Патрик Нес
Не пускай ножа (7)

7
Това е момиче

— Това е момиче — повтарям. Все още дишам тежко, все още усещам натиск в гърдите и определено все така държа ножа насочен право напред.

Момиче.

То ме гледа така, сякаш ще го убием всеки момент. Свито е цялото на топка, мъчи се да стане възможно най-незабележимо и отлепя очи от Манчи само за миг, за да погледне към мен.

Към мен и моя нож.

Манчи сумти и ръмжи, козината на гърба му е настръхнала, подскача нервно, сякаш му пари под краката, изглежда е толкова напрегнат и объркан, колкото съм и аз и няма никакъв шанс да се успокои.

— Какво момиче? — лае. — Какво момиче?

Иска да каже: Какво означава «момиче».

— Какво момиче? — продължава да лае Манчи, после започва да ни се струва, че момичето всеки момент ще се прехвърли от другата страна на грамадния корен, до който се е свила, а лаят на Манчи се превръща в свирепо ръмжене:

— Стой, стой, стой, стой, стой…

— Добро куче — казвам аз, без да знам защо точно е добро онова, което той прави, но какво друго мога да му кажа? Нищо наоколо няма смисъл, ама няма никакъв смисъл, нещата ми се изплъзват, чувствам се така, сякаш светът се е килнал на една страна и всичко се пързаля надолу към нищото.

Аз съм Тод Хюит, мисля си, но кой вече може да каже дали и това е вярно.

— Кое си ти? — казвам най-после, сякаш то може да ме чуе сред свирепия рев на моя Шум и сред нервните пристъпи на Манчи.

— Кое си ти? — повтарям по-високо и ясно. — Какво правиш тук? Откъде дойде?

То ме гледа и за първи път задържа поглед върху мене повече от секунда, откъснало очи от Манчи. Гледа първо ножа, след това поглежда към лицето ми над ножа.

Тя ме гледа.

Тя.

Тя.

Знам какво е момиче. Разбира се, че знам. Виждал съм момичета в Шума на техните бащи в града, защото те ги оплакват, както оплакват и жените си, само че много по-рядко. Виждал съм ги и на видеозаписи. Момичетата са мънички и възпитани, и усмихнати. Носят рокли, а косите им са дълги и прибрани на букли зад главите или на една страна. Те вършат всичката домакинска работа вкъщи, докато момчетата вършат всичката работа навън. Стават жени, когато навършат тринайсет години, както момчетата стават мъже и после вече са си жени и стават съпруги.

Така стоят нещата в Новия свят или поне в Прентистаун. Поне така е трябвало да стоят нещата, обаче не стоят, щото момичета вече няма. Всички са мъртви. Умрели са заедно със своите майки, със своите баби, със сестрите и с лелите си. Умрели са в месеците веднага след раждането ми. Всички са умрели, всички до едно.

Обаче ето ти го това момиче, живо и здраво пред очите ми.

И косата му не е дълга. Нейната коса, де. Косата й не е дълга. Не е облечена в рокля, а в някакви дрехи, които приличат на един доста по-нов вариант на моите, толкова са нови, че изглеждат като някаква униформа, въпреки че са изпокъсани и кални, освен това изобщо не е мъничка, висока е точно колкото мен, а и не е усмихната, заклевам се, изобщо не е усмихната.

Не, определено не е усмихната.

— Дивак? — тихо пролайва Манчи.

— Ще млъкнеш ли, да те вземат мътните? — казвам.

Първо, тя съвсем не е дивак. Диваците изглеждат като човеци, по всичко им е сякаш по-подуто, всичко им е по-дълго и по-странно, отколкото при човеците, устите им са по-високо, а очите и ушите им са много, ама много по-различни. Освен това дрехите на диваците израстват направо от телата им като лишеи и могат да ги подрязват в каквато си искат форма. Според друго предположение на Бен това също било резултат от живота в блатата, а тя изобщо не изглежда така, и дрехите й са си съвсем нормални, така че няма начин да е дивак.

А и аз просто знам, че не е дивак. Знам. Не мога да ви кажа как, обаче само я поглеждам, поглеждам я и вече знам. Тя не прилича на момичетата от видеозаписите, нито на онези в Шума, а аз самият никога не съм виждал живо момиче от плът и кръв, но ето ти я нея и тя е момиче, и това е положението. Не ме питайте. Има нещо във формата на тялото й, нещо в миризмата й, нещо, което не знам какво е, но то е там и я прави момиче.

За да нарека едно нещо «момиче», то трябва да бъде като нея.

Защото тя не е момче. Просто не е. Тя не е като мен. Изобщо, ама изобщо не прилича на мен. Тя е нещо съвършено различно и аз не знам откъде знам, но добре знам кой съм аз, аз съм Тод Хюит, добре знам и какво не съм и определено не съм като нея.

Тя ме гледа. Гледа ме в лицето, гледа ме в очите. Гледа ли, гледа.

А аз не чувам нищо.

О, божичко. Гърдите ми. Сякаш падам от много високо.

— Коя си ти? — питам пак, а гласът ми пресеква, пречупва се, защото съм толкова, толкова тъжен (млъквайте!). Изскърцвам със зъби и се мъча да се ядосам малко, и казвам пак:

— Коя си ти? — и насочвам ножа още мъничко по-напред към нея. С другата си ръка си изтривам очите, ама много бързо ги изтривам.

Нещо трябва да се случи. Някой трябва да помръдне. Някой трябва да стори нещо.

Но няма кой друг да го стори, освен аз самият, това е положението, накъдето и да е тръгнал тоя свят.

— Можеш ли да говориш? — питам.

Тя просто продължава да ме гледа.

— Тихо — излайва Манчи.

— Млъквай, Манчи — казвам, — трябва да помисля.

А тя просто продължава да ме гледа. От нея не идва никакъв, ама никакъв Шум.

Какво да правя? Не е честно. Бен каза, че ще разбера как да постъпя, когато стигна в блатото, но ето че не разбирам как да постъпя. Никой не ми каза нищо за никакво момиче, никой не ми каза, че от тишината боли толкова силно, че едва се сдържам да не заплача, мътните го взели, вътре в себе си усещам такъв копнеж, че направо не мога да мисля нормално, сякаш празнотата не е в момичето, а е в мене и нищо никога няма да може да я запълни.

Какво да правя?

Какво да правя?

Изглежда тя май се поуспокоява. Не трепери вече толкова силно, ръцете й не са вдигнати толкова високо и не изглежда така, сякаш всеки миг ще побегне, но всъщност как можеш да си сигурен в каквото и да било, когато си имаш работа с човек без Шум?

А дали тя чува моя Шум? Дали може да го чува? Дали човек без Шум чува Шума на другите?

Поглеждам я и започвам да мисля колкото е възможно по-силно и ясно Чуваш ли ме? Можеш ли да ме чуеш?

Но изражението на лицето й не се променя, не се променя и погледът й.

— Добре — казвам и правя крачка назад. — Добре. Стой там, окей? Просто стой и не мърдай.

Правя още няколко крачки назад, но не откъсвам очи от нея, а и тя не откъсва очи от мен. Отпускам ръката си с ножа и я измъквам от ремъка на раницата, после се навеждам настрани и оставям раницата да се плъзне на земята. Държа ножа с една ръка, а с другата отварям раницата и почвам да ровя за книгата.

Книгата е по-тежка, отколкото бихте помислили, че може да бъде тежко нещо, направено само от думи. Мирише на кожа. Има страници и страници, изпъстрени с онова, което майка ми…

Сега не е време за това.

— Пази я, Манчи — казвам.

— Пази! — лае той.

Отварям горната корица и ето ти я сгънатата хартия, точно както каза Бен. Разгъвам я. От едната и страна на ръка е нарисувана карта, а другата страна е изписана, обаче изписаното представлява цяло каре от букви, които сега не мога дори да опитам да прочета, защото Шумът ми вилнее, затова просто поглеждам картата.

В горния десен ъгъл е нашата къща, по-долу е градът, точно под реката, край която минахме двамата с Манчи, а тя се влива в блатото, където се намираме в момента. Но нещата не свършват дотук, сещате ли се? Блатото продължава нататък, докато отново се превърне в река, а по брега на реката са нарисувани стрелки, защото това е посоката, която Бен иска аз и Манчи да следваме, а аз прокарвам пръст по стрелките и те водят вън от блатото, от другия му край и продължават към…

ПРАС! Светът блясва като светкавица за миг, когато нещо ме удря отстрани по главата, точно на мястото, където ме зашлеви Аарон, и аз падам, но докато падам, замахвам нагоре и назад с ножа и чувам леко изпискване от болка, но успявам да се задържа, без да тупна на земята, извръщам се, като продължавам да стискам ножа, макар че съм притиснал с ръка дръжката му към удареното място, сега обръщам очи да видя откъде дойде ударът и веднага научавам урок номер едно: нещата без Шум могат да се промъкнат до теб абсолютно незабелязано. Да се промъкнат съвсем безшумно и ти така и няма да ги усетиш.

Момичето също седи на земята, доста далеч от мене, притиснало е с длан горната част на ръката си, а между пръстите й тече кръв. Изпуснала е пръчката, с която току-що ме е ударила, а лицето й е сгърчено от онова, което порязаното място й причинява.

— ЗАЩО МЕ УДАРИ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ? — изкрещявам, като се мъча да не притискам дръжката на ножа твърде силно до раненото. Божичко, писна ми да ме удрят днес.

Момичето продължава да ме гледа, челото й е все така сбърчено, а дланта й притиска раната.

А раната, да ви кажа право, кърви бая силно.

— Пръчка, Тод! — лае Манчи.

— А ти къде зяпаш, да те вземат мътните? — питам го.

— Ако, Тод.

Аз изохквам раздразнено и ритвам пръст към него. Той първо се свива, а после отива да души някакви храсти, наоколо, сякаш край него не се случва нищо особено. Заклевам се, това кучетата могат да внимават не повече от пет секунди. Идиотчета.

Започва да се стъмва, слънцето вече залязва, и без това тъмното блато става още по-тъмно, а аз не съм получил отговор на нито един от въпросите си. Времето минава и аз изобщо не бива да вися тук, не бива да се връщам и изобщо не биваше да има никакво момиче.

Леле, тая рана на ръката й здраво кърви.

— Хей — повиквам я, а гласът ми трепери от заряда в кръвта. Аз съм Тод Хюит, мисля си, и съм почти мъж.

— Хей повтарям и се мъча да бъда малко по-спокоен.

Момичето вдига поглед към мен.

— Няма да ти направя нищо лошо — казвам, като дишам тежко, точно като нея. — Чуваш ли ме? Нищо лошо няма да ти направя. Поне докато не се пробваш пак да ме удариш с някоя пръчка, ясно ли е?

Тя ме поглежда в очите. После премества поглед към ножа.

Дали разбира?

Отпускам ръка и навеждам ножа надолу. Но не го пускам. Със свободната си ръка започвам да ровя из раницата, за да извадя комплекта за първа помощ, който Бен ми даде. Вдигам го нагоре.

— Първа помощ — казвам. По лицето й не мръдва и един мускул. — Ле-кар-ство — продължавам бавно. Посочвам на ръката си онова място, на което се намира раната й. — Да спрем кръвта.

Никаква реакция.

Въздъхвам и понечвам да се изправя. Тя трепва и започва да се отдръпва назад, без да става от земята. Пак въздъхвам, този път ядосано:

— Няма да ти направя нищо лошо — протягам комплекта към нея. — Лекарство, не разбра ли? За раната.

Нищо, мълчание. Може би в самата нея изобщо няма нищо.

— Виж — казвам и отварям комплекта, ровя вътре с една ръка, изваждам антисептичен пластир и откъсвам хартията със зъби. Мястото, където ме удари първо Аарон, а после и момичето, със сигурност кърви, така че натърквам с пластира окото и веждата си. После го поглеждам, ами да, разбира се, че кърви. Протягам пластира към момичето, така че и тя да може да види почистената кръв.

— Виждаш ли? — посочвам към нараненото си око. — Виждаш ли? Пластирът спира кръвта от раните.

Правя крачка напред. Тя пак трепва, но вече не толкова рязко. Правя още една крачка и още една и вече съм застанал до нея. Тя не откъсва очи от ножа.

— Няма да го пусна, така че просто забрави за него — казвам. Притискам пластира към раната на ръката й. — Дори и да е дълбока, пластирът ще я затвори, разбираш ли? Опитвам се да ти помогна.

— Тод? — излайва Манчи, а Шумът му е пълен с въпросителни.

— Само минутка — отвръщам. — Виждаш ли, кърви силно. Аз ще го оправя. Само не ме удряй повече, съгласна ли си?

Тя ме гледа. Гледа ме. Гледа ли, гледа. Опитвам се да изглеждам по-спокоен, отколкото всъщност съм. Не знам защо въобще й помагам, особено след като ме цапардоса по главата, но истината е, че просто не знам какво да правя, не знам. Бен каза, че ще намеря отговорите в блатото, но в блатото няма никакви отговори, има само едно момиче, което кърви, защото аз я ударих с ножа, нищо че си го заслужаваше, но ако сега мога да спра кръвта от раната й, ще го сторя, защото така поне правя нещо.

Не знам. Не знам какво да правя, затова правя това: спирам кръвта от раната й.

Момичето продължава да ме гледа напрегнато и все така диша тежко. Но вече не бяга и не трепва при всяко мое движение и дори ми се струва, че лекичко извърта ръката си към мен, така че да мога по-лесно да достигна порязаното място.

— Тод? — обажда се Манчи.

— Шшшт — отвръщам, защото не искам да плаша повече момичето. Толкова съм близо до мълчанието й, че сърцето ми се къса. Чувствам го, чувствам мълчанието, то сякаш ме тегли към някаква бездънна яма, сякаш ме вика и ме моли просто да се отпусна и да падам надолу, да падам, да падам.

Но аз се стягам, о, да, стягам се и още как. Стягам се и притискам пластира до порязаното, разтърквам леко раната, която е доста дълбока, докато тя постепенно се позатваря и кървенето спира.

— Трябва да внимаваш сега — отвръщам. — Лекарството не е за постоянно. Трябва да се пазиш, докато тялото ти направи така, че раната истински да оздравее, разбра ли ме?

В отговор тя просто продължава да ме гледа.

— Ами хубаво тогава — казвам аз, повече на себе си, защото вече приключих с конкретната задача, а сега какво?

— Тод? — лае Манчи. — Тод?

— Никакви пръчки, нали? — казвам на момичето. — Няма да ме удряш повече.

— Тод? — това е пак Манчи.

— А и както вече стана ясно, името ми е Тод.

И тогава, точно в този момент, ама точно в този момент в падащия сумрак, по устните й плъзва лека усмивка. Или само така ми се струва?

— Ти…? — казвам и се вглеждам толкова дълбоко в очите й, колкото ми позволява натискът в гърдите. — Разбираш ли ме, когато ти говоря?

— Тод — излайва Манчи малко по-силно.

Извръщам се към него.

— Какво?

— Тод! ТОД!!!

В този момент и тримата го чуваме. Газене през храстите, чупещи се съчки, тичащи нозе и Шум, Шум и, мътните го взели. Шум.

— Ставай — казвам на момичето. — Ставай! Веднага!

Грабвам раницата и я мятам на гръб, а момичето изглежда ужасено по някакъв напълно безполезен парализиран начин, затова изкрещявам «Давай!» и я сграбчвам за ръката, без да мисля за порязаното, опитвам се да я изправя на крака, но вече е късно, залива ни крясък и рев, и такъв Шум, сякаш дърветата наоколо падат, и двамата с момичето можем само да се обърнем, а зад гърба ни идва Аарон, вбесен е, изглежда страшно и търси точно нас.