Патрик Нес
Не пускай ножа (30)

30
Момче на име Тод

— Какво смяташ да правиш? — казва момчето и наднича иззад рамото ми.

Вдигам глава от реката и оставям студената вода да се стича по гърба ми. Слязъл съм, препъвайки се, от възвишението, проправил съм си път с лакти през тълпата, която ми вика «Страхливец», добрал съм се до брега на реката и съм натопил глава направо във водата, а сега студът ме кара да треперя неудържимо, но едновременно с това успокоява света наоколо. Вече знам, че ефектът е краткотраен, знам, че треската и инфекцията от кръвта на дивака накрая ще ме победят, но в момента трябва да си прочистя ума и да помисля.

— Как ще се доближиш до тях? — пита момчето и се премества зад другото ми рамо. — Той ще чуе Шума ни.

Треперенето ме кара да кашлям, вече всичко ме кара да кашлям, непрекъснато плюя зелена слуз от дробовете, но сега задържам пак дъха си и отново потапям глава в речната вода.

Студът ме прерязва, но аз стоя под водата, слушам бълбукането на бързото течение, чувам приглушения лай на Манчи, който в луда тревога скача около краката ми. Усещам как пластирът пада от челото ми и реката го отнася.

Сещам се за това, как Манчи отлепи пластира от опашката си на друго място в същата тази река, забравям, че съм под водата и се засмивам.

Вдигам рязко глава, давя се, боря се за въздух и кашлям страшно.

Отварям очи. Светът сияе по някакъв неестествен начин, наоколо плуват всички звезди, нищо, че слънцето е високо в небето, но поне земята е спряла да се люлее и всички излишни Аароновци, Виоли и диваци са изчезнали.

— Дали ще можем да се справим сами? — пита момчето.

— Ще се наложи — казвам.

После се обръщам, за да го погледна както трябва.

Облечено е в кафява риза точно като мен, по главата му няма рани и белези, на гърба му е метната раница, в едната си ръка държи книга, а в другата — нож. Треперя от студ, мъча се да се задържа прав и няма какво друго да сторя, освен да дишам, да кашлям, да треперя още и да гледам момчето.

— Хайде, Манчи — казвам и се отправям обратно през опожареното селище към възвишението. Ходенето ми е много трудно, чувствам се така, сякаш земята всеки момент ще се изплъзне изпод краката ми, защото сега тежа повече от планина, но едновременно съм и по-лек от перце, но продължавам да крача, продължавам да крача, не изпускам възвишението от очи, достигам го, правя първите стъпки нагоре, после още стъпки, хващам се за клоните наоколо, издърпвам се, стигам върха, там се облягам на едно дърво и гледам напред.

— Наистина ли е той? — пита момчето досами ухото ми.

Аз примижавам и се взирам между дърветата, проследявам внимателно брега надолу от нас.

Да, лагерът си е още там, точно до водата, толкова е далече, че хората са само петънца на фона на други петънца. Раницата на Виола е все така на гърба ми, вадя бинокъла, вдигам го до очите си, но треперя толкова силно, че виждам всичко размазано. Достатъчно далеч са и вятърът разнася и прикрива Шума му, но ясно чувствам нейното мълчание.

Сигурен съм.

— Аарон — казва Манчи. — Виола.

Знам, че това не е видение и в треперещата далечина виждам как той коленичи, казва кратка молитва, а Виола лежи пред него на земята.

Не знам какво става. Не знам какво прави той.

Но това са те.

Цялото ходене и препъване, и кашляне, и умиране, но това наистина, наистина са те, Бог да ми е на помощ, наистина са те.

Може би не съм закъснял и по това как се повдигат гърдите ми и как се стяга гърлото ми, разбирам, че през цялото време съм си мислел, че сигурно съм твърде закъснял.

Но не съм закъснял.

Навеждам се напред и (млъквайте) започвам да плача, плача, плача, но и плачът трябва да отмине, защото сега трябва да намеря решение, да намеря решение, сега всичко зависи от мене, сега съм само аз, трябва да намеря начин, трябва да я спася, трябва да я спася…

— Как ще постъпим? — пита отново момчето, застанало е малко встрани от мен с книга в едната ръка и с нож в другата.

Слагам длани върху очите си и разтърквам силно, мъча се да мисля овладяно, мъча се да се концентрирам, мъча се да не го слушам…

— Ами ако това е жертвоприношението? — казва момчето.

Поглеждам го.

— Какво жертвоприношение?

— Жертвоприношението, което ти видя в Шума му — обяснява то. — Жертвоприношението на…

— Защо ще го прави точно тук? — питам. — Защо измина целия този път, а, само за да спре на средата на тъпата гора и да го направи точно тук?

Изражението на момчето не се променя.

— Може би се налага да го направи сега — казва, — докато тя е още жива.

Правя рязка крачка напред, но трябва да спра, защото губя равновесие.

— А от какво би могла да умре? — казвам, тонът ми е сопнат, главата пак ме заболява и започва да жужи.

— От страх — отвръща момчето и отстъпва крачка назад. — От разочарование.

Обръщам му гръб.

— Нямам намерение да те слушам.

— Как слушаш, Тод? — лае Манчи. — Виола, Тод. Насам.

Облягам се пак на дървото. Трябва да помисля. Трябва да помисля, мътните да го вземат.

— Не можем да се доближим — казвам ниско, — той ще ни чуе.

— Ако ни чуе, ще я убие — казва момчето.

— Не говоря на теб — изкашлям още слуз, от кашлицата започва да ми се вие свят, а това ме кара да кашлям още повече. — Говоря на кучето си — изкашлям с последни сили.

— Манчи — излайва Манчи и ме близва по ръката.

— Не мога и да го убия — казвам.

— Не можеш да го убиеш — казва момчето.

— Дори и да искам.

— Дори и ако той заслужава да умре.

— Значи трябва да измисля някакъв друг начин.

— Ами ако тя се страхува от тебе и не позволи да я доближиш?

Поглеждам момчето. То си е тук, до мене, с книга в едната ръка, с нож в другата и с раница на гърба.

— Трябва да си вървиш вече — казвам. — Трябва да се махаш и никога повече да не се връщаш при мен.

— Може би вече си закъснял и колкото и да мислиш, никога няма да я спасиш.

— Не ми помагаш и нямам нужда от теб — повишавам тон аз.

— Но аз съм убиец — казва то, а по ножа в ръката му има кръв.

Затварям очи и изскърцвам със зъби.

— Ти няма да се доближаваш — казвам. — Няма да се доближаваш.

— Манчи? — излайва Манчи.

Отварям очи. Момчето го няма.

— Не говоря на тебе, Манчи — казвам и го погалвам между ушите.

Тогава разбирам колко се радвам, че той е с мен, че Манчи е с мен.

— Не говоря на тебе — повтарям.

Мисля. Сред мъглата и светлинките, и блясъка на света, и болката, и жуженето, и кашлицата, и треперенето, аз мисля.

И мисля.

Галя кучето си, моето глупаво, проклето, страхотно куче, което изобщо не исках, но което остана с мен въпреки всичко и което ме последва през блатото, и което ухапа Аарон, когато ме душеше, и което намери Виола, когато се беше изгубила, и което ближе ръката ми с малкото си розово езиче, кучето, чиито очи са подути и присвити от ритниците на господин Прентис Младши, и чиято опашка е отрязана наполовина от Матю Лайл, който замахна срещу него — срещу моето куче — което се изправи срещу грамаден мъж с мачете в ръката, за да ме спаси, и което беше до мене през всички страшни часове и ме теглеше навън от мрака, когато пропадах, и което ми казваше кой съм, когато забравях дори това.

— Тод — мърмори Манчи и търка муцуна в ръката ми, и тъпче с лапи от радост.

— Имам една идея — казвам.

— Ами ако идеята не свърши работа? — казва момчето иззад близкото дърво.

Не му обръщам никакво внимание и вадя отново бинокъла. Треперя, но бързо намирам лагера на Аарон и оглеждам гората край него. Съвсем близо са до брега на реката, между тях и водата има едно чепато раздвоено дърво, изсъхнало и голо, сякаш ударено от гръм.

Ще свърши идеална работа.

Оставям бинокъла и хващам главата на Манчи с две ръце.

— Ще я спасим — казвам на кучето си. — Двамата с тебе ще я спасим.

— Спасим, Тод — лае той и неистово маха с чуканчето.

— Няма да успеете — казва момчето, все така скрито от погледа ми.

— Щом е така, най-добре е да не се доближаваш до нас, за да не пострадаш — казвам аз на празното пространство и се давя в кашлица, а после изпълвам Шума си с картини и ги пращам на кучето си, обяснявам му какво трябва да прави. — Съвсем лесно е, Манчи. Само тичаш и тичаш.

— Тичам и тичам! — лае той.

— Добро момче — галя го аз, — добро момче.

Изправям се на крака и полу-ходейки, полу-олюлявайки се, полу-препъвайки се слизам от възвишението обратно в опожареното селище. Главата ми бумти, чувам пулсирането на отровената си кръв, целият свят пулсира заедно с нея и се люшка пред очите ми. Ако примижа, въртящите се светлини не ме заслепяват чак толкова и нещата горе-долу си идват по местата.

Най-напред ми трябва една пръчка. Двамата с Манчи нагазваме из пожарището и търсим някоя с точната големина. Почти всичко е черно и овъглено, и се троши, но най-после намираме една, която върши работа.

— Тафи фтава ли, Фод? — казва Манчи и издърпва една, която е дълга наполовина колкото него — тя стърчи изпод нещо, което прилича на камара изгорени столове. Какво ли се е случило на това място?

— Идеална е — казвам и я вземам от устата му.

— Няма да се справиш — казва момчето, скрито в един тъмен ъгъл на полуизгоряла стая в близката къща. Виждам само ножа, който проблясва в мрака, нищо друго. — Няма да я спасиш.

— Ще я спася — отчупвам няколко по-дълги трески от пръчката. Овъглена е само в единия край, но на мен точно това ми трябва. — Можеш ли да я носиш? — питам Манчи и му я протягам.

Той я захапва, прихваща я няколко пъти с подхвърляне, за да я нагласи и тя приляга чудесно в зъбите му.

— Мога! — лае той.

— Супер — изправям се и малко остава да падна. — Сега трябва да запалим огън.

— Не можеш да запалиш огън — казва момчето, което вече е излязло от мрака на опожарената къща и ни чака отвън под слънчевите лъчи. — Кутийката за палене на огън вече я няма.

— Нищо не разбираш — отвръщам, без да го поглеждам. — Бен ме научи.

— Бен е мъртъв — казва момчето.

— Ра-ано една сутрин — запявам аз, ясно и високо, от усилието въртящият се свят се размазва в още по-причудливи и извратени фигури, но аз продължавам да пея. — Когато слънцето изгря-ява.

— Нямаш достатъчно сили, за да запалиш огън.

— Чух девицата как моли в долината там пред мен — вдигам едно продълговато плоско парче дърво и с ножа издълбавам в него надлъжен улей с дупчица в единия край. — О, не ме предава-ай — после заоблям края на една малка пръчица. — О, никога не ме оставя-яй.

— Как можеш тъй девица да измамиш ти? — внезапно довършва момчето.

Не му обръщам никакво внимание. Пъхам заобления край на пръчицата в дупката в края на улея и започвам бързо да я въртя между дланите си, като натискам силно. Ритъмът на въртенето съвпада с туптенето в главата ми и виждам как аз и Бен сме в блатото и се състезаваме кой първи ще запали своя огън. Той винаги побеждаваше, а половината пъти аз изобщо не успявах да получа дори и малко пушек. Но това беше преди време.

Преди време.

— Хайде — казвам сам на себе си. Потя се, кашлям и ми се вие свят, но принуждавам ръцете си да продължават да въртят пръчицата. Манчи ми помага, като лае по плоското дърво с улея.

И тогава от дупчицата в края му се издига тънко стълбче пушек.

— Ха! — изкрещявам. Пазя го с една ръка от вятъра и леко започвам да духам, за да разпаля пламъчето. Със свободната ръка пъхам по мъничко сух мъх и когато първото огнено езиче започва да припуква, радостта ми е неописуема, дори не си спомням откога не съм се радвал така.

Слагам сухи съчки, за да се разгори, после слагам няколко по-големи парчета дърво и скоро пред мен гори един голям огън. Истински.

Оставям го да гори около минута. Преценявам, че вятърът духа срещу нас, така че отнася дима и Аарон няма как да го види.

И за друго разчитам на тоя вятър.

Промъквам се до брега на реката, като се подпирам по дърветата, за да не залитам, и стигам до кейчетата на селището.

— Хайде, хайде — казвам си полугласно, пазя равновесие и пристъпвам напред до водата. Кеят скърца и пука под краката ми, малко остава да се прекатуря във водата, но накрая стигам до завързаната лодка в другия му край.

— Ще потъне — казва момчето, нагазило до колене в реката пред мен.

Аз скачам в лодката и след дълго люшкане и кашляне, успявам да се закрепя прав в нея. Лодката е вехта, тясна и нестабилна. Но се държи над водата и плава.

— Изобщо нямаш представа как се управлява лодка.

Излизам от лодката, прекосявам пак кея, връщам се в селището и го обикалям, докато намирам подходящо дълго и плоско дърво, което да използвам за гребло.

Това е всичко.

Готови сме.

Момчето стои пред мен, държи моите вещи в ръцете си, раницата ми е на гърба му, на лицето му няма изражение, от него не идва никакъв Шум.

Гледам го в очите. То мълчи.

— Манчи? — викам, но той е вече до краката ми.

— Тук, Тод!

— Добро момче.

Отиваме до огъня. Вземам пръчката, която Манчи намери, и пъхам обгорелия й край в пламъците. След минута тя е нагорещена до червено, свети, тлее и пуши, пламъкът обхваща здравото дърво след обгорялото място.

— Сигурен ли си, че можеш да я носиш? — питам.

Манчи захапва обратния край на пръчката и ето ви го на, най-страхотното проклето куче в цялата вселена, нетърпеливо да занесе огъня при врага.

— Готов ли си, приятелю? — питам.

— Готов, Фод! — казва той с пълна уста, а опашницата му маха толкова бързо, че не мога дори да я видя.

— Той ще убие Манчи — казва момчето.

Аз се изправям, светът се върти и блести, тялото ми сякаш не е мое, изкашлям парченца от дробовете си, главата ми пулсира, коленете ми треперят, кръвта ми ври, но аз се изправям.

Изправям се, проклет да съм.

— Аз съм Тод Хюит — казвам на момчето. — А тебе те оставям тук.

— Никога не можеш да ме оставиш — отговаря то, но аз вече съм се обърнал към Манчи, казвам му «Тръгвай, момче» и той хуква към възвишението, изчезва от другата му страна, горящата пръчка е в устата му, а аз броя до сто на висок глас, така че да не чувам нищо от никого, после се насилвам още веднъж да преброя до сто и това вече е достатъчно, и аз се втурвам колкото мога по-бързо към кея и лодката, влизам в нея, нагласям греблото в скута си, отрязвам въжето на лодката с ножа.

— Никога не можеш да ме оставиш — казва момчето, застанало на кея с книга в едната ръка и с нож в другата.

— Само гледай — казвам, лодката се откъсва от кея, фигурата на момчето започва да се смалява и смалява в бляскащата мътна светлина, заляла света, а аз поемам по течението.

Към Аарон.

Към Виола.

Към онова, което ме чака надолу по реката.