Патрик Нес
Не пускай ножа (35)

35
Законът

— Това е Бен — казвам и усилвам Шума си, за да блокирам всички въпроси, които долитат от мъжете.

— А кой е Бен всъщност? — пита доктор Сноу, а очите му търсят и са нащрек.

— Бен е моят татко — казвам. Защото това е истината, нали така? За всичко важно той е мой татко. — Моят баща.

— Тод — обажда се Бен иззад гърба ми, Шумът му прелива от всякакви чувства, но най-силно е предупреждението.

— Твой баща? — казва един мъж с брада зад доктор Сноу, пръстите му са свити около приклада на пушката, макар и да не я повдигат.

Все още.

— Може би трябва да внимаваш кого обявяваш за свой родител, Тод — казва доктор Сноу и притегля малкия Джейкъб по-близо до себе си.

— Нали каза, че момчето било от Фарбранч — обажда се трети мъж с виолетово родилно петно под едното си око.

— Така ни каза момичето — доктор Сноу поглежда Виола. — Нали, Ви?

Виола издържа погледа му, но не отвръща нищо.

— На жена вяра не може да имаш — вика брадатият. — Това тука си е мъж от Прентистаун.

— Води армията право към нас — добавя родилното петно.

— Момчето е невинно — отвръща Бен, а когато се обръщам, виждам, че е вдигнал ръце във въздуха. — Само аз ви трябвам.

— Грешка — казва брадатият, гласът му е гневен и става все по-гневен. — Точно ти изобщо не ни трябваш.

— Не бързай, Фъргъл — казва доктор Сноу. — Нещо тук не е наред.

— Знаеш какъв е законът — казва родилното петно.

Законът.

Във Фарбранч също говореха за закона.

— Знам също, че обстоятелствата в момента не са нормални — отвръща доктор Сноу и се обръща с гръб към нас. — Трябва да им дадем възможност да обяснят.

Чувам как Бен поема дъх:

— Ами аз…

— Ти не се обаждай — пресича го брадатият.

— Каква е работата, Тод? — обръща се доктор Сноу към мен. — И вече е много важно да ни кажеш истината.

Поглеждам към Виола, после към Бен, после пак към Виола.

Коя страна от истината да разкажа?

Чувам как щраква петлето на една от пушките. Брадатият е вдигнал своята. Още двама-трима зад него са сторили същото.

— Колкото повече се бавите — вика брадатият, — толкова повече ми заприличвате на шпиони.

— Не сме шпиони — отвръщам бързо.

— Армията, за която говореше твоето момиче, е била забелязана да настъпва по пътя край реката — казва доктор Сноу. — Един от съгледвачите ни докладва, че се намира на не повече от час път.

— О, не — прошепва Виола.

— Тя не е мое момиче — казвам полугласно.

— Моля? — обажда се доктор Сноу.

— Моля? — казва и Виола.

— Тя е самостоятелна — добавям. — Не е ничия собственост.

Как само ме поглежда Виола!

— Чиято ще да е — обажда се брадата. — Имаме си една прентистаунска армия, която приближава, един прентистаунски мъж, дето се крие в храстите и едно прентистаунско момче, което живее сред нас вече седмица. Цялата работа яко смърди, ако питате мен.

— Той беше болен — отвръща доктор Сноу. — Беше в безсъзнание.

— Това ти го казваш — вика родилното петно.

Доктор Сноу се извръща към него много бавно.

— Лъжец ли ме наричаш, Дънкан? Спомни си, ако обичаш, че разговаряш с председателя на съвета на старейшините.

— А ти твърдиш, че не виждаш никакъв заговор в цялата тая история, така ли, Джаксън? — не отстъпва родилното петно, а вече е вдигнал и своята пушка. — Тука сме безпомощни като мишени. Кой знае какво са съобщили на армията си — той насочва дулото към Бен. — Но всичко това ще приключи незабавно.

— Не сме шпиони — повтарям аз. — Бягаме от армията толкова бързо, колкото трябва да бягате и вие.

Мъжете се споглеждат.

В Шума им чувам мисли за армията, за бягство от нея вместо защита на селището. Виждам как кълни гневът им, гняв, че се налага да направят избор, гняв, че не знаят кой е най-добрият начин да закрилят семействата си. Виждам и как гневът им постепенно се фокусира в една точка и тази точка не е армията, не са и те самите за това, че са неподготвени, въпреки че Виола ги е предупреждавала с дни, не е целият свят с несправедливото си устройство.

Мъжете фокусират гнева си върху Бен.

Фокусират гнева си върху Прентистаун, застанал пред тях в лицето на един-единствен самотен мъж.

Доктор Сноу коленичи и очите му се изравняват с тези на Джейкъб.

— Приятелче — казва той, — хайде сега да изтичаш обратно вкъщи, а?

Тати, тати, тати чувам в Шума на детето.

— Защо, тати? — пита той, а очите му не се откъсват от мен.

— Ами, бас ловя, че на козичката й е мъчно без тебе — казва доктор Сноу, — а то кой би искал да има тъжна козичка, как смяташ?

Джейкъб гледа баща си, после премества поглед върху мен и Бен, после оглежда и мъжете наоколо си.

— Защо всички са разстроени? — пита.

— О — отговаря доктор Сноу, — тук трябва да вземем едно решение, това е всичко. Ще се прибера веднага. Ти само тичай вкъщи да се увериш, че козичката е спокойна.

Джейкъб обмисля варианта за миг, после казва:

— Добре, тати.

Доктор Сноу го целува по главичката и разрошва косата му. Джейкъб хуква обратно по моста към дома. Когато доктор Сноу се извръща към нас, движението му е последвано от цял куп заредени пушки.

— Сам виждаш, че нещата не изглеждат много убедително, Тод — казва той и в гласа му има истинска тъга.

— Той не знае — казва Бен.

— Затваряй си устата, убиец! — виква брадатият и пушката му се обръща към Бен.

Убиец ли?

— Кажи ми истината — обръща се към мен доктор Сноу.

— Вие от Прентистаун ли идвате?

— Той ме спаси от Прентистаун — обажда се Виола. — Ако не беше той…

— Млъквай, момиче — вика брадатият.

— Сега наистина не е време жените да говорят, Ви — казва доктор Сноу.

— Но… — започва Виола, а лицето й става алено.

— Моля те — прекъсва я доктор Сноу. После се обръща към Бен. — Какво си казал на армията си? Колко мъже има тук ли? Какви са укрепленията ни…

— Аз бягам от армията — отвръща Бен, а ръцете му са все така вдигнати. — Погледнете ме. Приличам ли ви на добре хранен войник? Нищо не съм им казал. Аз само бягах, търсех моя… — той замълчава и аз знам защо замълчава — моя син — довършва.

— Постъпил си така, въпреки че знаеш закона? — пита доктор Сноу.

— Знам закона — казва Бен. — Как е възможно да не знам закона?

— Какъв е този проклет ЗАКОН? — крясвам аз. — За какво говорите всички, мътните ви взели?

— Тод е невинен — продължава Бен. — Можете да претърсвате Шума му колкото си искате и няма да откриете нищо, защото ви казвам истината.

— На тях не може да се вярва — казва брадатият, пушката му е все така вдигната. — Знаеш, че не може да им се вярва.

— Нищо не знам — отвръща доктор Сноу. — Поне от десет години насам нищо не знам.

— Е, сега със сигурност знаем, че са се вдигнали като армия — обажда се родилното петно.

— Да, но аз не виждам нищо престъпно в момчето — казва доктор Сноу. — Вие виждате ли?

Шумът на десетина мъже започва да ме ръчка като множество пръчки.

Докторът се обръща към Виола:

— А момичето е виновно само за това, че изрече лъжа, с която спаси живота на приятеля си.

Виола отвръща поглед от мен, лицето й още е червено от гняв.

— Освен това си имаме по-сериозни проблеми — продължава докторът. — Приближава ни армия, която може и да знае как точно сме подготвени да я посрещнем.

— Не сме ШПИОНИ! — виквам аз.

Но доктор Сноу просто се обръща към останалите мъже.

— Отведете момчето и момичето обратно в града. Момичето да се прибере при жените, а момчето може да се бие с нас, вече е достатъчно здраво.

— Я чакай малко! — повишавам тон аз.

Доктор Сноу се обръща към Бен.

— Аз вярвам, че ти си просто мъж, който търси сина си, но законът си е закон.

— Това ли е окончателното ти решение? — пита брадатият.

— Ако старейшините са съгласни — отвръща доктор Сноу. Следва единодушно, макар и неохотно кимане с глави, кратко и отсечено. Доктор Сноу ме поглежда. — Съжалявам, Тод.

— Чакай! — казвам аз, но родилното петно пристъпва към мен и ме сграбчва за ръката. — Пусни ме!

Друг мъж сграбчва Виола и тя се съпротивлява енергично като мен.

— Бен! — викам аз и обръщам очи към него. — Бен!

— Тръгвай, Тод — казва той.

— Не, Бен!

— Помни, че те обичам.

— Какво ще му направят? — питам и продължавам да се дърпам от ръцете на родилното петно. Обръщам се към доктор Сноу. — Какво ще му направите?

Той не отвръща нищо, но аз виждам отговора в Шума му.

Ще направят онова, което изисква законът.

— Вървете ПО ДЯВОЛИТЕ! — виквам аз, свободната ми ръка измъква ножа, замахвам и порязвам родилното петно по ръката. Той изохква и ме пуска.

— Бягай! — виквам на Бен. — Бягай веднага!

Виждам как Виола ухапва по ръката мъжа, който я държи. Той извиква от болка и тя се отскубва от него.

— Ти също! — казвам й. — Махай се оттук!

— Не бих мръднал, ако бях на твое място — казва брадатият и аз чувам как петлетата на всички пушки наоколо щракат.

Родилното петно ругае и вдига ръка да ме удари, но моят нож вече е във въздуха.

— Само опитай — процеждам през зъби. — Хайде де!

— ДОСТАТЪЧНО! — прогърмява доктор Сноу.

И във внезапно настъпилата тишина, всички чуваме ударите на конски копита.

Туп тупур-туп тупур-туп.

Коне. Пет коня. Десет. Може би дори петнайсет.

Хвърчат по пътя, сякаш самият дявол ги гони по петите.

— Съгледвачи? — питам Бен, макар че много добре знам, че не са съгледвачи.

Той поклаща глава.

— Авангардът.

— Сигурно са въоръжени — обръщам се аз към доктор Сноу и мъжете, мисълта ми тече бързо. — Имат толкова пушки, колкото и вие.

Доктор Сноу също мисли. Виждам как бръмчи Шумът му, виждам го как преценява колко време имат, преди конете да връхлетят, колко ли неприятности още ще му причиним аз, Бен и Виола, колко ли ценно време ще трябва да ни отделят.

Виждам го как взема решение.

— Освободете ги.

— Какво? — вика брадатият, а аз виждам в Шума му как просто ръцете го сърбят да застреля някого. — Този тука е предател и убиец.

— А ние имаме цяло селище, което трябва да защитаваме — отвръща твърдо доктор Сноу. — Трябва да се погрижа за сина си. Ти също, Фъргъл.

Брадатият се намръщва и не проронва и дума повече.

Туп тупур-туп тупур-туп трещи по пътя.

Доктор Сноу се обръща към нас.

— Тръгвайте — казва. — Моля се само да не сте подписали смъртната ни присъда.

— Не сме — отвръщам — и това е чистата истина.

Доктор Сноу свива устни.

— Иска ми се да ти вярвам — после се обръща към мъжете. — Хайде! — вика. — По местата! Бързо!

Групата се разпада и се втурва обратно към Карбонел Даунс, брадатият и родилното петно се обръщат няколко пъти да ни погледнат през рамо, търсят си причина да ни застрелят, но ние не им даваме причина. Само стоим и ги гледаме как се отдалечават.

Усещам, че леко треперя.

— Мътните го взели — казва Виола и се превива надве.

— Трябва да се махаме оттук — казвам. — Армията се интересува от нас повече, отколкото от селището.

Раницата на Виола е още на раменете ми, нищо че в нея лежат само малко дрехи, манерките с вода, бинокълът и книгата на майка ми, увита в найлоновото пликче.

Всичко, което притежавам на този свят.

А това означава, че сме готови за път.

— В следващото селище ще се случи същото — казва Бен. — Не мога да дойда с вас.

— Можеш и идваш — отвръщам. — По-късно може да се разделим, но сега тръгваме заедно. Няма да оставим армията да те хване — поглеждам Виола. — Прав ли съм?

Тя се изправя с решителен вид.

— Прав си — казва.

— Значи, решено — обобщавам.

Бен мести поглед между двама ни. После челото му се набръчква.

— Оставам с вас само докато се убедя, че сте в безопасност.

— Много приказки — отговарям аз. — Губим време, в което трябва да бягаме.