Патрик Нес
Не пускай ножа (22)

22
Уилф и морето от неща

Странно е, само по себе си е Шум, но в него почти няма думи, залива хълма, по който се изкачваме, и се търкаля надолу към нас, общ и единен е, но сякаш говорят легиони, сякаш хиляди гласове пеят една и съща песен.

Точно така.

Пеят.

— Какво е това? — пита Виола, изплашена колкото мен. — Не е армията, нали? Възможно ли е да са ни изпреварили и сега да са пред нас?

— Тод! — лае Манчи от върха на хълма. — Крави, Тод! Гигантски крави!

Виола прави неразбираща физиономия.

— Гигантски крави ли?

— Нямам представа какви ги говори — отвръщам и поемам нагоре по хълма.

Защото звукът…

Как ли да го опиша?

Сигурно така пеят звездите. Или луните. Но не и планините. Твърде въздушно е, за да го пеят планините. Сякаш една планета пее на друга, звукът е висок, протяжен, изпълнен с различни гласове, всеки от които започва песента от различен тон, а после се спуска надолу към тоновете на другите, но всички заедно изплитат плътно, общо въже от звук, а той е тъжен, но не е тъжен и бавен, но не е бавен и всички гласове пеят една дума.

Една дума.

Стигаме до върха на хълма и под краката ни се простира грамадната долина, реката се спуска първо леко надолу, а после я пресича през средата като сребърна вена, виеща се край скалите, а от единия до другия край на ширналото се равно крачат съществата, крачат, прегазват реката и отминават, отминават.

Същества, каквито никога през живота си не съм виждал.

Огромни са, масивни, високи най-малко по четири метра, покрити с рошава сребриста козина, с дебели пухкави опашки и чифтове извити бели рога на челата, израснали точно над гъстите им вежди, с дълги шии и грамадни рамене, от време на време се протягат надолу към тревата, широките им увиснали устни скубят и бавно дъвчат, докато съществата крачат напред и пият вода, и прегазват реката, и са хиляди, хиляди, стигат до хоризонта вляво от нас и Шумът на всичките пее една дума, пее я с различна честота, на различен тон, но тази дума свързва хилядите в едно, обвързва всички в грамадната група, която пресича долината.

— Тук — казва Виола до мен. — Те пеят тук.

Те пеят тУк. Пеят го едно на друго в Шума си.

Аз съм ТУк.

Ние сме тУк.

Минаваме от тУк.

Всичко, което има смисъл, е тУк.

ТУк.

Просто е…

Как да ви кажа?

Сякаш пее семейство, в което всичко винаги е наред, това е песен на връзката и в момента, в който я чуеш, ти също си свързан, ти също принадлежиш, това е песен, която винаги ще те закриля и никога няма да те изостави. Ако имаш сърце, тази песен го разбива, а ако сърцето ти е разбито, тя го изцелява.

Просто е…

Леле.

Поглеждам Виола, а тя е покрила устата си с длан, очите й са плувнали в сълзи, но виждам, че под дланта си се усмихва и понечвам да й кажа нещо.

— Тъй пешком далече няма да стигнете — казва един съвършено чужд глас някъде отляво.

Извъртаме се на секундата, а ръката ми посяга към ножа. Един мъж кара празна каруца, теглена от чифт волове, идва към нас от малък страничен път, долната му челюст е леко увиснала, все едно си е отворил устата, а после е забравил да я затвори.

На седалката до него лежи пушка, която той сякаш току-що е измъкнал да му е под ръка.

Без да приближава, Манчи излайва:

— Крава!

— Заобикалят каруците — казва мъжът, — но пешком не е безопасно, неее, никак даже. Ще ви стъпчат като стой, та гледай.

Устата му пак остава отворена. Шумът му, заровен под всичкото тУк на преминаващото стадо, сякаш казва точно онова, което изрича и устата му. Толкова напрегнато се мъча да прогоня някои думи от собствения си Шум, че направо започва да ме боли главата.

— Абе, що не взема аз да ви прекарам през долината? — казва мъжът. — Ако искате, де.

Вдига ръка и посочва надолу по пътя, който изчезва под краката на пресичащото го стадо. Досега не се бях сетил, че съществата всъщност спират бягството ни, но сега веднага ми става ясно, че никак не бих желал да им се моткам между лапите.

Извъртам се да кажа нещо, каквото и да е, което да спаси положението.

Вместо това обаче се случва нещо забележително.

Виола поглежда мъжа в очите и заявява:

— Аз съм Хилди — после ме посочва, — а това е Бен.

— К'во? — излайвам аз почти като Манчи.

— Уилф — вика мъжът на Виола и на мене ми трябва цяла секунда да разбера, че това му е името.

— 'Драсти, Уилф — казва Виола, но гласът й не е нейният, изобщо не е нейният глас, а е някакъв съвсем различен, непознат глас, който излиза от нейната уста и провлачва думите, и изяжда букви, усуква се и става грапав, и колкото повече говори тя, толкова по-чужда звучи речта й.

Започва да звучи съвсем като речта на Уилф.

— Ний сме от Фарбранч. А ти отде си?

— Бар Виста — вика Уилф и посочва с палец зад гърба си. — Тръгнал съм малко към Брокли фолс, да натоваря провизии.

— Голям късмет — казва Виола, — щото и ние сме баш за Брокли фолс.

Главата почва да ме боли още по-силно. Слагам пръсти на слепоочията си, сякаш се мъча да задържа Шума вътре в мене, мъча се да попреча на всички опасни неща от него да се излеят навън в света. Слава Богу, звукът тук прави така, че всички и без това плуваме в непреодолим Шум.

— Мятайте се — казва Уилф и свива рамене.

— 'Айде, Бен — казва Виола, отива до задната част на каруцата и качва в нея раницата си. — Уилф ще ни повози.

После сама скача в каруцата, Уилф плясва воловете с поводите. Те поемат бавно напред, а мъжът дори не се обръща да види дали съм се качил. Аз продължавам да си стоя на пътя втрещен, Виола минава бавно край мен и ми маха с всички сили да отида при нея. Е, вече нямам избор, сещате ли се? Настигам каруцата, подпирам се на ръце, изтеглям се отзад и сядам.

Настанявам се до Виола и се втренчвам в нея със зяпнала уста.

— Какви ги вършиш? — изсъсквам, макар че искам само да й го прошепна, но не се получава.

— Шшшт! — изшътква тя и поглежда през рамо към Уилф, но той май е забравил, че изобщо сме се качили и изобщо не се интересува от онова, което се върти в Шума ми.

— Не знам какво правя — прошепва Виола в ухото ми. — Просто трябва да играеш с мен.

— Какво да играя?

— Ако успеем да стигнем живи до другия край на стадото, то ще остане между нас и армията, нали така?

За това не бях помислил.

— Но какво правиш? Какво общо имат с това Бен и Хилди?

— Той има пушка — шепне Виола и пак хвърля поглед към Уилф. — А ти нали каза, че хората може да реагират лошо на това, че си роден в онова място. Така че просто започнах да играя първото, което ми хрумна.

— Но ти говориш с неговия глас.

— Не се справям много добре.

— Достатъчно добре се справяш! — казвам и малко повишавам тон от вълнение.

— Шшшт! — изшътква пак тя, но съществата вече са много близо, Шумът им гърми, а и Уилф явно не е особено умен, така че можем спокойно да си водим разговора.

— Как го правиш? — питам пак и от мен продължава да блика изненада, която залива Виола от главата до петите.

— Просто лъжа, Тод — отвръща тя и с ръце се мъчи да ме накара да пазя тишина. — Тук не знаете ли какво е лъжа?

Разбира се, че знаем какво е лъжа. Новият свят и градът, в който съм роден и израсъл (няма да му казваме името, няма да мислим за името му), е изтъкан от лъжи. Но това, което прави Виола, е съвсем различно. Както казах и преди, мъжете лъжат всеки ден, лъжат най-много самите себе си, лъжат другите мъже, лъжат целия свят, но кой може да го разбере сред целия Шумен поток, в който истина и лъжа са смесени? Всички други знаят, че лъжеш, но пък и всички други също лъжат, така че какво значение има? Какво променя това, че си уличил някого в лъжа? Лъжата е просто част от реката, наречена мъж, част е от Шума му и понякога можеш да я разпознаеш, а понякога — не.

Но когато лъже, мъжът никога не престава да бъде самия себе си.

Обаче всичко, което аз знам за Виола, се крепи на онова, което тя казва. Единствената истина за нея, с която разполагам, е онази истина, която излиза от устата й, затова одеве, когато тя каза, че е ХИЛДИ, за мен каза, че съм Бен и че двамата сме от Фарбранч и когато заговори като Уилф (макар че той самият не е от Фарбранч), за секунда сякаш всички тези неща станаха истина, само за миг светът се промени, само за миг светът стана такъв, какъвто го направи гласът на Виола и този глас тогава не описваше нещата, той ги създаваше, правеше ни други само чрез това, че ни изричаше като други.

Ох, главата ми.

— Тод! Тод! — лае Манчи, подскача високо след каруцата и гледа през провесените ни отзад крака. — Тод!

— Проклятие — казва Виола.

Скачам от каруцата, грабвам го и обвивам муцуната му с длан, а със свободната си ръка изтеглям и двама ни обратно до Виола.

— Тд? — изпуфтява той през стиснатите си устни.

— Тихо, Манчи — казвам.

— Не знам дали има значение, право да ти кажа — обажда се Виола и също повишава тон.

Вдигам очи.

— Крв — обажда се Манчи.

Едно същество прекрачва над нас.

Влезли сме в стадото.

Влезли сме в песента.

И тогава, макар и само за кратко, забравям всички лъжи.

Никога не съм виждал морето на живо, само на видеозаписи. Там, където израснах, нямаше и езера, само реката и блатото. Някога и при нас е имало лодки, но аз не ги помня.

Но ако трябва да си представя какво е да се носиш сред морето, то бих си представил това, което се случваше в момента. Стадото ни заобикаля от всички страни и отнема всичко, всичко, оставаме само ние и небето над нас. Стадото тече край нас на вълни, понякога ни забелязва, но през повечето време е погълнато от самото себе си и от песента тУк, а тя сред стадото е толкова силна, че сякаш поема контрола над тялото ти, сякаш тя влива в тебе енергията, която кара сърцето да бие и дробовете да дишат.

След миг съм забравил за Уилф и за… за всичко останало, за което бих могъл да си мисля и просто лежа по гръб в каруцата, гледам как стадото преминава, гледам отделните същества, които се носят напред и шумолят, и пасат, бутат се едно в друго от време на време, сблъскват рогата си, гледам съществата-бебета, гледам големите мъжкари, има и по-високи, има и по-дребнички, а някои са покрити с белези, на други козината им е по-дълга и рошава.

Виола лежи до мене, а мъничкият кучешки мозък на Манчи е претоварен от песента и се е изключил, и той просто гледа с изплезен език как стадото отминава и за малко, за съвсем малко, само докато Уилф ни вози през долината, тя и ние сме всичко, което съществува на света. Нищо друго.

Друго няма.

Поглеждам Виола, тя ме поглежда и само ми се усмихва, поклаща глава и изтрива сълзите от очите си.

ТУк.

ТУк.

Ние сме тУк и никъде другаде.

Защото не съществува нищо друго, освен това тУк.

— Значи този… Аарон — казва Виола след малко с тих глас и аз отлично разбирам защо подхваща тази тема точно сега.

Вътре в това тУк сме в пълна безопасност и можем да си говорим за всички опасности на света.

— Какво за него? — питам също така тихо, докато гледам как едно семейство същества минава край каруцата и съществото-мама побутва съществото-бебе, което се е опулило и ни зяпа.

Виола се извърта на една страна и ляга до рамото ми, обърната с лице към мен.

— Аарон ли беше вашият свещеник?

Кимвам.

— Единственият, с когото разполагахме.

— Какви работи говореше в проповедите си?

— Нормалните работи — отвръщам. — Адските огньове. Вечното проклятие. Съдният ден.

Очите й се разтварят широко.

— Не съм сигурна, че това са нормалните работи, Тод.

Свивам рамене.

— Той вярваше, че изживяваме последните дни преди края на света — отвръщам. — Кажи сега дали не е бил прав, а?

Тя поклаща глава отрицателно.

— Нашият свещеник на кораба не беше такъв. Казваше се пастор Марк. Той беше добър и дружелюбен, и винаги те караше да се чувстваш така, сякаш всичко ще бъде наред.

Аз изсумтявам презрително.

— Не, това изобщо не прилича на приказките на Аарон. Той само повтаряше: «Бог чува» и «Ако един от нас падне, падаме всички». Звучеше така, сякаш чака края на света с голямо нетърпение.

— И аз съм го чувала да казва това последното — тя обгръща тялото си с ръце.

ТУк ни е завило в своя пашкул, облива ни от всички страни.

И аз лягам на една страна, обърнат към нея.

— Той… Той нарани ли те… някак? Там, в блатото?

Тя поклаща глава отрицателно и въздъхва.

— Само говореше високо, палеше се и беснееше, струва ми се, че проповядваше, но ако побегнех, хукваше след мен и продължаваше да крещи, аз плачех и го молех за помощ, но той не ме чуваше и продължаваше да проповядва и после почвах да виждам себе си в Шума му, и то още преди да разбера какво е това Шум. Не съм се страхувала толкова през целия си живот, дори когато корабът ни се разби не беше така страшно.

Двамата вдигаме очи към слънцето.

— Ако един от нас падне, падаме всички — изрича Виола. — Какво изобщо означава това?

Така като ме пита, ми става ясно, че нямам ни най-малка представа какъв е отговорът на този въпрос. Не знам какво значат думите и нищо не й отвръщам, затова просто потъваме отново в тУк и се оставяме да ни носи още малко.

Ето ни тУк.

И никъде другаде.

След час или може би след седмица, или пък след секунда, стадото започва да се разрежда — ние излизаме от другата му страна. Манчи скача от каруцата. Пътуваме много бавно и няма опасност той да изостане и да го изгубим, затова му позволявам да тича наоколо. Още не съм готов да се откъсна от покоя, в който съм потънал, легнал до Виола.

— Това беше прекрасно — казва тя тихо, защото песента на съществата също започва да заглъхва. — Забравих колко много ме болят краката.

— Да — казвам.

— Какви бяха тези същества?

— Едни грамадански неща — вика Уилф, без да се обръща. — Просто неща, това са то, тез същества.

С Виола се споглеждаме, защото бяхме забравили за мъжа.

Колко ли беше разбрал той за нас от разговора ни?

— Щото — продължава той и отпуска поводите на воловете, тъй като вече сме извън стадото, — викат им още дълго шийни, стадни и полски зверове, и ала-бала. — Виждаме изотзад как свива рамене. — Аз им викам неща и туй то.

— Неща — казва Виола.

— Неща — повтарям аз.

Уилф се обръща и се втренчва в нас.

— Та к'во викаш, от Фарбранч сте, а? — пита.

— Да, гос'ине — отвръща Виола и ме поглежда.

Уилф кимва.

— А армията зърнахте ли я?

Шумът ми скача, целият бодлив, преди да успея да го овладея, но Уилф нищо не забелязва. Виола пак ме поглежда, лицето й е тревожно.

— К'ва армия е туй, Уилф? — пита, ама гласът й малко глъхне.

— 'Ми оназ армия от прокълнатия град — продължава той и продължава да си кара кротко, все едно приказваме за цената на зеленчуците. — Оная армия, дето излязла от блатото, дето иде и стъпква селищата и колкото по-насам идва, толкоз по-голяма става. Да сте я зърнали, викам?

— Къде чу ти тез работи, Уилф?

— Слухове — казва Уилф, — слухове вървят по реката. Хората приказват. Сещаш се, де. Слухове. Да сте я зърнали армията, а?

Аз поклащам глава отрицателно, но Виола казва:

— Ами, да, Уилф — казва тя, — видяхме я армията.

Уилф се обръща целият през рамо.

— Голямшка ли е, а?

— Голяма е, много голяма — отвръща Виола и го гледа сериозно в очите. — Трябва да се подготвиш, Уилф. Страшното идва. Трябва да предупредиш Брокли хилс.

— Брокли фолс — поправя я Уилф.

— Трябва да ги предупредиш, Уилф.

Чуваме как Уилф засумтява и след малко разбираме, че всъщност се смее.

— То Уилф никой не го слуша, само туй ще ви река — казва той, сякаш на себе си, после плясва воловете с поводите.

Изтича целият следобед, докато стигнем другия край на долината. През бинокъла на Виола виждаме, че съществата зад нас продължават да вървят от север на юг, крачат ли, крачат без край. Уилф не отваря повече дума за армията. Виола и аз гледаме да не си приказваме, за да не се издаваме повече. Освен това старанието ми да държа Шума си чист от всички опасни думички изисква цялото ми внимание. Манчи тича по пътя, върши си някакви кучешки работи и души всяко цветенце.

Слънцето вече пада зад хоризонта, когато каруцата изскърцва и спира.

— Брокли фолс — казва Уилф и кимва напред, а ние виждаме в сумрака, че там реката пада от височък скален праг. Под него се е образувало езеро, по бреговете му са построени петнайсет-двайсет къщи, а от другата му страна реката пак продължава необезпокоявана напред. От главния път, по който вървим, се отделя по-тесен, който води право към селището.

— Ние тука слизаме — казва Виола и двамата скачаме от каруцата и си сваляме и раниците.

— И аз тъй мислех, че ще сторите — казва Уилф като пак ни гледа през рамо.

— Благодаря ти, Уилф — отвръща Виола.

— За нищо — казва той и вперва поглед напред. — Добре ще направите да си намерите подслон. Ще завали всеки момент.

Аз и Виола автоматично вдигаме глави нагоре. По небето няма и едно облаче.

— Ммм — обажда се мъжът. — Уилф никой не го слуша.

Виола вперва очи в него и с нормалния си глас му казва ясно и високо, за да му го втълпи:

— Трябва да ги предупредиш, Уилф. Много те моля. Ако си дочул, че армията идва, това е истината и хората трябва да бъдат готови.

Уилф отвръща само с една «Ммм», плясва пак с поводите и повежда воловете по малкия страничен път към Брокли фолс. Дори не поглежда към нас.

Ние го гледаме как се отдалечава и продължаваме по главния път.

— Оох — обажда се Виола и протяга крака напред при всяка крачка.

— Знам — казвам, — и мен ме боли.

— Мислиш ли, че той каза истината? — пита Виола.

— За кое?

— За това, че колкото повече напредва армията, толкова повече расте? — после имитира гласа на Уилф. — «Колкото по-насам идва, толкоз по-голяма става».

— Ама как го правиш? — питам пак. — Ти дори не си родена в Новия свят.

Виола свива рамене.

— С мама играехме на една игра — казва. — Разказваш история, но всеки герой трябва да говори с различен глас.

— Можеш ли да имитираш моя глас? — питам аз малко напрегнато.

Тя се ухилва:

— Та да мога да си приказвам сам със себе си, сещате ли се?

Аз се намръщвам.

— Че аз въобще не говоря така!

Напредваме по пътя, Брокли фолс изчезва зад нас. В каруцата си бяхме починали, но отмората не може да замести съня. Опитваме се да бързаме, но не можем, просто крачим бавно. Освен това, армията може би наистина е изостанала от другата страна на съществата и трябва да изчака, докато стадото премине.

Може да е изостанала. А може и да не е изостанала. Обаче само половин час по-късно знаете ли какво става?

Ами почва да вали.

— Хората трябва да слушат какво им казва Уилф — вика Виола и гледа към облаците.

Пътят пак се вие край реката и ние ще трябва да си намерим убежище между него и течащите й води. Ще хапнем малко и ще видим дали дъждът няма да спре. Ако не спре, няма как, ще трябва да продължим напред. Дори не съм проверил дали Бен ми е сложил мушама в раницата.

— Какво е мушама? — пита Виола.

— Дъждобран — отвръщам и ровя из нещата си. Не, никаква мушама. Е, страхотно. — Какво ти казах аз за подслушването?

Ако искате да знаете, все още се чувствам спокоен, макар че сигурно нямам основание за това. Песента тУк сякаш продължава да звучи, нищо че вече не я чувам, нищо че е останала километри назад в долината. Хващам се, че си я тананикам, макар че не мога да уловя мелодията, просто искам да възвърна пак онова чувство на свързаност, на принадлежност, чувството, което те обхваща, когато знаеш, че на света има някой, който да ти каже, че ти си тУк.

Поглеждам към Виола, която поглъща едно пакетче сушени плодове.

Мисля си за книгата на мама, все така прибрана в раницата.

Истории с различни гласове, мисля си.

Дали мога да понеса да чуя гласа на мама, да чуя думите й, казани високо?

Виола смачква доядения пакет.

— Този ми беше последният.

— Аз имам още малко сирене — казвам, — и малко сушено овнешко, но скоро трябва да си търсим храна по пътя.

— Казваш да крадем, така ли? — пита тя с вдигнати вежди.

— Казвам, че ще почна да ловувам — отвръщам, — но ако се наложи, може и да крадем. Има и диви плодове, а и разни корени, които се ядат, ако ги вариш достатъчно дълго.

— Ммм — намръщва се Виола. — На космическия кораб обикновено не стигаме до ловуването.

— Аз ще те науча.

— Ами хубаво! — отвръща тя с приповдигнат тон. — А за това не ти ли трябва пушка?

— Не ти трябва, ако си добър ловец. Зайците се ловят с примки. Риба се лови с въдица. За катериците ти е достатъчен ножът, но пък по тях няма много месо.

— Кон, Тод — излайва тихо Манчи.

Аз се засмивам, за първи път от кой знае колко време. Виола също се засмива.

— Няма да ловим коне, Манчи — посягам и го погалвам. — Глупаво куче.

— Кон — повтаря той, скача и се втренчва назад по пътя, в посоката, от която току-що бяхме дошли.

Смехът ни секва.