Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

15
Братя по страдание

Стар мъж, който носи пушка, но дулото е наведено към земята. Шумът му лумва, когато приближава Хилди, става възбуден и радостен, когато мъжът обгръща раменете й с ръка и я целува за добре дошла, после започва да жужи, когато мъжът се обръща към Виола, а тя отстъпва малко назад, за да не я поздравят и нея толкова сърдечно.

Хилди е омъжена за мъж с Шум.

Възрастен мъж, който си се разхожда със своя истински, ама съвсем истински Шум.

Но как…?

— Ей, момче кутре! — вика Хилди към мене. — Цял ден ли ще седиш там да си човъркаш носа или идваш за вечеря?

— Вечеря, Тод! — лае Манчи и хуква към Хилди.

Нищо не мисля. Не знам какво да мисля.

— Еха, още един Шумен приятел! — вика старият мъж, подминава Виола и Хилди и се запътва към мене. Шумът му се излива от него като ярък парад от радост, пълен е с нежелано доброжелателство и натрапени добри чувства.

Момче кутре и мостът пада, и спукана тръба и брат по страдание и о, Хилди, моя Хилди. Той все така носи пушката, но когато идва до мен, протяга приятелски ръка да се здрависаме.

Толкова съм втрещен, че просто я поемам.

— Там ме викат! — старият мъж направо крещи. А ти кой ще да си, кутре?

— Тод — отвръщам.

— Баш ми е драго, Тод! — той слага ръка около раменете ми и полека ме повлича напред по пътя. Препъвам се, едва пазя равновесие, докато той ме дърпа към Хилди и Виола и не спира да бъбри. — Не са идвали гости за вечеря от сума ти луни, та затуй ще ни извиняваш за скромната колибка. По тоз път никой не е идвал от има-няма десет години, но вие сте добре дошли! Добре сте ни дошли!

Настигаме останалите и аз все така не знам какво да кажа и само местя поглед от Хилди и Виола към Там и обратно.

Просто ми се ще от време на време в света да има някаква логика, толкова ли е трудно?

— Не е никак трудно даже, Тод, кутрето ми — казва мило Хилди.

— Как може да не си се заразила от Шума? — питам, когато най-после думите успяват да пропълзят от главата ми и да излязат в света през устата ми. И тогава сърцето ми се разтупква, разтупква се толкова силно, че очите ми се разтварят широко, широко, а гърлото ми се стяга, а Шумът ми става бял от надеждата.

— Имате ли лек? — казвам, а гласът ми прекъсва. — Има ли лек?

— То ако имаше лек — вика Там, — верно ли мислиш, че щях да те заливам с целия тоз боклук, дето плува из ума ми, а?

— Бог да ти е на помощ, ако не млъкнеше поне тогава — казва Хилди с усмивка.

— Бог да ти е на помощ и на тебе, щото тогава нямаше да можеш да ми казваш к'во да мисля — отвръща Там, а Шумът му бълбука от обич. — Не, момче кутре. Няма лек или поне аз не знам да има.

— Ами то — обажда се Хилди, — говори се, че в Хейвън работели върху лек. Хората приказват.

— Кои хора? — скептично пита Там.

— Талия например — отговаря Хилди. — Сюзън Ф. Сестра ми също.

Там изпуфтява.

— Думичка повече няма да кажа. Слухове за слухове са слухове. То на сестра ти доверие да нямаш дори когато си казва името, камо ли за други работи.

— Ама… — обаждам се аз, като не спирам да местя погледа си напред-назад, защото просто трябва да разнищя въпроса докрай. — Как тогава сте останали живи? — обръщам се към Хилди. — Шумът убива жените. Всички жени.

Там и Хилди се споглеждат и аз чувам, усещам как Там смачква нещо в Шума си и го скрива от мен.

— Не, не ги убива, Тод, кутрето ми — казва Хилди и гласът й е много нежен. — Тъкмо това разправях на приятелката ти Виола преди малко. Шумът не е опасен за нея.

— Не е опасен ли? Как може да не е опасен?

— Жените имат имунитет срещу Шума — обажда се Там. — Късметлийки, само туй ще ти река.

— Не, не може, как така? Нямат никакъв имунитет! — отвръщам аз много високо. — Никакъв имунитет нямат! Всички жени в Прентистаун са хванали Шума и са умрели от него, всичките, до една! Мама също е умряла от Шума! Може при нас диваците да са пуснали някакъв по-опасен Шум, отколкото тук, но…

— Тод, кутренце — Там слага ръка на рамото ми и ме спира.

Дръпвам се рязко от него, но просто не знам какво повече да кажа. Виола досега думичка не е обелила и аз обръщам поглед към нея. Тя обаче гледа настрани.

— Знам каквото знам — казвам, нищо че досега точно онова, което си мислех, че знам, докара най-големите неприятности, сещате ли се?

Как може истината да е друга?

Как може истината да е друга?

Там и Хилди се споглеждат. Поглеждам в Шума на Там, но той е такъв специалист в криенето на мисли, какъвто не съм срещал през живота си, така че няма смисъл да ровя. Виждам само една доброта и нищо друго.

— Прентистаун има много тъжна история, кутре — казва той. — Куп неща там станаха по най-горчивия начин.

— Грешиш — казвам, но дори гласът ми звучи несигурно, защото изобщо не знам в какво греши той.

— Сега не му е времето, Тод — обажда се Хилди, погалва Виола по рамото, а Виола не се съпротивлява на докосването й. — Трябва да хапнеш, трябва да поспиш. Ви казва, че почти никак не сте спали, а сте пропътували толкова километри. Всичко ще изглежда по-добре утре, когато се нахраниш и си починеш, а, как мислиш?

— И тя няма да се зарази с нищо от мен? — питам, като умишлено не гледам… Ви.

— Е, с Шум със сигурност няма да се зарази, за друго не знам — лукаво се усмихва Хилди. — Като те опознае по-добре, чак тогава ще разбере дали е в безопасност с тебе.

Много искам Хилди да е права, но едновременно с това искам да й кажа, че не е права и затова просто не казвам нищо.

— Хайде — прекъсва мълчанието Там. — Да ходим да хапнем.

— Не! — обаждам се аз, защото всичко отново нахлува в съзнанието ми. — Нямаме време да хапваме — поглеждам Виола. — Едни мъже ни преследват, ако си забравила. Мъже, които изобщо не се интересуват от това дали се чувстваме добре — вдигам очи към Хилди. — Виж, сигурен съм, че хапването при тебе е супер, обаче…

— Тод, кутрето ми… — започва Хилди.

— Не съм ти никакво кутре! — изкрещявам аз.

Хилди стисва устни и само очите и се усмихват.

— Тод, кутрето ми — почва тя пак, само че по-тихо, — никой мъж от отвъдния бряг на реката няма да стъпи на моя бряг, разбра ли ме добре?

— Така, така — казва Там. — Верно си е.

Аз гледам ту единия, ту другия.

— Но…

— Аз охранявам този мост вече повече от десет години, кутре — казва Хилди. — А преди това още много години го поддържах. Работата ми е да следя кой или какво минава по него — тя поглежда Виола. — Никой няма да дойде. В безопасност сте.

— Така, така — повтаря Там, като се полюшва на пети и пръсти.

— Но… — започвам пак аз, но Хилди ме пресича:

— Време е за хапване.

Е, то се видя, явно това е положението. Виола все така не ме и поглежда, ръцете й са все така скръстени, само дето сега е хванала и Хилди под ръка. По всичко личи, че аз ще правя компания на Там, който ме чака да ги последваме. Да ви кажа право, не ми се тръгва, но всички закрачват, така че аз нямам избор. Тръгваме по пътеката в имота на Хилди и Там, Там все бъбри и вдига повече Шум от цял град.

— Хилди вика, че сте взривили моста — казва той.

Моя мост — обажда се Хилди отпред.

— Тя го построи — продължава Там. — Но никой не е минавал по него от сума ти години.

— Съвсем никой? — питам аз и за секунда мисля за всички ония мъже, които изчезваха от Прентистаун, докато растях. Нито един от тях не е стигнал толкова далеч, колкото стигнахме ние с Виола.

— Страшна конструкция, мостът де — продължава Там, сякаш изобщо не ме чува, а може и наистина да не ме чува, щото говори много високо. — Жално ми стана, като разбрах, че вече го няма.

— Нямахме избор — отвръщам.

— О, избор винаги има, кутренце, а от това, което чувам, вие сте направили най-добрия.

Известно време вървим мълчаливо.

— Сигурен ли си, че сме в безопасност? — питам аз.

— Е, в това човек никога не може да бъде сигурен — отвръща той. — Но Хилди е права — той се усмихва, но с тъжна усмивка или поне така ми се струва. — Има и други неща освен взривения мост, които държат ония мъже от другата страна на реката.

Опитвам се да разчета Шума му, за да разбера дали казва истината, но той е твърде блестящ и чист, ярко, топло място, където в истина се превръща всичко, което си пожелаеш.

Изобщо не прилича на мъж от Прентистаун.

— Не разбирам — казвам, защото мисълта не ми излиза от главата. — Сигурно тук имате някаква друга Шумна зараза.

— Моят Шум вижда ли ти се различен от твоя? — пита Там и в гласа му има искрено любопитство.

Поглеждам го и се заслушвам. Хилди и Прентистаун, и картофи и овце, и заселници, и спукана тръба, и Хилди.

— Със сигурност мислиш много за жена си.

— Тя е мойта пътеводна звезда, кутренце. Щях да се изгубя в Шума, ако тя не ми беше протегнала ръка и не беше ме извадила оттам.

— Как така? — питам и се чудя за какво ли говори. — Ти би ли се във войната?

— Бих се, кутренце малко — отвръща той, — но под открито небе, когато слънцето грее, за войни не се говори.

— Защо?

— Моля се на всичките си богове никога да не разбереш защо — Там слага ръка на рамото ми. Този път не се дръпвам.

— Как го правиш? — питам.

— Кое?

— Как правиш Шума си толкова лъскав, че не мога да погледна в него?

Той се усмихва.

— Тъй става след сто години криене на разни работи от жената.

— То затова аз чета мислите му толкова добре — обажда се Хилди отпред. — Той задобрява в криенето, аз задобрявам в разкриването.

Двамата се засмиват едновременно. Опитвам се да срещна погледа на Виола и да извъртя очи престорено заради тези двамата, но Виола не ме поглежда и аз спирам да се опитвам.

Скалите край пътя свършват, заобикаляме един нисък хълм и внезапно пред нас изниква фермата, имотът се простира върху още ниски хълмчета, виждам ниви с пшеница, ниви със зеле, ливада с няколко овце.

— Здравейте, овце! — вика Там.

— Овце! — отвръщат овцете.

Пътят минава първо край грамаден дървен хамбар, построен толкова стабилно, колкото и мостът над пропастта, водонепропусклив и здрав, който сякаш може да векува тук, ако стане нужда.

— Освен ако не го взривите и него — гризва ме Хилди, като не спира да се смее.

— Ще видиш какво ще ти се случи, ако опиташ — смее се и Там.

Почвам да се отегчавам от тоя смях с повод и без повод.

После пред нас застава главната къща на фермата, която е буквално нещо невиждано. Цялата е метална, като нашата бензиностанция и Църквата ни, но не е така очукана и ръждива. Направо блести, част от нея се издига право към небето като платно, а коминът е дълъг и причудливо извит, а върхът му е наведен надолу и пуши дори в момента. Другата половина от къщата е от дърво, наковано върху метални плоскости, стабилно като хамбара, но странно огънато и прилично на…

— Крила — казвам.

— Точно крила — потвърждава Там. — И какви крила са това според тебе?

Поглеждам пак къщата. Цялата всъщност прилича на птица, като коминът представлява главата и шията, после следват блестяща метална гръд и обкованите с дърво крила, протегнати назад и видът й е точно на птица, отпусната върху водата или нещо подобно.

— Това е лебед, Тод, кутренцето ми — казва Там.

— Какво е?

— Лебед.

— Какво е лебед? — питам аз, без да свалям очи от къщата.

За секунда Шумът на Там е объркан, после се изпълва с тъга, така че обръщам очи към него:

— Какво има?

— Нищо, кутренце — отвръща той. — Отдавнашни спомени.

Виола и Хилди са все така пред нас, очите на Виола са широко отворени, а устата и безмълвно се отваря и затваря.

— Какво ти казах! — обажда се Хилди.

Виола се втурва към оградата. Взира се в къщата, оглежда металните части от горе до долу, от всички страни. Заставам до нея и също разглеждам. Трудно ми е да измисля какво да кажа сега (млъквайте!).

— Би трябвало това да е лебед — казвам накрая. — Каквото и да означава «лебед».

Виола не ми обръща никакво внимание и пита Хилди:

— Това «Експанжън Три 500» ли е?

— К'во?

— По-стар е, Ви, кутрето ми — отвръща Хилди. — «X Три 200».

— Нашите са «Х» Седмици — казва Виола.

— Не съм изненадана — продължава Хилди.

— За какво говорите, мътните да ви вземат? — питам. — Експанжън к'ви?

— Овце! — лае Манчи в далечината.

— Това е моделът на нашия заселнически кораб — отвръща Хилди, сякаш изненадана, че не знам това. — «Експанжън» клас три, серия 200.

Обхождам с поглед лицата на останалите. В Шума на Там има летящ космически кораб, чийто корпус повтаря едно към едно фасадата на фермата.

— А, да — казвам аз, като се мъча да звуча така, сякаш всичко ми е ясно. — Построили сте къщата с частите, които са ви били под ръка.

— Точно така, кутренце — казва Там. — Или просто строиш, или я превръщаш в произведение на изкуството, ако така по ти харесва.

— Откъде знаеш тия неща за корабите? — питам Виола.

Тя гледа в земята и избягва очите ми.

— Нали не ми казваш, че… — започвам аз, но млъквам.

Чак сега разбирам.

Естествено, че разбирам.

Твърде късно го разбирам, както и всичко останало, но все пак разбирам.

— Ти си заселник — казвам. Ти си нов заселник.

Виола не ме поглежда, но свива рамене.

— Но корабът, с който сте се разбили в блатото — продължавам, — беше твърде малък, за да бъде заселнически кораб.

— Той беше само совалка за разузнаване. Корабът майка е «Експанжън» клас Седем.

Тя обръща очи към Хилди и Там, които стоят мълчаливо. Шумът на Там е ярък и изпълнен с любопитство. Хилди си остава все така загадъчна. Обаче някак си имам чувството, че за мен чутото е изненада, а за нея не, че Виола й е казала вече коя е, а на мен не е казала, вярно, че аз нито веднъж не съм я и питал за това, но все пак ме изпълва горчивина.

Поглеждам към небето.

— Той е някъде там, нали? — питам. — Твоят «Експанжън» клас Седем.

Виола кимва.

— Ти водиш нови заселници. Нови заселници идват в Новия свят.

— Всички уреди се повредиха, когато се разбихме — казва Виола. — Не можех да се свържа с тях. Нямаше как да ги предупредя, че не трябва да идват — поглежда нагоре и леко въздъхва. — Ти трябва да ги предупредиш.

— Няма как Бен да е имал предвид това — пресичам я бързо. — По никакъв начин не е имал предвид това.

Виола смръщва вежди.

— Защо пък не?

— Кой какво е имал предвид? — пита Там.

— Колко са? — питам, без да свалям очи от Виола и чувствам как светът се променя, а промяната е завинаги. — Колко нови заселници идват?

Виола поема дълбоко въздух, преди да отговори и аз съм готов да се обзаложа, че тая част от историята не я е разказала на Хилди.

— Хиляди са — отвръща. — Хиляди.