Патрик Нес
Не пускай ножа (14)

14
От погрешната страна на дулото

— Пушка! Пушка! Пушка! — започва да лае Манчи и да скача напред-назад в прахта.

— Викам да го укротиш туй твое зверче — казва пушката, а лицето му не се вижда добре така, наведено към нас. — Не искаме да му се случи нещо, нали тъй?

— Тихо, Манчи! — казвам.

Той се извръща към мене.

— Пушка, Тод? — лае. — Бум, бум!

— Знам. Млъквай.

Той спира да лае и настъпва тишина.

Чувам моя Шум, но иначе се възцарява пълна тишина.

— Струва ми се, че зададох въпрос на двете кутрета пред мене — казва гласът. — И си чакам отговора, о, да, чакам си го!

Поглеждам момичето. Тя свива рамене, а аз забелязвам, че и двамата сме вдигнали ръце във въздуха.

— Я пак? — казвам на пушката.

Пушката изсумтява раздразнено.

— Питам — казва, — к'во точно ви дава правото да горите хорските мостове, а?

Аз мълча. Момичето също.

— Да не мислите, че туй, дето сочи към вас, е пръчка, а? — пушката потрепва.

— Преследваха ни — отвръщам, щото не се сещам за нищо друго.

— Преследваха ви значи? — казва пушката. — И кой ви преследваше, а?

Не знам какво да отговоря на този въпрос. Дали истината ще бъде по-опасна за нас от лъжата? Дали пушката не е на страната на Кмета? Дали няма да ни залови и да ни предаде в ръцете му? А дали пушката изобщо е чувала за Прентистаун?

Светът е много опасно място, когато не знаеш достатъчно.

Защо например е толкова тихо?

— О, знам го Прентистаун, даже много добре го знам — казва пушката, която явно чува Шума ми опасно ясно, повдига дулото нагоре и се прицелва. — И ако вие сте от там, то…

В този момент момичето заговаря и изрича онова, което ме накара веднъж завинаги да започна да мисля за нея като за Виола и никога вече като за момичето.

— Той ми спаси живота.

Аз й спасих живота.

Така казва Виола.

Това думите са чудна работа.

— Спасил го, викаш — отвръща пушката. — А отде знаеш, че не е спасявал само себе си, а?

Момичето, Виола, се обръща към мене, а челото й е намръщено. Мой ред е да свия рамене.

— Ама не — гласът на пушката се променя. — Не, ооо, не, не. Не виждам туй у тебе, не, не го виждам, нали тъй, момче? Щото ти още си само едно момче кутре, а?

Преглъщам.

— Ще стана мъж след 29 дни.

— Туй не е нещо, с което да се гордееш кой знае колко, кутре. Не и там, откъдето идваш.

Човекът сваля пушката от лицето си.

И аз разбирам защо е толкова тихо.

Човекът е жена.

Възрастна жена.

Стара жена.

— Много ще съм ти благодарна, ако мислиш за мене като за нея — казва жената, а дулото на пушката все така сочи към гърдите ми. — Не съм още толкоз остаряла, че да не мога да те гръмна.

Тя се вглежда внимателно в нас, вижда ясно Шума ми и го прочита от горе до долу с умение, което съм усещал само у Бен. На лицето й се изписват разни изражения, защото ме проверява, точно така се променяше лицето на Килиън, когато четеше Шума ми, за да разбере дали го лъжа. Ама не е същото, щото жената няма Шум и аз нямам и най-малка представа какво се върти в нейната глава.

Жената се обръща към Виола и се вглежда и в нея остро и продължително.

— Както всички кутрета — казва накрая, като се обръща пак към мен, — и ти си прозрачен като новородено, момче.

После се извръща към Виола.

— Ама ти, о, не, твойта история не е толкоз проста, момичето ми, нали тъй?

— Ще се радвам да ви разкажа всичко за себе си, обаче само ако свалите пушката — изрича Виола.

Това е толкова изненадващо, че дори Манчи я зяпва. Аз се обръщам към Виола невярващо.

От скалата обаче се чува кикот. Старата жена тихичко се смее. Дрехите й са ушити от истинска кожа, преживяла години и години, прашна, протрита и износена, носи широкопола шапка и ботуши, дето могат да газят и в най-дълбоката кал. Прилича точно на фермер, да ви кажа право.

Ама пушката все така сочи към нас.

— Бягате от Прентистаун, нали тъй? — пита тя и отново се вглежда в Шума ми. Няма смисъл да крия нищо, затова избутвам най-отпред образа на мястото, от което бягаме, онова, което се случи на моста и онези, които ни преследват. Жената го вижда, знам, че го вижда, но само стисва устни и присвива леко очи.

— Ами хубаво — казва накрая, сваля пушката, обляга я в сгъвката на лакътя си и започва да слиза надолу по скалите към нас. — Правичката да ви кажа, никак не ми хареса, дето ми взривихте моста. Гърмежът се чу чак във фермата, о, да, и още как се чу — тя скача от последния камък и застава пред нас, а отблизо силата на нейното мълчание е толкова грамадна, че усещам как отстъпвам, без дори и да съм мислил да го правя. — Обаче пък мостът водеше само към едно място, дето от десетина години, че и повече, изобщо не си заслужава да ходи човек. Оставих го, щото все се надявах — тя ни оглежда напрегнато. — Е, кой сега ще рече, че не съм била права?

Ние обаче все така стоим с вдигнати ръце, щото в приказките на жената няма никакъв смисъл.

— Ще ви попитам само веднъж — казва тя и вдига пушката. — Туй ще ми потрябва ли?

С Виола се споглеждаме.

— Не — казвам.

— Не, госпожо — казва Виола.

Госпожо?, мисля аз.

— То е като господине, момче мило — казва жената и мята пушката на рамо. — Само че го казваш, когато говориш с дама.

Жената кляка пред Манчи.

— А ти пък кое си, кутренце?

— Манчи! — лае той.

— А така, Манчи ще да си, браво на тебе — казва жената и го погалва енергично. — Ами вие, кутрета? — пита тя, като ни поглежда с Виола. — Как са ви кръстили добрите ви майчици?

Аз и Виола пак се споглеждаме. Сериозна работа е да си кажем имената, но може би е справедлива цена за това, че жената свали пушката.

— Аз съм Тод. Това е Виола.

— Е, туй е вярно, както че слънцето и утре ще изгрее, нали тъй? — казва жената, а Манчи вече е вирнал лапи пред краката й и тя го гали по корема.

— Има ли друг път през реката? — питам аз. — Или друг мост? Защото тези мъже, те…

— Аз съм Матилд — прекъсва ме старата жена, — обаче ония, дето ми викат така, не ме познават, а вие можете да ми викате Хилди, може дори някой ден да заслужите правото да ми стиснете ръка.

Аз пак поглеждам Виола. Как можеш да кажеш дали някой е луд, ако няма Шум?

Жената пак се засмива.

— Ама много си смешен, момче — тя се изправя, а Манчи веднага скача на крака и започва да я гледа предано и с обожание. — А да ти отговоря на въпроса, има брод на няколко дни езда нагоре по течението, но мостове изобщо няма и в двете посоки.

Тя обръща очи към мене, погледът й е твърд и ясен, на устните й е изписана лека усмивка. Отново чете Шума ми, но няма и следа от натиска и грубостта, с които правят това мъжете.

А от начина, по който започва да ме гледа, аз проумявам някои неща. Май излязох прав за това, че Прентистаун е карантиниран заради заразата на Шума, а? Щото ето ти една възрастна жена, която изобщо не е умряла от нея, която ме гледа приятелски, макар и още да държи дистанцията между нас, жена, която посреща гостите от моя край с насочена пушка.

А ако аз нося заразата, то Виола определено трябва вече да я е хванала, сигурно умира малко по малко докато си говорим, а това пък вероятно значи, че в селището мен няма да ме искат, вероятно ще ми кажат да се махам и вероятно това ще е краят на всичко, прав ли съм? Моето пътуване ще свърши още преди да съм намерил място, където да отида.

— О, в селището няма да те искат — казва жената, — туй не е вероятно, а е напълно сигурно. Но пък — и тя ми намига, — онуй, което не знаеш, не може да те убие.

— Искаш ли да се хванем на бас, че е точно обратното? — казвам.

Тя се обръща и тръгва пак нагоре по скалите. Ние само я гледаме, докато стига до горе и се обръща да ни погледне.

— Идвате ли, а? — пита, сякаш ни е поканила, а ние нещо се бавим.

Поглеждам Виола. Тя извиква към жената:

— Ние сме се запътили към селището — после обръща поглед към мен. — Независимо дали ни искат там или не.

— О, баш там ще стигнете, кутрета — отвръща жената, — обаче първо имате нужда от един хубав сън и от едно хубаво ядене. Туй и слепец може да го види.

Представата за сън и топла храна е толкова примамлива, че за миг забравям, че преди малко тя се целеше в нас с пушка. Но само за миг. Щото аз не трябва да мисля за ядене, а за други неща. Вземам решение и за двама ни.

— Не трябва да се отклоняваме от пътя — казвам тихо на Виола.

— Ти дори не знаеш къде отиваме — отвръща тя, също така тихо. — Нали не знаеш? Кажи честно.

— Бен каза, че…

— Вие, кутрета, идвате сега с мене в мойта ферма, наяждате се, дръпвате му един сън в истински кревати — нищо че не са кой знае колко меки, а утре отиваме заедно в селището — при последната дума тя отваря широко очи, сякаш ни се подиграва, задето го наричаме така.

Ние обаче не мърдаме.

— Еми, ако си говорим честно — казва жената, — пушката е у мене — тя я размахва леко. — Обаче аз ви моля да дойдете.

— Защо да не отидем с нея? — прошепва Виола. — Да видим какво е положението.

Шумът ми лумва от изненада.

— Какво положение да видим?

— Ами искам да се изкъпя — казва тя. — Искам и да поспя.

— Аз също — отвръщам, — обаче има едни мъже, дето ни преследват и дето със сигурност няма да отстъпят пред един нищо и никакъв съборен мост. А и не знаем нищо за тази жена. Може да е убийца.

— Изглежда ми свястна — Виола поглежда жената. — Малко е изкукуригала, но не ми се вижда опасна в този смисъл.

— Тя никак не може да изглежда — почвам да се дразня, да ви кажа право. — Човеците без Шум изглеждат като едно голямо нищо, така да знаеш.

Виола се втренчва в мене, веждите й се свиват и тя стисва зъби.

— Е, не и ти, де — казвам.

— Всеки път… — започва тя, но после само поклаща глава, без да довърши.

— Какво всеки път? — прошепвам, но Виола само стисва очи и се обръща към старата жена.

— Чакайте — извиква, а гласът й е ядосан. — Само да си взема нещата.

— Ей! — възкликвам аз. Вече не сме на фаза «Той ми спаси живота», така ли? — Чакай малко. Не трябва да се отклоняваме от пътя. Трябва да стигнем до селището.

— Пътят никога не е бързият начин да стигнеш там, закъдето си тръгнал — обажда се старата жена. — Не знаеш ли?

Виола си мълчи, грабва раницата си и е страшно намръщена. Готова е да тръгне, готова е да последва първия срещнат човек без Шум, готова е да ме зареже при първото изкушение.

И изобщо не й идва на ум онова, което аз се налага да изрека на глас.

— Аз не мога да дойда, Виола — казвам тихо със стиснати зъби, малко се мразя за това, че го казвам, лицето ми пак пламва и от това пластирът пада от веждата ми. — Нали нося заразата. Опасен съм.

Тя се обръща към мене, а гласът й е леденостуден:

— Ами значи може би не бива да идваш.

Челюстта ми буквално увисва.

— Наистина ли би постъпила така? Просто ще ме изоставиш?

Виола отвръща поглед встрани, но преди да отговори, се обажда старата жена:

— Момче кутре — казва, — ако от заразата те е страх, то може твойта приятелка да върви малко по-напред със старата Хилди, а ти да изостанеш назад и кучето кутре да те пази.

— Манчи! — излайва Манчи.

— Както искаш, все ми е едно — казва Виола, обръща ми гръб и се закатерва по скалите, където е застанала старата жена.

— А и да ти кажа — казва старата жена, — аз съм Хилди, не стара жена.

Виола стига до нея, двете тръгват заедно без дума повече и само за миг се скриват от погледа ми. Просто ей така.

— Хилди — казва ми Манчи.

— Млъквай — отвръщам.

Вече нямам избор и просто трябва да се покатеря по скалите след тях, сещате ли се?

Продължаваме нататък по много по-тесен път сред още скали и храсталаци, Виола и старата Хилди заедно напред, аз и Манчи много по-отзад, крачим към кой знае каква нова опасност, а аз през цялото време се озъртам през рамо, като всеки път чакам да видя Кмета и господин Прентис Младши, и Аарон, които ни преследват.

Не знам нищо. Откъде да го знам? Как може Бен и Килиън да са очаквали, че ще съм подготвен за онова, което виждам сега? Е, вярно, идеята за чисто легло и топла храна звучи като нещо, заради което си заслужава да се оставиш да те застрелят, но може би това е капан, а ние тримата сме толкова глупави, че просто заслужаваме да паднем в него.

Освен това ни преследват и трябва не да спираме, а да бягаме.

Но може би наистина през реката няма друг път.

А Хилди можеше да ни принуди насила да я последваме, но тя не го стори. А пък Виола каза, че Хилди е свястна, може би пък човеците без Шум могат да се разпознават едни други по-добре.

Видяхте ли сега? Откъде да знам кое е истината?

А и на кого му пука какво казва Виола?

— Виж ги само — казвам на Манчи. — Веднага се сдушиха. Като отдавна изгубени роднини или нещо подобно.

— Хилди — казва Манчи, аз замахвам към задницата му, но той избягва напред.

Виола и Хилди не спират да си приказват, но аз чувам само мърморене от време на време, без никакви думи. Изобщо не знам какво си казват. Ако си бяха нормални човеци с Шум, нямаше да има значение колко назад съм изостанал, просто тримата щяхме да си говорим и никой нямаше да има тайни от другия, а сега тайните си се появяват направо автоматично. Всички щяхме да си бъбрим, независимо дали другите искат да слушат или не.

И никой нямаше да бъде изоставен. Никой нямаше да може да бъде изоставен от другия, готов да го зареже при първата появила се възможност.

Крачим напред.

А аз продължавам да мисля.

Пускам ги да се отдалечат още повече.

И мисля, и мисля.

Щото с течение на времето почвам да проумявам още повече неща.

Сега срещнахме Хилди и навярно тя може да се погрижи за Виола. Явно си допадат, щото са един дол дренки. Напълно различни са от мене, във всеки случай. Вероятно Хилди може да помогне на Виола да се върне там, откъдето е дошла, щото аз очевадно не мога да й помогна да го стори. Очевидно аз не мога да живея никъде другаде, освен в Прентистаун, сещате ли се? Щото нося заразата, която ще убие Виола, може би я убива в момента, освен това може да убие всеки друг, когото срещна, заразата винаги и винаги ще ме държи вън от селището, така че сигурно ще трябва да спя в хамбара на Хилди при овцете и картофите.

— Значи така стоят нещата, а, Манчи? — спирам, а гърдите ми натежават страшно. — Тук няма Шум, аз съм единственият, който го носи.

Изтривам потта от челото си.

— Няма къде да отидем. Не можем да продължим напред.

Не можем и да се върнем.

Сядам на един камък и осъзнавам цялата страшна истина в тези думи.

— Няма къде да отидем — казвам. — Нищо не ни остана.

— Остана Тод — казва Манчи и маха с опашка.

Не е честно.

Просто не е честно.

Единственото място, на което истински принадлежиш, е мястото, където никога не можеш да се върнеш.

Така че оставаш завинаги сам, винаги и завинаги.

Защо постъпи така с мен, Бен? Какво толкова лошо направих, че да постъпиш така с мен?

Изтривам очите си с ръкав.

Иска ми се Кметът и Аарон да дойдат и да ме хванат.

Искам всичко да свърши.

— Тод? — лае Манчи, изправя се на коленете ми и ме души по лицето.

— Остави ме — казвам и го избутвам настрани.

Хилди и Виола си продължават напред и ако не стана, ще изгубя пътя.

Не ставам.

Още ги чувам как си говорят, но постепенно гласовете им заглъхват, никой не се оглежда назад, за да види дали ги следвам.

Хилди чувам изведнъж и момиче кутре и проклетата спукана тръба, и пак Хилди, и горящ мост.

Вдигам глава.

Защото това е нов глас.

А аз не просто го чувам. Не и с ушите си, искам да кажа.

Хилди и Виола се отдалечават все повече, но някой върви срещу тях, посреща ги и вдига ръка за поздрав.

Някой, чийто Шум казва здрасти.