Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

28
Миризма на корени

— Добре ли си, Бен? — пита той и пъхва ръка под мишницата ми, за да ми помогне да се изправя, но дори и така аз не мога да стана, само едва-едва повдигам глава и усещам другата му ръка под другата си мишница. Това, обаче, също не помага и Уилф прави друго: вдига ме на рамото си. Гледам надолу към задната част на краката му, а той ме отнася до каруцата.

— Кой е това, Уилф? — пита един женски глас.

— Бен — отвръща Уилф. — Не е добре.

Усещам как ме слага да легна отзад в каруцата. Тя е натоварена с вързопи и сандъци, покрити с кожи, с мебели и големи кошници, всичко е нахвърляно едно върху друго и прелива навън.

— Късно е вече — казвам. — Всичко свърши.

Жената слиза от пейката отпред и заобикаля каруцата, за да ме огледа. Пълна е, с избеляла и износена рокля, рошава коса и бръчици в ъгълчетата на очите, а гласът й е ПИСКЛИВ и приказва бързо, сякаш тича мишле:

— Какво е свършило, малкия?

— Няма я — чувствам как брадичката ми трепери и гърлото ми се свива на буца. — Изгубих я.

Усещам една хладна длан на челото си, допирът е толкова приятен, че се надигам, за да се притисна до нея. Жената дърпа ръката си и казва на Уилф:

— Треска.

— А така — отвръща Уилф.

— Най-добре да му направя едно компресче — добавя жената и ми се струва, че се запътва към канавката, но сигурно бълнувам, защото тя няма какво да прави там.

— Къде е Хилди, Бен? — пита Уилф, взира се напрегнато в мен и се мъчи да срещне погледа ми. Очите ми са толкова възпалени и пълни със сълзи, че виждам всичко размазано.

— Тя не се казва Хилди — отвръщам.

— Знам — казва Уилф, — ама аз тъй ще й викам.

— Няма я — отвръщам и очите ми пак се пълнят. Главата ми се отпуска на гърдите. Усещам как Уилф слага длан на рамото ми и го стисва окуражително.

— Тод? — Манчи лае отстрани, не е сигурен какво става и не смее да се приближи.

— Аз не се казвам Бен — казвам на Уилф, без да го поглеждам в очите.

— Знам — повтаря Уилф, — ама ние тъй ще ти викаме.

Вдигам поглед. Лицето и Шумът му са пусти, както си ги спомнях, но от мене запомнете, че да знаеш мислите на един човек, не означава, че го познаваш.

Уилф не казва нищо повече и се връща отпред на каруцата. Жената пък идва при мен, а в ръце носи парцал, който смърди отвратително. Мирише на корени и кал, и гадни билки, но аз съм така уморен, че я оставям да завърже парцала на челото ми върху пластира, който продължава да стои залепен отстрани на главата ми.

— Туй ще спре треската — казва тя и сяда в каруцата до мен. Двамата залитаме леко, когато Уилф плясва воловете с поводите. Очите на жената са широко отворени и се взират в моите, сякаш търсят разни интересни новини.

— И ти ли бягаш от армията?

Мълчанието й до мен така ми напомня за Виола, че трябва да се насиля, за да не се облегна на рамото й.

— Нещо такова — отвръщам.

— Вие сте, дето сте разправили на Уилф за армията, нали? — продължава тя. — Ти и едно момиче сте разправили на Уилф за армията и сме му рекли да предупреди хората, да предупреди хората, че трябва да бягат, нали тъй?

Поглеждам я, по лицето ми се стича смрадлива кафява вода, извръщам се, за да погледна и Уилф, който кара каруцата. Той чува, че го поглеждам.

— Е, послушаха Уилф — казва.

Хвърлям поглед край рамото му напред по пътя. Вземаме още един завой и аз чувам отдясно плисъка на реката като глас на стар приятел, като глас на стар враг, виждам редица от каруци, която се простира чак до следващия завой, всичките са пълни с лични вещи, точно като каруцата на Уилф, в тях се возят всякакви хора, уловили се за някой сандък, за да не паднат.

Керван. Уилф кара последната каруца от голям керван. Мъже и жени, струва ми се, че има и деца, макар че не виждам много добре през вонята на нещото, дето е вързано на челото ми, Шумът и мълчанието им се носят на вълни нагоре и надолу, сливат се в един грамаден ропот със собствена воля.

Армия чувам често, армия и армия, и армия.

И прокълнатият град.

— Брокли фолс? — питам.

— И Бар Виста — отвръща жената, като кима често-често с глава. — И още други. Слуховете тръгнаха нагоре по реката, нагоре по пътя. Армията от прокълнатия град наближава ли, наближава, колкото по-насам идва, толкова по-голяма става, мъжете хващат оръжието и се присъединяват към нея.

Колкото по-насам идва, толкова по-голяма става, мисля си.

— Хиляда души били вече, казват — продължава жената. Уилф изпуфтява презрително.

— Че то всички, дето живеят по реката от тука до прокълнатия град надали са общо хиляда човека.

Жената свива устни.

— Само казвам какво разправят хората.

Поглеждам към пустия път зад нас, виждам само Манчи, който тича с пъхтене след каруцата и тогава си спомням Айвън, мъжа, когото срещнах в хамбара във Фарбранч, онзи, който ми каза, че не всички хора били на едно мнение относно историята на Новия свят и че Прен… че моят град още имал съюзници. Може би не са хиляди, но е напълно възможно хора да се присъединяват към армията. Ако тя расте с всяка крачка, може би накрая ще стане толкова голяма, че никой няма да може да се изправи срещу нея?

— Отиваме към Хейвън — казва жената. — Там ще ни пазят.

— Хейвън — промърморвам сам на себе си.

— Казват, че в Хейвън дори имали лек срещу Шума — продължава жената. — Е, казвам ти, това е нещо, дето бих искала да го видя! — после се засмива. — Или да го чуя поне! — и се плесва по бедрото.

— В Хейвън има ли диваци? — питам.

Жената изненадано се извръща към мен.

— Диваците не се доближават до хората — възкликва тя.

— Вече не, не и след края на войната. Те са си те, а ние сме си ние, стоим си разделени и така има мир — последното го изрецитирва като научено наизуст. — То и без това почти никакви диваци не са останали вече.

— Трябва да тръгвам — опирам длани в дъното на каруцата и се мъча да се надигна. — Трябва да я намеря.

Единственият резултат от това усилие е, че губя равновесие и се прекатурвам от каруцата. Жената виква на Уилф да спре, двамата заедно ме вдигат и ме настаняват пак вътре, а жената качва и Манчи при мен. Разбутва малко сандъците настрани, за да ме настани както трябва и Уилф пак потегля. Плясва воловете по-силно и аз усещам, че се движим по-бързо, по-бързо, отколкото аз бих могъл да вървя.

— Яж — казва жената и пъха под носа ми парче хляб. — Никъде няма да ходиш, преди да се наядеш.

Вземам хляба от ръката й и хапвам залче, а после разкъсвам остатъка и го поглъщам така жадно, че забравям да дам на Манчи. Жената вади още хляб и го разделя на двама ни, като следи всяко мое движение с широко отворени очи.

— Благодаря — казвам.

— Аз съм Джейн — отвръща тя. Очите й все още са отворени и кръгли, сякаш умира от желание да сподели нещо. — Виждал ли си армията? — пита. — Ама със собствените си очи, а, виждал ли си я?

— Виждал съм я — отвръщам. — Във Фарбранч.

Тя поема рязко въздух.

— Истина е значи — това не е въпрос, а просто отбелязване на някакъв факт.

Нали ти казах, че е истина — обажда се отпред Уилф.

— Чух, че режели главите на хората и им варели очите във вряла вода — продължава Джейн.

— Джейн! — срязва я Уилф.

— Ама само казвам.

— Убиват хора — казвам тихо. — Убиват, а това е достатъчно.

Очите на Джейн трескаво опипват лицето и Шума ми, но тя казва само:

— Уилф ми каза за тебе — и се усмихва, но не мога да разбера какво означава усмивката й.

Капка от калния парцал се стича в устата ми, аз се задавям и пак се разкашлям.

Какво е това чудо? — питам, натискам парцала с пръсти и примигвам от смрадта.

— Компресче — вика Джейн, — срещу треската и температурата.

Смърди.

— Лошата миризма изтегля лошата треска — казва тя с такъв тон, сякаш се налага да ми обяснява нещо, което всеки на света знае.

— Лоша ли? — питам. — Треската не е лоша. Тя си е просто треска.

— Както кажеш, само ти викам, че компресчето лекува треската.

Зяпвам я. Очите й не ме изпускат нито за миг, взират се, широко отворени, и ме карат да се чувствам неудобно. Така гледа Аарон, когато те смазва от бой, така гледа, когато ти внушава проповедта с юмруците си, когато проповядва и думите му те навират в дупка, от която няма измъкване.

Осъзнавам, че това е поглед на луд човек.

Опитвам се да скрия тази мисъл, но Джейн не дава знак, че я е видяла в Шума ми.

— Трябва да тръгвам — повтарям. — Благодаря ви сърдечно за храната и компреса, но трябва да вървя.

— Не може да влизаш пак сам в тия гори, да ти кажа — отвръща Джейн, като продължава да ме гледа, продължава да ме гледа без да мига. — Туй са опасни гори, даа, опасни, така да знаеш.

— Как така опасни? — питам и леко отпълзявам по-настрани от нея.

— Тука нагоре има селища — продължава тя с такава усмивка, сякаш няма търпение да ми разкаже. — Пълни са с луди. Шумът ги побъркал. Чувала съм, че на едно място носели маски, та никой да не им вижда лицата. Пък на едно друго място никой не работел, хората само пеели по цял ден, толкоз били откачени. Пък на трето място стените на къщите били от стъкло и всички ходели без дрехи, щото в Шума бездруго няма тайни, нали тъй?

Тя леко пропълзява към мен. Усещам дъха й, който мирише по-лошо от парцала, чувствам масива на мълчанието й зад изречените думи. Как е възможно? Как изобщо е възможно мълчанието да е толкова шумно?

— Хората могат да пазят тайни и в Шума — казвам. — Хората могат да пазят всякакви тайни.

— Остави момчето на мира — вика Уилф от мястото си.

Лицето на Джейн се отпуска.

— Прощавай — казва малко раздразнено.

Аз се надигам леко и усещам топлината на храната в стомаха ми и ефекта на смрадливия парцал, с каквото и да е напоен.

Приближили сме се до кервана, достатъчно, че да виждам нови глави и тилове напред, да чувам бъбрещия Шум на мъжете, разкъсан от мълчанието на жените, застинал сред Шума като камъни сред поток.

От време на време някой от другите хора, най-често мъж, поглежда назад към нас и аз чувствам, че очите му ме търсят, искат да видя от какво тесто съм замесен.

— Трябва да я намеря — казвам.

— Твойто момиче, а? — вика Джейн.

— Да — отвръщам. — Благодаря ви за всичко, но трябва да тръгвам.

— Ами треската? Ами другите селища с лудите?

— Ще рискувам — казвам и отвързвам парцала от челото си. — Хайде, Манчи.

— Не бива да тръгваш — казва Джейн, очите й са станали още по-широки, лицето й е тревожно. — Армията…

— Остави ме аз да се тревожа за армията — надигам се, готов да скоча от каруцата. Още съм нестабилен и трябва да си поема няколко пъти дълбоко дъх, преди да предприема каквото и да било.

— Ама армията ще те хване! — казва Джейн и гласът й се извисява. — Ти си от Прентистаун…

Вдигам рязко очи.

Джейн затиска устата си с длан.

Жено! — виква Уилф и се извръща през рамо.

— Не исках туй да кажа — прошепва ми Джейн.

Но вече е късно. Името се мята из целия керван, позната ситуация, при това не се мята самичко, а придружено с всичко, което го свързва с мен, с всичко, което хората знаят или си мислят, че знаят за мен само поради факта че съм от Прентистаун, лицата започват да се обръщат и да се взират към последната каруца, воловете и конете един по един спират, а хората се извръщат целите, за да ме оглеждат.

Лица и Шум, насочени право към нас.

— Кого караш там отзад, Уилф? — чувам мъжки глас.

— Едно трескаво момче — отвръща Уилф. — Болно е, бълнува. Не знае какво говори.

— Сигурен ли си, а?

— Да, гос'ине — казва Уилф. — Едно болно момче.

— Дай го насам — вика една жена. — Покажи го да го видим.

— Ами ако е шпионин? — обажда се друга жена, гласът й се извисява над всички. — Ами ако води армията право към нас?

— Не искаме тука никакви шпиони! — вика друг мъж.

— Туй е Бен — отвръща Уилф. — Той е от Фарбранч. Има кошмари, щото армията от прокълнатия град е избила милите му. Аз гарантирам за него.

Цяла минута всички мълчат, но Шумът на мъжете жужи като кошер. Лицата на всички са обърнати към нас. Мъча се да изглеждам по-болен и избутвам нападението над Фарбранч напред в ума си. Не е трудно и при самата мисъл ми се завива свят от скръб.

После още един дълъг миг никой не казва нищо и тишината на тълпата е силна като крясък.

После всичко приключва.

Бавно, бавно воловете и конете потеглят пак напред, дърпат другите каруци далеч от нас, хората все още се обръщат от време на време назад, но постепенно тръгват пак по пътя. Уилф плясва воловете с поводите, но ги кара по-бавно от останалите, за да може между нас и кервана да остане малко по-голямо разстояние.

— Много извинявай — казва Джейн задъхано. — Уилф ми каза да не казвам. Каза ми, ама аз…

— Няма нищо — отвръщам, защото искам да я накарам вече да млъкне.

— Много извинявай.

Каруцата се люшва и спира. Уилф изчаква, докато керванът се отдалечи още, после скача на пътя и идва до нас.

— Никой не слуша Уилф — казва с лека усмивка. — Но когато го послушат, му вярват.

— Трябва да тръгвам — казвам.

— Дамм — отвръща той. — Ама е опасно.

— Много извинявай — повтаря Джейн.

Скачам от каруцата, Манчи е след мене. Уилф взема раницата на Виола и я отваря. Поглежда Джейн, тя разбира погледа му и започва да слага вътре плодове, хляб и сушено месо.

— Благодаря — казвам.

— Надявам се да я намериш — отвръща Уилф и затваря раницата.

— И аз се надявам.

Уилф ми кимва, връща се на мястото си отпред и плясва воловете с поводите.

— Внимавай! — вика след мене Джейн е най-високия си шепот. — Пази се от лудите!

Аз оставам минута на пътя и ги гледам как се отдалечават, все така кашлям, треската още ме гори, но се чувствам по-добре от храната и от миризмата на корените, надявам се Манчи да може да открие отново следата, а в същото време се чудя, дали изобщо ще ме пуснат в Хейвън дори и някога да стигнем дотам.