отпуска, и Шумът му се разтваря широко като прегръдката му, и аз се хвърлям в ръцете му, потъвам в Шума му, скачам още от моста право в храстите, малко остава да го съборя, а сърцето ми се разбива и зейва, а Шумът ми е бляскав като безкрайната синева на небето, и…
И всичко ще бъде наред.
Всичко ще бъде наред.
Всичко ще бъде наред.
Това е Бен.
Той ме притиска силно силно и казва «Тод», а Виола стои настрани, за да ни остави само двамата, а аз го прегръщам и го прегръщам, и това е Бен, о, Господи, който си на небесата, това е Бен, Бен, Бен.
— Аз съм — казва той и тихичко се смее, защото изкарвам всичкия въздух от дробовете му. — О, колко се радвам да те видя, Тод.
— Бен — казвам аз, отдръпвам се от него, не знам какво да правя с ръцете си, затова го сграбчвам отпред за ризата и го разтърсвам силно, защото това разтърсване значи обич. — Бен — повтарям.
Той кимва и ми се усмихва.
Около очите му, обаче, има много бръчки и аз вече виждам онова, което той ще ми каже, скоро то ще излезе напред в Шума му и просто трябва да попитам:
— Килиън?
Бен не отвръща нищо на глас, но ми го показва, показва ми как тича към фермата, която вече гори, цялата в пламъци, показва ми как тя скоро изгаря напълно заедно с неколцина от хората на Кмета, но заедно и с Килиън, показва ми как скърби, как до ден-днешен скърби.
— О, не — казвам аз и стомахът ми се свива, нищо че отдавна подозирах, че точно така е станало.
Но да подозираш не е същото като да знаеш със сигурност.
Бен кимва отново, бавно и тъжно, и тогава забелязвам, че целият е мръсен, че носът му е запушен с кървави съсиреци, че изглежда така, сякаш не е ял от седмица, но въпреки това все още си е Бен, все още чете Шума ми по-добре от всеки друг, защото неговият Шум вече ме разпитва за Манчи и аз вече му показвам какво стана при лагера на Аарон, и тогава очите ми наистина се напълват със сълзи и те потичат, а Бен ме прегръща отново и аз за първи път истински заплаквам от мъка за мъртвото си куче, за Килиън и за това, че предишният ми живот вече го няма.
— Аз го изоставих — казвам и продължавам да го повтарям, подсмърчайки и кашляйки, — аз го изоставих.
— Знам — казва Бен, а аз знам, че ме разбира, защото чувам същите думи и в неговия Шум. Аз го изоставих, мисли той.
След минутка усещам как леко ме отдръпва от прегръдката си и казва:
— Виж, Тод, нямаме много време.
— За какво нямаме време? — посмърквам аз, но виждам, че той е обърнал поглед право към Виола.
— Здрасти — казва тя, а очите й издават колко е нащрек.
— Здрасти — отвръща Бен. — Ти трябва да си момичето.
— Същата — казва Виола.
— Ти ли се грижеше за Тод?
— Грижехме се един за друг.
— Добре — казва Бен, а Шумът му става топъл и тъжен. — Добре.
— Хайде — казвам аз, хващам го за ръката и се опитвам да го поведа към моста. — Ще ти намерим нещо за ядене. Има и един лекар, който…
Но Бен не помръдва.
— Би ли наглеждала пътя за малко, трябва да поговоря с Тод — обръща се той към Виола. — Повикай ни, ако видиш, че някой идва, който и да е, независимо дали се задава по пътя или от селището.
Виола кимва, поглежда ме за миг в очите, измъква се от храстите и се връща на пътя.
— Нещата се влошават — казва Бен тихо, смъртоносно сериозно. — Трябва да стигнете до мястото, наречено Хейвън. Колкото можете по-бързо.
— Знам всичко това, Бен — отвръщам. — Ти защо мислиш, че сме…
— Преследва ви армия.
— И това го знам. А и Аарон ни преследва. Но след като ти си тук, вече можем…
— Аз не мога да дойда с вас — казва Бен.
Зяпвам.
— Какво? Разбира се, че можеш да дойдеш…
Но той клати глава отрицателно.
— Знаеш, че не мога да дойда.
— Ще измислим начин — казвам, но Шумът ми вече се върти, мисли, спомня си.
— Мъжете от Прентистаун не са добре дошли никъде в Новия свят — отвръща Бен.
Кимвам.
— Да ти кажа, с момчетата от Прентистаун положението е същото.
Той ме хваща за ръката.
— Някой сторил ли ти е зло?
Поглеждам го кротко.
— Много хора — отговарям.
Бен прехапва устна и Шумът му става още по-тъжен.
— Аз те търсех — започва той, — ден и нощ, следвах армията, заобикалях я, вървях пред нея, дебнех за слухове за едно момче и едно момиче, които пътували самички. И ето те и тебе, добре си, така си и знаех, че ще се справиш. Знаех си — той въздъхва и във въздишката му има толкова обич и тъга, че аз знам, че следващите му думи ще изрекат истината. — Но аз съм заплаха за теб навсякъде извън Прентистаун.
Ръката му замахва, за да покаже храсталаците, в които се крием, крием се като крадци.
— Трябва да изминеш останалия път сам.
— Аз не съм сам — отвръщам, без да мисля.
Бен се усмихва, но и усмивката му е тъжна.
— Не — казва, — не си сам.
Оглежда се отново и надниква през листата към къщата на доктор Сноу на отсрещния бряг.
— Болен ли беше? — пита. — Чух Шума ти вчера сутринта надолу по реката, но беше трескав и сънен. Оттогава чакам скрит тук. Тревожех се, че се е случило нещо много страшно.
— Бях болен — отвръщам и срамът започва да размътва Шума ми като надигаща се мъгла.
Бен се вглежда внимателно в мен.
— Какво е станало, Тод? — пита той и нежно чете Шума ми, както само той умее. — Какво е станало?
И аз отварям Шума си за него, показвам му всичко, от самото начало, как крокодилът нападна Аарон, гонитбата из блатото, корабът на Виола, Кметът ни преследва на кон, мостът, Хилди и Там, Фарбранч и всичко, което се случи там, кръстопътя, Уилф и нещата, които пееха Тук, господин Прентис Младши и Виола, която ме спаси от него.
И дивака.
И онова, което сторих.
Не мога да погледна Бен в очите.
— Тод — казва той.
Аз не откъсвам поглед от земята.
— Тод — повтаря той. — Погледни ме.
Вдигам глава към него. Очите му са сини както винаги. Улавят погледа ми и го задържат.
— Всички грешим, Тод. Всички.
— Аз го убих — казвам. Преглъщам. — Убих него. То беше той.
— Действал си, движен от онова, което си знаел тогава. Постъпил си така, както си сметнал за най-добре.
— И това е извинение, така ли?
В Шума му се надига нещо. Нещо тревожно.
— Какво има, Бен?
Той изпуска въздуха от гърдите си.
— Време е да узнаеш, Тод — казва. — Време е да узнаеш истината.
Чува се пукот на клонки и Виола дотичва.
— Конник на пътя — задъхано съобщава тя.
Заслушваме се. Удари на копита, надолу по пътя край реката, бързо приближават. Бен отстъпва още по-назад в храстите. Ние отстъпваме с него, но конникът наближава твърде бързо и става очевидно, че изобщо не се интересува от нас. Чуваме как конят прогърмява край нас и след това по моста, насочил се право към Карбонел Даунс, копитата първо откънтяват по дъските, после затопуркват по земята, а след това изчезват, погълнати от музиката на високоговорителите.
— Надали носи добри новини — обажда се Виола.
— Сигурно е видял армията — отвръща Бен. — Те сигурно са на не повече от няколко часа път оттук.
— Какво!? — извиквам и отстъпвам. Виола също скача.
— Казах ти, че нямаме много време — казва Бен.
— Значи трябва да тръгваме! — казвам. — Трябва да дойдеш с нас. Ще казваме на хората, че…
— Не — отвръща той. — Не. Вие двамата трябва да отидете в Хейвън. Това е. Нямате друга възможност.
Изведнъж двамата го засипваме с въпроси.
— В Хейвън безопасно ли е? — пита Виола. — Армията заплашва ли го?
— Вярно ли е, че там имат лек срещу Шума? — питам аз.
— Има ли уреди за радиовръзка? Ще мога ли да се свържа с корабите?
— Сигурен ли си, че е безопасно? Сигурен ли си?
Бен вдига ръце, за да ни спре.
— Не знам — отвръща. — Не съм бил в Хейвън от двайсет години.
Виола се изправя като свещ.
— Двайсет години? — повтаря. — От двайсет години? — гласът й се повишава. — Откъде тогава да знаем какво ще заварим там? Откъде можем да сме сигурни, че градът изобщо още съществува?
Потърквам лицето си с длан и се замислям за празнотата в мен, която Манчи заемаше, докато беше жив, и тя ми помага да осъзная онова, за което досега бяхме избягвали да мислим.
— Не можем да сме сигурни, че съществува — казвам и това е истината. — Никога не сме били сигурни в това.
Виола издава тих неясен звук и раменете й се отпускат.
— Не — признава и тя. — Не сме били сигурни.
— Но надежда винаги има — казва Бен. — Не трябва да спирате да се надявате.
Двамата с Виола го поглеждаме особено, сигурно съществува дума, описваща начина, по който го поглеждаме, но аз не я знам. Гледаме Бен така, сякаш ни говори на чужд език, сякаш ни е съобщил, че заминава за една от луните, сякаш ни казва, че всичко до днес е било само лош сън, а сега за всички деца ще има бонбони.
— Ами, да ти кажа, нямаме много голяма надежда, Бен — обаждам се аз.
Той поклаща глава.
— Как смяташ, какво ви е движило досега? Какво ви е накарало да стигнете толкова далече?
— Страхът — отвръща Виола.
— Отчаянието — допълвам аз.
— Не — казва Бен и прегръща и двама ни. — Не, не и не. Вие сте изминали толкова път, колкото повечето хора на тази планета не са изминавали за целия си живот досега. Преодолели сте препятствия, опасности и неща, които са можели да ви убият. Надбягали сте една армия, един луд мъж и една смъртоносна болест, а и сте видели неща, които повечето хора няма да видят никога. Мислите ли, че е възможно да стигнете толкова далеч, ако не сте се надявали?
Двамата с Виола се споглеждаме.
— Разбирам какво се опитваш да кажеш, Бен… — започвам.
— Надеждата — прекъсва ме той и стисва ръката ми. — Надеждата ви е движила. Гледам в очите ви сега и ви казвам, че за вас има надежда, има надежда и за двама ви — очите му първо поглеждат мен, а после Виола. — Надеждата ви чака в края на пътя.
— Няма как да знаеш дали е така — обажда се Виола, а моят Шум се съгласява с нея против волята ми.
— Не — съгласява се Бен, — но го вярвам. Вярвам го вместо вас. Това е то надеждата.
— Бен…
— Дори и вие да не вярвате — продължава той, — повярвайте, че аз го вярвам.
— Ще вярвам по-силно, ако и ти дойдеш с нас — казвам.
— Ама той няма ли да дойде с нас? — изненадано се обажда Виола.
Бен я поглежда, отваря уста, после пак я затваря.
— Каква е истината, Бен? — питам. — Истината, която трябва да знаем?
Бен поема дълбоко дъх.
— Добре — казва.
Но в този миг от другия бряг на реката се чува високо и ясно:
— Тод?
И тогава осъзнаваме, че музиката на Карбонел Даунс се е смесила с Шума на мъже, които пресичат моста.
Много мъже.
Предполагам, че това е другата цел на музиката. Да ти пречи да чуеш кога някой те приближава изненадващо.
— Виола? — подвиква пак доктор Сноу. — Какво правите там вие двамата?
Аз се изправям и се оглеждам. Доктор Сноу пресича моста, държи за ръка малкия Джейкъб, води група мъже, които приличат на по-малко дружелюбни негови копия, всички ни пронизват с поглед и виждат Бен, виждат и как аз и Виола си говорим с него.
А после Шумът им започва да променя цвета си, защото един по един те осъзнават какво всъщност виждат.
А аз виждам, че някои носят пушки.
— Бен? — казвам тихо.
— Трябва да бягате — казва той полугласно. — Трябва да бягате веднага.
— Няма да те оставя. Не отново.
— Тод…
— Твърде късно — обажда се Виола.
Защото мъжете са вече до нас, преминали са моста и се насочват към храстите, където ние вече не се крием.
Доктор Сноу стига до нас пръв. Оглежда Бен от главата до петите.
— Това пък кой е?
А Шумът му изобщо не е дружелюбен.