Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

Част трета

13
Виола

— Цяла минута мълча. Тя също мълчи. Пламъците трещят, пушекът се вие, езикът на Манчи виси в едно непрестанно задъхване, докато най-после промълвявам:

— Виола.

Тя кимва.

— Виола — повтарям.

Този път не кимва.

— Аз съм Тод — казвам.

— Знам — отвръща тя.

Очите й избягват моите.

— Значи можеш да говориш, а? — продължавам, а тя само ми хвърля бърз поглед и се извръща настрани. Поглеждам към моста, който още гори, пушекът в каньона е много, много гъст, но не мога да реша дали това ме кара да се чувствам в безопасност, не знам дали е по-добре да виждам Кмета и хората му, отколкото да не ги виждам.

— Това беше… — започвам, но тя рязко се изправя и протяга ръка за раницата си.

Осъзнавам, че е още в ръката ми. Подавам й я и тя я поема.

— Трябва да вървим — казва. — Да се махнем по-далеч оттук.

Акцентът й е странен, различен е от моя, различен от онзи на всички останали в Прентистаун. Устните й оформят буквите по друг начин, сякаш се плъзгат по тях под друг ъгъл, придават им различни очертания, казват им как да звучат. В Прентистаун всички говорят така, сякаш се промъкват скришом към думата, готови да я фраснат изотзад с някое дърво.

Манчи е изпаднал във възторг пред момичето.

— По-далеч — изрича той и я зяпа така, сякаш е храна.

Май моментът е подходящ да почна да й задавам въпроси, щото вече е проговорила, така че мога да я замеря с всеки един въпрос, който се сещам, например коя е, откъде е дошла, какво й се е случило и всичките тия въпроси гъмжат в Шума ми, но пък някак не ми се иска да ги изричам на глас, затова устата ми остава затворена, а момичето мята раницата си на рамо, вперва поглед надолу, подминава ме, подминава и Манчи и се отправя напред по пътя.

— Ей — повиквам я.

Тя спира и се обръща към мен.

— Чакай ме — казвам.

Вдигам и моята раница и я слагам на гръб. Притискам с длан канията на ножа отзад на колана ми. Свивам рамене, за да наместя раницата по-добре, казвам «Хайде, Манчи» и двамата тръгваме по пътя след момичето.

От тази страна на реката пътят завива и се отдалечава малко от водата, отправя се към местност с редки горички и много храсталаци, заобикаляйки полека по-голямата планина, която остава от лявата ни страна.

На първия голям завой, без да сме се наговаряли, спираме и обръщаме поглед назад. Мостът още гори толкова силно, че направо не е за вярване, виси от другия бряг като водопад от огън над скалите, пламъците са го обхванали по цялата дължина, гневни и жълто-зеленикави. Пушекът е толкова гъст, че не виждаме какво правят Кметът и хората му или какво вече са направили, дали са си тръгнали, или чакат, или каквото там са наумили. Май през пушека преминава шепот от Шум, но може и да не преминава, защото огънят трещи, дървото пука, а водата плиска долу. Докато гледаме, огънят довършва коловете от другата страна на каньона и с едно силно прас горящият мост се откъсва и пропада, пропада, пропада, удря се в скалите и рухва в реката, а над него се вдигат облаци пара и дим, които сгъстяват мъглата още повече.

— Какво имаше в онази кутийка? — питам аз момичето.

Тя ме поглежда, отваря уста, но после пак я затваря и ми обръща гръб.

— Не се страхувай — казвам. — Няма да ти направя нищо лошо.

Тя ме поглежда отново, а моят Шум прелива от онова, което го изпълваше преди няколко минути, когато бях само на крачка от това все пак да й направя нещо лошо, на крачка от това да…

Както и да е.

Не си казваме нищо повече. Тя се обръща и тръгва, а ние с Манчи я следваме през горичката.

Вече знам, че момичето може да говори, но това изобщо не ми помага да понасям мълчанието й по-леко. Съзнанието, че тя има в главата си думи, не означава нищо, щом като мога да ги чувам единствено, когато ги изрича с устата си. Гледам тила й, докато крачи напред. Все така усещам как сърцето ме тегли към мълчанието й, все така ме изпълва чувството, че съм изгубил нещо страшно, нещо огромно, изгубил съм нещо много тъжно и ми се иска да плача.

— Плач — излайва Манчи.

Тилът й просто продължава напред.

Пътят е все така широк, достатъчно широк за коне, но теренът става все по-скалист, пътят често завива. Чуваме реката някъде долу вдясно от нас, но май се отдалечаваме от нея, навлизаме в местност с високи скали, понякога се издигат като стени високо от двете страни на пътя, сякаш вървим по дъното на някаква кутия. Малки бодливи борчета са пораснали във всяка пукнатина, жълти лози с шипове са се обвили около стволовете им, виждам и чувам как жълтите гущери-бръсначи съскат, когато ги подминаваме. Ухапи!, казват те и това е заплаха.

Ухапи! Ухапи!

Всичко тук може да те нарани, ако поискаш да го докоснеш.

След двайсет-трийсет минути ход пътят се разширява още повече, теренът става по-равен, наоколо вече се виждат няколко нормални дървета, по всичко изглежда, че отново навлизаме в гора, има много трева и ниски камъни, на които можем да поседнем. Това и правим. Сядаме.

Вадя малко сушено овнешко от раницата и с ножа отрязвам парчета за мен, за Манчи и за момичето. Тя взема своя дял и известно време седим далеч един от друг и мълчаливо ядем.

Аз съм Тод Хюит, мисля аз, затварям очи и дъвча, сега вече се срамувам от Шума си, сега, когато знам, че тя го чува, сега, когато знам, че тя може да го обмисля.

Да го обмисля тайно от мен.

Аз съм Тод Хюит.

Ще стана мъж след двайсет и девет дни.

Изведнъж се сещам, че това си е самата истина и отварям очи. Времето тече, дори когато не броиш часовете. Отхапвам от месото.

— Никога преди не съм чувал име като Виола — казвам след минута, ама гледам само в яденето и в земята. Тя мълчи, така че аз без да искам вдигам поглед.

И установявам, че тя също напрегнато ме гледа.

— Какво? — питам.

— Лицето ти — отвръща тя.

Намръщвам се.

— Какво лицето ми?

Тя свива дланите си в юмруци и прави движение сякаш сама се удря.

Усещам как почервенявам.

— Добре де.

— И от преди — продължава тя, — от…

Млъква.

— От Аарон — казвам.

— Аарон — лае Манчи, а момичето се свива леко.

— Това е името му — казва, — нали?

Кимвам, без да спирам да дъвча.

— Точно — казвам. — Това е името му.

— Той никога не го изрече на глас. Но аз го знаех.

— Добре дошла в Новия свят — отхапвам пак, но попадам на жилаво място, трябва да дърпам със зъби и от това ме заболяват всички рани в устата. — Ох — изплювам месото и сериозно количество кръв.

Момичето поглежда изплютото и оставя храната си настрани. Взема раницата, отваря я и измъква синя кутия, малко по-голяма от онази, която направи пожара. Натиска едно копче отгоре й, отваря я и изважда нещо, което прилича на бяла марля, както и малък стоманен скалпел. Става от камъка и идва до мен.

Аз оставам седнал, но се дръпвам, когато ръцете й посягат към лицето ми.

— Пластири — казва тя.

— Имам си мои.

— Тези са по-добри.

Дръпвам се още по-назад.

— Твоето… — издишам рязко през нос. — Твоето мълчание малко…

Поклащам леко глава.

— Притеснява ли те?

— Да.

— Знам — отвръща тя. — Не мърдай.

Оглежда отблизо подутото ми око, после отрязва със скалпела парче от пластира. Посяга да го сложи върху раната, но аз не се контролирам и пак се дръпвам от докосването й. Тя не казва нищо, държи пластира във въздуха и чака. Поемам дълбоко дъх, затварям очи и подлагам лицето си под ръцете й.

Усещам как пластирът покрива подутината и раната, на секундата от него се разлива хладина, на секундата болката отстъпва, сякаш изметена встрани нежно, като с перце. Момичето слага още един пластир върху раната точно на линията на косата ми, пръстите й се плъзват по лицето ми, когато залепва трети под устната ми. Толкова е приятно, а още дори не съм си отворил очите.

— Нямам нищо, което да сложим на зъбите ти — казва тя.

— Няма нужда — отвръщам почти шепнешком. — Божичко, тия пластири са по-добри от моите.

— Отчасти са живи — отвръща тя. — Синтетична човешка тъкан. Когато раната оздравее, сами умират и падат.

— Аха — отговарям и се преструвам, че знам за какво ми говори.

Настъпва продължително мълчание, толкова продължително, че ме кара да отворя очи. Тя е отстъпила назад до своя камък, гледа ме, гледа лицето ми.

Изчакваме се. Чувстваме, че така трябва.

Май наистина така трябва, щото след още малко изчакване, тя заговаря:

— Разбихме се — казва тихо и гледа встрани. Прочиства си гърлото и започва отново. — Катастрофирахме. Стана пожар, снишихме се до земята, смятахме, че ще се справим, но нещо се повреди в защитните турбини и…

Тя разтваря широко ръце, за да обясни какво е станало след и-то.

— Разбихме се.

Млъква.

— Това в блатото твоите мама и татко ли бяха? — питам след малко.

Но тя гледа към небето, синьо и пусто, с облаци, бели като кости.

— А после слънцето изгря — казва. — И онзи мъж дойде.

— Аарон.

— Беше толкова странно. Той започна да крещи, да вие и после си тръгна. А аз опитах да избягам от него — тя скръства ръце. — Мъчех се, мъчех се да се скрия, така че да не ме открие, но се въртях в кръг и където и да се скриех, той вече беше там, не знам как го правеше, докато най-после попаднах на ония колиби или каквото там…

— Постройките на диваците — казвам, но тя не ме слуша.

Поглежда ме.

— После дойде ти.

Обръща поглед към Манчи.

— Ти с твоето куче, което може да говори.

— Манчи! — лае Манчи.

Лицето й е бледо и когато срещам отново погледа й, виждам, че очите й са пълни със сълзи.

— Що за място е това? — пита, а гласът й е дрезгав. — Защо животните говорят? Защо чувам гласа ти, дори когато мълчиш? Защо чувам гласа ти размножен, оплетен, сякаш не си сам, а сте девет милиона души, които говорите едновременно? Защо, когато те гледам, виждам картини на други неща, други образи? Защо можех да видя онова, което онзи мъж щеше…

Гласът й заглъхва. Придърпва колене към брадичката си и ги обвива с ръце. Усещам, че трябва да започна да говоря веднага, иначе отново ще започне да се люлее.

— Ние сме заселници — казвам. При тези думи тя ме поглежда, все така прегърнала коленете си, но поне не се люлее. — Били сме заселници — продължавам. — Кацнали сме на Новия свят преди двайсетина години. Но тук живеели местни. Диваците. Те… не ни искали.

Разказвам й историята, която всяко момче в Прентистаун знае, историята, която дори най-тъпото момче-фермерче като моя милост знае наизуст.

— Човеците с години се опитвали да сключат мир, но диваците не искали. Така че започнала войната.

При думата война момичето свежда очи. Аз продължавам:

— А диваците се биели с помощта на разни зарази, разбираш ли, разни болести. Това били оръжията им. Пускали зарази, които правели на човеците различни неща. Една от заразите май била предназначена да избие добитъка, но не станало така — просто всички животни започнали да говорят — поглеждам Манчи, — което не е толкова весело, колкото звучи — обръщам поглед към момичето. — А другата зараза била Шумът.

Чакам. Тя мълчи. Но и двамата знаем какво следва да кажа, щото вече съм го казвал, сещате ли се?

Поемам дълбоко дъх.

— Тази зараза избила половината мъже и всички жени, включително и мама, а мислите на останалите живи мъже вече не били тайна за никого.

Тя скрива брадичка зад свитите си колене.

— Понякога чувам ясно — казва тя. — Понякога чувам точно какво си мислиш. Но през повечето време чувам просто…

— Шум — казвам.

Тя кимва.

— А местните?

— Няма вече местни.

Тя кимва отново. Една минута седим и пренебрегваме очевидното, докато става ясно, че повече не можем да го пренебрегваме.

— Ще умра ли? — пита тя тихо. — Заразата ще ме убие ли?

Произнесени с нейния акцент, думите звучат различно, но имат същото значение, мътните ги взели, а Шумът ми казва само най-вероятно, но насила накарвам устата си да изрече:

— Не знам.

Тя ме гледа известно време.

— Наистина не знам — казвам и вече сам го вярвам. — Ако ме беше попитала същото миналата седмица, щях да съм сигурен, но днес… — поглеждам към раницата и към книгата, скрита вътре. — Не знам — поглеждам пак момичето. — Надявам се, че няма да умреш.

Но е много вероятно, казва Шумът ми, много е вероятно да умреш, а аз се опитвам да го прикрия с друг Шум, но това е такава несправедливост, че е трудно да я държиш назад в съзнанието си.

— Съжалявам — казвам.

Тя мълчи.

— Може би ако се доберем до съседното селище… — започвам, но не довършвам, защото не знам отговора. — Още не си болна. Което все пак е нещо.

— Ти трябва да ги предупредиш — казва тя, скрита зад коленете си.

Вдигам рязко глава.

— Какво?

— Одеве, като четеше от книгата в раницата си…

Стараех се — казвам, а гласът ми е малко по-силен, отколкото ми се иска.

— Видях написаното в онази твоя каквото е там — казва момичето. — Там пише «Ти трябва да ги предупредиш».

— Знам! Знам, че това пише!

Разбира се, тъпако, разбира се, че е Ти трябва да ги предупредиш. Разбира се. Идиот.

Момичето продължава:

— Ти май…

— Мога да чета.

Тя разтваря ръце.

— Добре.

— Мога!

— Само казвам…

— Ами спри да казваш! — смръщвам се, а Шумът ми лумва така, че Манчи скача на крака. Аз също се изправям. Вдигам раницата и я мятам на рамо.

— Трябва да тръгваме.

— Кога трябва да предупредиш? — пита момичето, все така седнала. — За какво?

Не успявам да отговоря (то и без това не знам отговора), защото над главите ни се чува високо изщракване, кратко силно щрак, което в Прентистаун означава едно-единствено нещо.

С този звук се зарежда пушката.

И ето ти на, на една скала над нас е застанал някой с току-що заредена пушка в ръце, гледа надолу и я е насочил право към нас.

— Онуй, дето първо ми хрумва при настоящото критическо стечение на обстоятелствата — изрича гласът иззад заредената пушка, — е защо две малки кутрета като тия тука си позволиха да изгорят моя мост, а?