Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

34
Никога не ме оставяй

Изтичвам до водата, спирам и пак се заслушвам.

О, не ме предавай.

— Бен? — казвам, като се мъча да викам и да шепна едновременно.

Виола дотичва до мен.

Твоят Бен? — казва. — Това твоят Бен ли е?

Махвам й с ръка да мълчи и слушам, и се мъча да отстраня плисъка на реката и птичките, и моя собствен Шум, и ето го, там, под всичко това…

О, никога не ме оставяй.

— На отсрещния бряг — казва Виола и хуква по моста, краката й тропат по дъските. Аз съм зад нея, задминавам я, слушам и търся, и слушам, и търся, и ето, и ето, и ето…

Той е в един листат храсталак точно до водата на другия бряг.

Бен.

Наистина е Бен.

Клекнал е сред листака, опрял длан в кората на дървото до него, гледа ме как приближавам към него, гледа как пресичам моста тичешком, как го доближавам и лицето му се отпуска, и Шумът му се разтваря широко като прегръдката му, и аз се хвърлям в ръцете му, потъвам в Шума му, скачам още от моста право в храстите, малко остава да го съборя, а сърцето ми се разбива и зейва, а Шумът ми е бляскав като безкрайната синева на небето, и…

И всичко ще бъде наред.

Всичко ще бъде наред.

Всичко ще бъде наред.

Това е Бен.

Той ме притиска силно силно и казва «Тод», а Виола стои настрани, за да ни остави само двамата, а аз го прегръщам и го прегръщам, и това е Бен, о, Господи, който си на небесата, това е Бен, Бен, Бен.

— Аз съм — казва той и тихичко се смее, защото изкарвам всичкия въздух от дробовете му. — О, колко се радвам да те видя, Тод.

— Бен — казвам аз, отдръпвам се от него, не знам какво да правя с ръцете си, затова го сграбчвам отпред за ризата и го разтърсвам силно, защото това разтърсване значи обич. — Бен — повтарям.

Той кимва и ми се усмихва.

Около очите му, обаче, има много бръчки и аз вече виждам онова, което той ще ми каже, скоро то ще излезе напред в Шума му и просто трябва да попитам:

— Килиън?

Бен не отвръща нищо на глас, но ми го показва, показва ми как тича към фермата, която вече гори, цялата в пламъци, показва ми как тя скоро изгаря напълно заедно с неколцина от хората на Кмета, но заедно и с Килиън, показва ми как скърби, как до ден-днешен скърби.

— О, не — казвам аз и стомахът ми се свива, нищо че отдавна подозирах, че точно така е станало.

Но да подозираш не е същото като да знаеш със сигурност.

Бен кимва отново, бавно и тъжно, и тогава забелязвам, че целият е мръсен, че носът му е запушен с кървави съсиреци, че изглежда така, сякаш не е ял от седмица, но въпреки това все още си е Бен, все още чете Шума ми по-добре от всеки друг, защото неговият Шум вече ме разпитва за Манчи и аз вече му показвам какво стана при лагера на Аарон, и тогава очите ми наистина се напълват със сълзи и те потичат, а Бен ме прегръща отново и аз за първи път истински заплаквам от мъка за мъртвото си куче, за Килиън и за това, че предишният ми живот вече го няма.

— Аз го изоставих — казвам и продължавам да го повтарям, подсмърчайки и кашляйки, — аз го изоставих.

— Знам — казва Бен, а аз знам, че ме разбира, защото чувам същите думи и в неговия Шум. Аз го изоставих, мисли той.

След минутка усещам как леко ме отдръпва от прегръдката си и казва:

— Виж, Тод, нямаме много време.

— За какво нямаме време? — посмърквам аз, но виждам, че той е обърнал поглед право към Виола.

— Здрасти — казва тя, а очите й издават колко е нащрек.

— Здрасти — отвръща Бен. — Ти трябва да си момичето.

— Същата — казва Виола.

— Ти ли се грижеше за Тод?

— Грижехме се един за друг.

— Добре — казва Бен, а Шумът му става топъл и тъжен. — Добре.

— Хайде — казвам аз, хващам го за ръката и се опитвам да го поведа към моста. — Ще ти намерим нещо за ядене. Има и един лекар, който…

Но Бен не помръдва.

— Би ли наглеждала пътя за малко, трябва да поговоря с Тод — обръща се той към Виола. — Повикай ни, ако видиш, че някой идва, който и да е, независимо дали се задава по пътя или от селището.

Виола кимва, поглежда ме за миг в очите, измъква се от храстите и се връща на пътя.

— Нещата се влошават — казва Бен тихо, смъртоносно сериозно. — Трябва да стигнете до мястото, наречено Хейвън. Колкото можете по-бързо.

Знам всичко това, Бен — отвръщам. — Ти защо мислиш, че сме…

— Преследва ви армия.

И това го знам. А и Аарон ни преследва. Но след като ти си тук, вече можем…

— Аз не мога да дойда с вас — казва Бен.

Зяпвам.

— Какво? Разбира се, че можеш да дойдеш…

Но той клати глава отрицателно.

— Знаеш, че не мога да дойда.

— Ще измислим начин — казвам, но Шумът ми вече се върти, мисли, спомня си.

— Мъжете от Прентистаун не са добре дошли никъде в Новия свят — отвръща Бен.

Кимвам.

— Да ти кажа, с момчетата от Прентистаун положението е същото.

Той ме хваща за ръката.

— Някой сторил ли ти е зло?

Поглеждам го кротко.

— Много хора — отговарям.

Бен прехапва устна и Шумът му става още по-тъжен.

— Аз те търсех — започва той, — ден и нощ, следвах армията, заобикалях я, вървях пред нея, дебнех за слухове за едно момче и едно момиче, които пътували самички. И ето те и тебе, добре си, така си и знаех, че ще се справиш. Знаех си — той въздъхва и във въздишката му има толкова обич и тъга, че аз знам, че следващите му думи ще изрекат истината. — Но аз съм заплаха за теб навсякъде извън Прентистаун.

Ръката му замахва, за да покаже храсталаците, в които се крием, крием се като крадци.

— Трябва да изминеш останалия път сам.

— Аз не съм сам — отвръщам, без да мисля.

Бен се усмихва, но и усмивката му е тъжна.

— Не — казва, — не си сам.

Оглежда се отново и надниква през листата към къщата на доктор Сноу на отсрещния бряг.

— Болен ли беше? — пита. — Чух Шума ти вчера сутринта надолу по реката, но беше трескав и сънен. Оттогава чакам скрит тук. Тревожех се, че се е случило нещо много страшно.

— Бях болен — отвръщам и срамът започва да размътва Шума ми като надигаща се мъгла.

Бен се вглежда внимателно в мен.

— Какво е станало, Тод? — пита той и нежно чете Шума ми, както само той умее. — Какво е станало?

И аз отварям Шума си за него, показвам му всичко, от самото начало, как крокодилът нападна Аарон, гонитбата из блатото, корабът на Виола, Кметът ни преследва на кон, мостът, Хилди и Там, Фарбранч и всичко, което се случи там, кръстопътя, Уилф и нещата, които пееха Тук, господин Прентис Младши и Виола, която ме спаси от него.

И дивака.

И онова, което сторих.

Не мога да погледна Бен в очите.

— Тод — казва той.

Аз не откъсвам поглед от земята.

— Тод — повтаря той. — Погледни ме.

Вдигам глава към него. Очите му са сини както винаги. Улавят погледа ми и го задържат.

— Всички грешим, Тод. Всички.

— Аз го убих — казвам. Преглъщам. — Убих него. То беше той.

— Действал си, движен от онова, което си знаел тогава. Постъпил си така, както си сметнал за най-добре.

— И това е извинение, така ли?

В Шума му се надига нещо. Нещо тревожно.

— Какво има, Бен?

Той изпуска въздуха от гърдите си.

— Време е да узнаеш, Тод — казва. — Време е да узнаеш истината.

Чува се пукот на клонки и Виола дотичва.

— Конник на пътя — задъхано съобщава тя.

Заслушваме се. Удари на копита, надолу по пътя край реката, бързо приближават. Бен отстъпва още по-назад в храстите. Ние отстъпваме с него, но конникът наближава твърде бързо и става очевидно, че изобщо не се интересува от нас. Чуваме как конят прогърмява край нас и след това по моста, насочил се право към Карбонел Даунс, копитата първо откънтяват по дъските, после затопуркват по земята, а след това изчезват, погълнати от музиката на високоговорителите.

— Надали носи добри новини — обажда се Виола.

— Сигурно е видял армията — отвръща Бен. — Те сигурно са на не повече от няколко часа път оттук.

— Какво!? — извиквам и отстъпвам. Виола също скача.

— Казах ти, че нямаме много време — казва Бен.

— Значи трябва да тръгваме! — казвам. — Трябва да дойдеш с нас. Ще казваме на хората, че…

— Не — отвръща той. — Не. Вие двамата трябва да отидете в Хейвън. Това е. Нямате друга възможност.

Изведнъж двамата го засипваме с въпроси.

— В Хейвън безопасно ли е? — пита Виола. — Армията заплашва ли го?

— Вярно ли е, че там имат лек срещу Шума? — питам аз.

— Има ли уреди за радиовръзка? Ще мога ли да се свържа с корабите?

— Сигурен ли си, че е безопасно? Сигурен ли си?

Бен вдига ръце, за да ни спре.

— Не знам — отвръща. — Не съм бил в Хейвън от двайсет години.

Виола се изправя като свещ.

— Двайсет години? — повтаря. — От двайсет години? — гласът й се повишава. — Откъде тогава да знаем какво ще заварим там? Откъде можем да сме сигурни, че градът изобщо още съществува?

Потърквам лицето си с длан и се замислям за празнотата в мен, която Манчи заемаше, докато беше жив, и тя ми помага да осъзная онова, за което досега бяхме избягвали да мислим.

— Не можем да сме сигурни, че съществува — казвам и това е истината. — Никога не сме били сигурни в това.

Виола издава тих неясен звук и раменете й се отпускат.

— Не — признава и тя. — Не сме били сигурни.

— Но надежда винаги има — казва Бен. — Не трябва да спирате да се надявате.

Двамата с Виола го поглеждаме особено, сигурно съществува дума, описваща начина, по който го поглеждаме, но аз не я знам. Гледаме Бен така, сякаш ни говори на чужд език, сякаш ни е съобщил, че заминава за една от луните, сякаш ни казва, че всичко до днес е било само лош сън, а сега за всички деца ще има бонбони.

— Ами, да ти кажа, нямаме много голяма надежда, Бен — обаждам се аз.

Той поклаща глава.

— Как смяташ, какво ви е движило досега? Какво ви е накарало да стигнете толкова далече?

— Страхът — отвръща Виола.

— Отчаянието — допълвам аз.

— Не — казва Бен и прегръща и двама ни. — Не, не и не. Вие сте изминали толкова път, колкото повечето хора на тази планета не са изминавали за целия си живот досега. Преодолели сте препятствия, опасности и неща, които са можели да ви убият. Надбягали сте една армия, един луд мъж и една смъртоносна болест, а и сте видели неща, които повечето хора няма да видят никога. Мислите ли, че е възможно да стигнете толкова далеч, ако не сте се надявали?

Двамата с Виола се споглеждаме.

— Разбирам какво се опитваш да кажеш, Бен… — започвам.

— Надеждата — прекъсва ме той и стисва ръката ми. — Надеждата ви е движила. Гледам в очите ви сега и ви казвам, че за вас има надежда, има надежда и за двама ви — очите му първо поглеждат мен, а после Виола. — Надеждата ви чака в края на пътя.

— Няма как да знаеш дали е така — обажда се Виола, а моят Шум се съгласява с нея против волята ми.

— Не — съгласява се Бен, — но го вярвам. Вярвам го вместо вас. Това е то надеждата.

— Бен…

— Дори и вие да не вярвате — продължава той, — повярвайте, че аз го вярвам.

— Ще вярвам по-силно, ако и ти дойдеш с нас — казвам.

— Ама той няма ли да дойде с нас? — изненадано се обажда Виола.

Бен я поглежда, отваря уста, после пак я затваря.

— Каква е истината, Бен? — питам. — Истината, която трябва да знаем?

Бен поема дълбоко дъх.

— Добре — казва.

Но в този миг от другия бряг на реката се чува високо и ясно:

— Тод?

И тогава осъзнаваме, че музиката на Карбонел Даунс се е смесила с Шума на мъже, които пресичат моста.

Много мъже.

Предполагам, че това е другата цел на музиката. Да ти пречи да чуеш кога някой те приближава изненадващо.

— Виола? — подвиква пак доктор Сноу. — Какво правите там вие двамата?

Аз се изправям и се оглеждам. Доктор Сноу пресича моста, държи за ръка малкия Джейкъб, води група мъже, които приличат на по-малко дружелюбни негови копия, всички ни пронизват с поглед и виждат Бен, виждат и как аз и Виола си говорим с него.

А после Шумът им започва да променя цвета си, защото един по един те осъзнават какво всъщност виждат.

А аз виждам, че някои носят пушки.

— Бен? — казвам тихо.

— Трябва да бягате — казва той полугласно. — Трябва да бягате веднага.

— Няма да те оставя. Не отново.

— Тод…

— Твърде късно — обажда се Виола.

Защото мъжете са вече до нас, преминали са моста и се насочват към храстите, където ние вече не се крием.

Доктор Сноу стига до нас пръв. Оглежда Бен от главата до петите.

— Това пък кой е?

А Шумът му изобщо не е дружелюбен.