Патрик Нес
Не пускай ножа (6)

6
Ножът сочи напред

— Хайде, Манчи — казвам аз, готов да тръгна напред, макар че всяка фибра от тялото ми иска да последва Бен, който тича през нивите в противоположната посока, защото иска, както вече каза, да заблуди онези, които ще търсят Шума ми.

Спирам за миг, чувам няколко по-слаби гърмежа откъм фермата и ми се струва, че май са изстрели от пушка и започвам да си мисля за пушката, която Килиън взе от господин Прентис Младши и за всичките други пушки, които Кметът Прентис и хората му държат под ключ в града, и как всички тези пушки са обърнати срещу единствената открадната пушка на Килиън и срещу няколкото други, които държим вкъщи, и се сещам, че битката няма да продължи дълго, а после започвам да се чудя от какво ли са били по-силните гърмежи, и се сещам, че Килиън сигурно е взривил генераторите, за да обърка атакуващите и да направи Шума на всички толкова силен, че никой да не може да долови тихия шепот на моя Шум, докато бягам.

Сторил е това, за да мога аз да се спася.

— Хайде, Манчи — повтарям и двамата минаваме на бегом последните няколко метра до реката. После свиваме надясно и тръгваме надолу по хълма, като следваме течението и се държим по-далеч от шавара покрай брега.

Защото в шавара живеят крокодилите.

Изваждам ножа от канията и го стискам в ръка, докато продължаваме напред.

— Какво, Тод? — продължава да лае Манчи и това е неговият начин да каже «Какво става?»

— Не знам, Манчи. Млъкни, за да мога да помисля.

Раницата ме блъска по гърба, докато тичаме, но ние не спираме, газим през храсталаците и прескачаме падналите дънери.

Ще се върна. Точно това ще направя. Ще се върна. Казаха, че ще разбера как трябва да постъпя и ето че разбрах. Ще отида до блатото, ще убия дивака, ако мога, а после ще се върна да помогна на Килиън и Бен, и после тримата ще можем да избягаме в онова друго място, за което Бен ми каза.

Да, точно това ще направя.

— Обеща, Тод — казва Манчи и гласът му става все по-тревожен, защото теренът ни води все по-близо и по-близо до шавара.

— Млъквай — отвръщам аз. — Обещах да продължавам напред, но може би да продължа напред, означава първо да се върна за малко назад.

— Тод? — казва само Манчи и, ох, да, аз също сам не вярвам на думите си.

Отдалечили сме се достатъчно от фермата, вече не чувам нищо оттам, а реката извива малко на изток, преди да се влее в блатото, така че течението й ни отдалечава и от града, и минута по-късно вече нищо не ни преследва, и докато бягаме се чува само моят Шум, Шумът на Манчи и плисъкът на реката, който е точно толкова силен, че напълно да прикрие Шума на ловуващите крокодили. Бен казва, че това се е получило в резултат от «еволюцията», но пък ми е и поръчал да не мисля много-много за еволюция, когато съм близо до Аарон.

Дишам тежко, а Манчи пъхти, сякаш ще падне всеки момент, но и двамата не спираме. Слънцето вече залязва, но е още много светло и ясно чувстваш, че в тази светлина не можеш да се скриеш. Теренът под краката ни става по-равен, но вече сме толкова близо до водата, че земята е мочурлива. Става все по-кално и ние напредваме все по-бавно. Шаварът става все по-гъст, но това е положението, няма какво да се направи.

— Ослушвай се за крокодили — казвам на Манчи. — Дръж си ушите отворени.

Защото течението на реката тук е по-бавно и плисъкът е по-тих, и ако накараш собствения си Шум също да утихне достатъчно, можеш да ги чуеш. Земята подгизва все повече. Вече едва-едва крачим, газейки в калта. Стискам ножа все по-силно и го насочвам напред.

— Тод? — обажда се Манчи.

— Чуваш ли ги? — прошепвам аз, като се мъча едновременно да си гледам в краката, да наблюдавам шавара и да следя къде ходи Манчи.

— Крокодили, Тод — излайва той, но също много, много тихо.

Спирам и се заслушвам.

И, ето там, в шавара, ето ги, не е само един, Шумът идва от много места… чувам ги. Плът, казват те.

Плът и пир и зъб.

— Мътните го взели — казвам.

— Крокодили — повтаря Манчи.

— Давай — казвам и двамата започваме да газим с плясък, защото калта става все по-рядка. Обувките ми потъват на всяка крачка, водата ги пълни и вече пред нас няма друг път, освен право през шавара. Лекичко размахвам ножа пред себе си, докато крачим без да спираме.

Поглеждам напред и виждам накъде вървим: все нагоре и малко вдясно. Отминали сме града и сме стигнали мястото, където дивите поля се спускат покрай училището и се преливат в блатото и стига само да успеем да прегазим мочурите наоколо, за да стигнем на сигурно място, да стъпим на пътеките и да потънем в мрака на блатото.

Кога бях за последно там, а, нима беше едва тази сутрин?

— Побързай, Манчи — казвам. — Почти стигнахме.

Плът и пир и зъб, и кълна се, идват все по-близо.

— Давай!

Плът.

— Тод?

Газим право през шавара, едва си изтеглям краката, които затъват в калта на всяка крачка, и плът и пир и зъб.

А след това чувам смотано куче…

И разбирам, че с нас е свършено.

— Бягай! — крясвам.

И двамата хукваме, Манчи изджафква стреснато и скача край мен, а аз виждам как един крокодил напредва през шавара точно пред кучето, докато наближава достатъчно и се хвърля право към него, но Манчи е толкова уплашен, че скача по-високо от крокодила, по-високо откогато и да било, сигурно сам не знае как скача толкова високо, но зъбите на крокодила изтракват напразно във въздуха и той се приземява с плясък до мен и изглежда яко ядосан, а аз чувам как Шумът му изсъсква смотано момче и побягвам напред, а крокодилът скача отново, този път към мен, а аз вече не мисля, обръщам се рязко и силно замахвам напред и нагоре, а крокодилът се стоварва право отгоре ми, устата му е отворена, а ноктите — извадени, а аз мисля как всеки миг ще умра и трескаво пълзя назад през калта, докато се измъквам на малка сушина, а крокодилът е изправен на задните си крака и тича към мен през шавара, и аз крещя още цяла минута, а Манчи лае, та се къса, докато осъзная, че крокодилът вече изобщо не тича след мен, че крокодилът всъщност е мъртъв, а моят нов нож е пробол цялата му глава и още стои забит там, и единствената причина, поради която крокодилът мърда, е, че и аз мърдам, без да пускам ножа, а сега го тръсвам малко по-силно, мъртвият крокодил се изхлузва от острието и пада в калта, а аз потъвам в безкрайната радост от това, че съм още жив.

Дишам тежко от заряда в кръвта, а Манчи лае ли лае и двамата се смеем от облекчение и тогава аз осъзнавам, че сме вдишали твърде много шум и сме пропуснали да чуем нещо изключително важно.

— Отиваш ли някъде, млади Тод?

Аарон. Надвесен точно над главата ми.

Преди да мръдна, той ме зашлевява страшно през лицето.

Падам назад, раницата се забива в ребрата ми и заприличвам на обърната по гръб костенурка. Бузата и окото ми вият от болка, не съм сторил още нищо, когато Аарон ме сграбчва за ризата отпред и за кожата отдолу, и ме изправя на крака. Пищя, защото ужасно боли.

Манчи излайва «Аарон!» и се хвърля към краката му, но Аарон дори не поглежда към него и го изритва много силно.

Държи ме изправен, за да го гледам в лицето. Срещам погледа му само с едно отворено око — онова, което не ме боли.

— В името на прекрасния и славен Божи рай, какво правиш в блатото, Тод Хюит? — казва той, а дъхът му мирише на плът, а Шумът му е най-плашещият отвратителен смахнат Шум, който някога сте чували. — По това време трябва да си във фермата, момче.

Със свободната си ръка ме удря в стомаха. Залитвам да се превия от болка, но той все така продължава да ме държи за ризата отпред и за кожата отдолу.

— Трябва да се върнеш — казва. — Има някои неща, които трябва да видиш.

Боря се да си поема дъх, но начинът, по който той изрича последните думи, привлича вниманието ми, а после улавям образи, проблясващи в Шума му, и те ми разкриват част от истината.

— Ти си ги изпратил — изричам. — Те не са чули моя Шум. Чули са твоя.

— От умните момчета излизат безполезни мъже — казва той и извива ръката си.

Изкрещявам, но ако Аарон си мисли, че ще млъкна, не е познал, мътните да го вземат.

— Те не са чули тишината в моя Шум. Чули са я в твоя Шум и ти си ги изпратил след мен, за да им попречиш да преследват теб.

— О, не, Тод — отвръща Аарон. — Те чуха тишината точно в твоя Шум. Аз просто направих така, че да я чуят. Уверих се, че всички са наясно кой е донесъл опасността в нашия град — изскърцва със зъби, а дивата му усмивка е скрита в брадата му. — И кой трябва да понесе отговорността за това.

— Ти си луд — казвам и със сигурност знам, че съм стопроцентово прав, само че изобщо не ми се иска да съм прав, божичко, как само не ми се иска!

Усмивката му изчезва и челюстта му се стяга.

— То е мое, Тод — казва. — Мое.

Не разбирам за какво говори, но не спирам да мисля за него, защото в този момент осъзнавам, че и двамата с Аарон сме забравили нещо много важно.

Аз все още не съм пуснал ножа.

После няколко неща се случват едновременно.

Аарон чува нож в Шума ми и осъзнава грешката си. Вдига свободния си юмрук, за да ме удари пак.

Ръката ми с ножа се дърпа назад и аз се замислям дали наистина бих могъл да го намушкам.

От шавара се чува пукот и Манчи излайва «Крокодил!»

И в този момент чуваме смотан мъж.

Аарон дори няма време да се извърне и крокодилът вече е на гърба му, забива зъбите си в рамото му, впива се с нокти и го тегли към шавара. Аарон ме пуска и аз пак падам на земята, свит на кълбо от всички натъртвания, които ръката му остави по гърдите ми. Вдигам очи и виждам как Аарон се мята в калта, бори се с крокодила, а острите люспи на друг крокодил се насочват към мене през шавара.

— Да се махаме! — лае Манчи, като почти пищи от ужас.

— Ама много си прав! — казвам и се изправям на крака, раницата малко ме влачи на една страна, удареното ми око се мъчи да се отвори, но ние не спираме и побягваме и бягаме, и бягаме, и бягаме.

Излизаме от мочура и претичваме през последната част от полята, а после стъпваме на пътеката в блатото и хукваме по нея навътре, а после стигаме до падналия дънер, който Манчи не може да прескочи сам, но този път той направо прелита отгоре му, без дори да спира, а аз го следвам по петите и продължаваме да тичаме право към постройките на диваците, точно както сторихме тази сутрин.

А ножът е все така в ръката ми, а Шумът ми бумти и тупти много силно, а аз съм толкова изплашен, и така ме боли, и съм толкова ядосан, че знам без сянка от съмнение, че ей сега ще намеря тоя дивак, дето се крие в дупката си насред Шума и ще го убия, ще го убия, да пукне, да пукне заради всичко, което стана днес!

— Къде е? — питам Манчи. — Къде е тихото?

Манчи почва да души като луд, тича от постройка до постройка, а аз правя всичко възможно да успокоя Шума си, но разбирам, че това не може да стане в никакъв случай.

— Бързо! — подвиквам. — Преди да е избягало…

Едва съм изрекъл думата, когато го чувам. Шумът е скъсан, дупката е грамадна и страшна като самия живот, чувам я, ето я, малко встрани от мене, зад постройките на диваците, зад някакви храсти.

И тихото се премества, а аз веднага усещам как гърдите ми се свиват и ужасните скръбни неща напират в очите ми, но този път не спирам, поемам въздух, преглъщам напрежението, изтривам водата от миглите си, стисвам ножа и чувам как Манчи лае, и чувам и тишината, и тя е точно зад онова дърво, точно зад онова дърво, точно зад онова дърво, и аз изкрещявам, и заобикалям дървото, изправям се пред тишината, а зъбите ми са оголени, и крещя, а Манчи лае и…

И спирам.

Спирам неподвижно.

Но не пускам, определено не пускам ножа.

И ето го и него, гледа към нас, диша тежко, клекнало е в корените на дървото, свило се е по-далеч от Манчи, в очите му има смъртен страх, но все пак е вдигнало ръка в някаква жалка защита.

Аз просто спирам.

Стискам здраво ножа.

— Дивак! — лае Манчи, но вече го е страх да нападне, след като вижда, че и аз съм се спрял. — Дивак! Дивак! Дивак!

— Млъквай, Манчи — казвам.

— Дивак!

— Млъкни, ти казвам! — крясвам и той млъква.

— Дивак? — казва веднага, но вече не е сигурен в нищо. Преглъщам като се мъча да отпусна свитото си гърло, да отпусна страшната тъга, която ме залива и залива, докато гледам как то ме гледа в отговор. Да знаеш, е опасно и човеците лъжат, а светът се променя, независимо дали искаш или не.

Защото това пред мене не е дивак.

— Това е момиче — казвам.

Това е момиче.