Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

9
Когато късметът не е с теб

Отначало ми се струва, че тя няма да дойде. Няма причина да идва с мен, аз нямам причини и да я каня, но когато повтарям «Хайде!» още по-натъртено и й махвам с ръка, тя тръгва след мене, тръгва след Манчи и така, така се случват нещата, така постъпваме, кой знае дали е правилно, но така постъпваме.

Нощта е паднала окончателно. Дърветата тук са още по-нагъсто, по-тъмно е от всякога. Изтичваме обратно да приберем раницата ми, после заобикаляме и навлизаме още навътре в тъмнината, за да се отдалечим от трупа на Аарон (моля те, нека да е труп). Криволичим сред дървета, прескачаме корени и потъваме все по-дълбоко в блатото. После стигаме до малко открито пространство, равна просека сред дърветата и аз давам знак да спрем.

Все още държа ножа. Той лежи в дланта ми, блести в очите ми като самото обвинение, сякаш думата страхливец бляска срещу ми всеки път, когато го погледна. Отразява светлината и на двете луни и Бог ми е свидетел, наистина е могъщ. Ножът е могъщ, сякаш аз трябва да се съглася да бъда част от него, а не той да приеме да бъде част от мен.

Посягам назад и го пъхвам в канията между гърба ми и раницата, защото там поне няма да го виждам.

Свалям раницата и започвам да ровя за фенерчето.

— Знаеш ли как да използваш нещо такова? — питам момичето, като включвам и изключвам фенерчето пред очите й няколко пъти.

Както обикновено, тя просто ме гледа.

— Остави — казвам.

Гърлото все още ме боли, боли ме и лицето, болят ме и гърдите, Шумът ми продължава да ми пълни главата с лоши новини, например колко добре са се били Бен и Килиън, колко дълго са удържали атаката над фермата, колко време ще му трябва на господин Прентис Младши да разбере накъде съм тръгнал, колко време ще му трябва да тръгне след мен, след нас (много малко време, във всеки случай, ако вече не е тръгнал), така че, мътните го взели, на кого му пука дали тя знае как се използва фенерчето? Разбира се, че не знае.

Светя си с фенерчето и изваждам книгата от раницата. Отварям я на картата, следвам стрелките на Бен от фермата през блатото и после отвъд блатото до мястото, където то отново се превръща в река.

Не е трудно да излезеш от блатото. А когато го прегазиш, на хоризонта пред теб се изправят три планини: едната е близо, а другите две са по-далече, но пък са една до друга. Реката, нарисувана на картата на Бен, минава между по-близката планина и двете по-далечни, така че всичко, което трябва да правим, е да вървим все напред към просеката между планините, затова е нужно да намерим реката и просто да следваме течението. Да го следваме натам, накъдето водят стрелките.

А те водят до съседно селище.

Ето го. Там, в долния ъгъл на страницата, в самия край на картата.

Друго, съвсем друго селище.

Сякаш си нямам достатъчно проблеми.

Вдигам поглед към момичето, което продължава да ме гледа втренчено, дори не мига. Насочвам фенерчето към лицето й. Тя трепва и се извръща.

— Ти откъде дойде? — питам. — Оттук ли?

Обръщам фенерчето към картата и посочвам с пръст другото селище. Момичето не помръдва и аз й махвам с ръка да се приближи. Тя остава неподвижна, аз въздъхвам и отивам до нея с книгата в ръка и пак светвам с фенерчето върху картата.

— Аз — слагам ръка върху гърдите си, — съм оттук — и й посочвам нашата ферма, нарисувана северно от Прентистаун. — Това — правя широк кръг с ръце, за да обхвана блатото, — е тук. — Посочвам блатото на картата. — Сега трябва да стигнем до тук — посочвам съседния град. Бен е написал името му отдолу, но… добре де, все едно.

— Ти оттук ли идваш? — посочвам към нея, посочвам съседния град, после пак посочвам нея. — Ти оттук ли си?

Момичето поглежда картата, но това е всичко — нито мръдва, нито издава някакъв звук.

Въздъхвам раздразнено и отстъпвам от нея. Не се чувствам добре, когато съм толкова близо.

— Ами много се надявам да си оттам — казвам и пак се вглеждам в картата, — защото точно към това селище отиваме.

— Тод — излайва Манчи. Вдигам очи. Момичето обикаля в кръг наоколо и се взира напрегнато, сякаш търси нещо.

— Какво правиш? — питам.

Тя ме поглежда, после премества поглед към фенерчето в ръката ми и посочва нанякъде между дърветата.

— Какво искаш? — казвам. — Нямаме време…

Тя продължава да сочи между дърветата и се запътва натам.

— Ей! — викам. — Ей!

Май трябва да я последвам.

— Трябва да се придържаме към картата! — гмуркам се под клоните, за да вървя след нея, те закачат раницата и отляво, и отдясно и ме дърпат назад. — Ей! Чакай!

Препъвам се напред, Манчи подире ми, малкото фенерче не върши кое знае каква работа срещу всичките проклети клони и коренища, и локви в грамадното блато. Постоянно навеждам глава и се дърпам, за да отскубна раницата, едва мога от време на време да хвърля по някой поглед напред, за да следя момичето. Когато я поглеждам за пореден път, виждам, че е спряла до едно паднало дърво, което изглежда като обгорено, и ме чака, гледа ме как приближавам.

— Какво правиш? — питам, когато най-после успявам да я настигна. — Къде…

И тогава разбирам.

Дървото наистина е обгорено, прясно обгорено и е съборено съвсем наскоро — необгорелите трески от преломения дънер са чисти и бели, и пресни. А наоколо има още доста дървета, които изглеждат точно като това първото, обгорени, подредени в две успоредни линии от двете страни на дълга дълбока бразда, изровена насред блатото, пълна вече с вода, а край нея има купчини изхвърлена пръст и туфи обгорени растения, които показват, че браздата е скорошна, сякаш някой е връхлетял свирепо сред дърветата и е изровил земята с един-единствен рязък замах.

— Какво се е случило тук? — завъртам фенерчето наоколо. — Кой е сторил това?

Момичето вперва очи наляво, натам, накъдето браздата потъва в мрака. Светвам с фенерчето след нея, но лъчът не е достатъчно силен, за да видя какво се крие в дъното на тъмнината. Но там има нещо, сигурен съм.

Каквото и да е то, момичето поема през тъмното право към него.

— Къде отиваш? — питам, не очаквам отговор и, разбира се, не получавам такъв. Манчи се озовава между мене и момичето, сякаш вече следва нея, а не мен и двамата изчезват в мрака. Аз спазвам дистанция, но тръгвам след тях. Мълчанието все така блика от момичето, все така ме разстройва, грамадно и силно, може да погълне целия свят и мен заедно с него.

Мъча се да осветявам с фенерчето всеки квадратен сантиметър вода наоколо. Крокодилите по принцип не влизат толкова навътре в блатото, но това е само по принцип, а тук има и червени змии, които са отровни, има и водни порове, които пък хапят, а и така, както е тръгнал днешният ден, не ми се струва, че късметът ни си дава кой знае колко зор и затова ми се струва, че ако нещо лошо има възможност да се случи, то сигурно ще се случи.

Тримата се приближаваме един до друг, аз светвам напред с фенерчето и нещо просветва срещу ни в отговор и това нещо не е нито дърво, нито храст, нито животно, нито вода.

Метално. Нещо голямо и метално.

— Какво е това? — питам.

Доближаваме нещото, то на пръв поглед ми заприличва на голям мотопед и аз се зачудвам кой ли е тоя идиот, дето се е мъчил да кара мотопед в блатото, щото мотопедите и на равен сух път едвам можеш да ги накараш да работят, какво остава сред вода, кал и коренища.

Но това пред мене не е мотопед.

— Я чакай малко.

Момичето спира.

А такаа, става все по-интересно. Момичето спира.

— Значи ме разбираш, когато ти говоря, така ли?

Никакъв отговор, както обикновено, никакъв отговор.

— Добре, чакай малко сега — казвам, защото изведнъж ми идва една мисъл. Още сме далечко от нещото, но лъчът на фенерчето ми обхожда метала. После се връща към дългата права бразда, простряла се до нас. Премества се пак към метала. После към обгорените купчини около браздата. А мисълта се затвърждава все повече и повече.

Момичето се отказва да стои повече, обръща се към металното нещо и отново тръгва към него, а аз потеглям след нея. Налага се да заобиколим голям паднал обгорен дънер, от едно или две места по него все още се издига ленив пушек, после приближаваме съвсем металното нещо и аз разбирам, че то е по-голямо и от най-големия мотопед, който съм виждал, а освен това изглежда така, сякаш е само част от нещо още по-голямо. Смачкано е и силно обгорено на много места и аз не знам как е изглеждало преди да се смачка и да обгори, обаче въпреки това ми е съвсем ясно, че нещото вече е само една никому ненужна развалина.

Очевидно развалината е била кораб.

Въздушен кораб. Може би дори космически кораб.

— Твой ли е? — питам и светвам с фенерчето към момичето. Тя все така мълчи, но сега мълчанието й много прилича на съгласие. — Разби се тук, така ли?

Обхождам с фенерчето дрехите по тялото й от главата до петите, ами да, те са по-различни от онези, с които съм свикнал, но не чак толкова различни — в друго време можеха да бъдат и мои.

— Откъде си дошла? — питам.

Разбира се, тя не ми отговаря, само гледа втренчено към някакво място още по-навътре в мрака, скръства ръце и поема нататък. Този път не тръгвам след нея. Продължавам да разглеждам кораба. Точно това трябва да е, кораб.

Искам да кажа, погледнете го само. Смачкан е страшно, напълно обезобразен, но като се вгледа човек внимателно, все още може да различи нещо като брониран корпус, части от двигател, прозорец.

Знаете ли, първите къщи в Прентистаун били построени от части от космическите кораби, с които кацнали първите заселници. Разбира се, по-късно си построили домове от дърво камък, но Бен ми е разказвал, че първото нещо, което трябва да направиш, когато кацнеш, е да си осигуриш незабавно подслон, а този подслон се прави от частите, които имаш под ръка. По Църквата и бензиностанцията в града човек до ден-днешен може да види части от корабни корпуси, от антени, от метални стени и така нататък. Тази развалина пред очите ми доста е пострадала, но ако я погледнеш под определен ъгъл, спокойно би могла да мине за стара къща в Прентистаун, такава една, паднала право от небето. Паднала от небето, обвита в пламъци.

— Тод! — лае Манчи някъде отстрани, дори не мога да го видя. — Тод!

Хуквам в посоката, в която изчезна момичето, обикалям развалината, която от другата страна не изглежда чак толкова съсипана. Притичвам край нея и на едно място виждам отворена врата, врата насред металния корпус, а зад вратата започва малък коридор, който води някъде нагоре, а в дъното му свети лампа.

— Тод! — продължава Манчи, аз насочвам фенерчето към мястото, откъдето чувам гласа му, а той е застанал точно до момичето. Тя просто стои права, неподвижна, вперила поглед надолу, аз премествам лъча на фенерчето също надолу и виждам, че това в краката й са две продълговати купчини дрехи.

Обаче не са дрехи, а две мъртви тела, сещате ли се?

Приближавам и ги осветявам хубаво с фенерчето. Единият мъртвец е мъж, дрехите и тялото му са почти напълно изгорели от гърдите надолу. По лицето му също има изгаряния, но не са достатъчни да скрият това, че човекът е мъж. На челото му има дълбока рана, вероятно тя го е убила още преди да го обхванат пламъците, но това няма никакво значение, защото той бездруго си е мъртъв. Лежи мъртъв тука в калното блато.

Премествам лъча на фенерчето нататък и виждам, че мъртвият мъж лежи до една мъртва жена.

Затаявам дъх.

Това е първата жена от плът и кръв, която виждам през живота си. Чувствам същото, което почувствах, когато видях момичето. Никога не съм виждал жива жена, но за да нарека едно нещо «жена», то трябва да е като мъртвата в краката ми.

Щото тя си е мъртва, няма какво да се лъжем, по нея няма никакви следи, нито рани, нито обгаряния, няма дори кръв по дрехите й, но сигурно е наранена тежко някак си отвътре.

Но е жена. Истинска жена.

Светвам с фенерчето към момичето. То не се дърпа, не мига, не помръдва.

— Това са твоите мама и татко, нали? — питам тихо.

Момичето не отговаря, но това е истината.

Осветявам развалината, сещам се за дълбоката бразда, изровена в блатото и всичко това може да означава само едно. Момичето е катастрофирало с кораба тук, заедно с татко си и майка си. Те са умрели. Тя е оживяла. Няма никакво значение дали е дошла от някое друго селище на Новия свят, или пък от някакво съвсем чуждо и далечно място, просто това вече няма значение. Те са умрели, тя е оживяла и сега е тук, сам-самичка.

А Аарон я е намерил.

Когато късметът не е с теб, той е срещу теб.

По земята виждам следи, които показват как момичето е извлякло мъртвите от кораба и ги е придърпало до тук. Обаче в блатото не можеш да погребеш никого, освен ако не си дивак, защото само два сантиметра под земята почва водата, така че ето ти ги телата, просто са си останали тук. Съжалявам, че трябва да го кажа, обаче са почнали и да миришат, макар че миризмата още не е толкова страшна, защото потъва в общата блатна миризма, така че не мога да преценя колко дълго са лежали в калта.

Момичето отново ме поглежда, не плаче, не се усмихва, просто е пуста и безизразна, както досега. После ме подминава, връща се по следите от извлечените тела, отива до отворената врата в развалината, покатерва се през нея и изчезва вътре.