Патрик Нес
Не пускай ножа (32)

32
Надолу по реката

Плисък на течаща вода.

Шум на птички.

Къде е безопасно?, пеят птичките. Къде е безопасно?

А скрита зад Шума, се носи музика.

Музика, заклевам се.

Потоци музика, звънки и странни, и познати…

И срещу чернотата застава светлина, стени от светлина, бели и жълти.

И топлина.

И мекотата на кожата ми.

А до мен — мълчанието, тегли ме към себе си по-силно откогато и да било.

Отварям очи.

Лежа в легло, завит съм, леглото е в малка квадратна стая с бели стени, има поне два прозореца, от които се лее светлина, през тях долита и плисъкът на реката отпред, и Шумът на птичките, които пърхат по дърветата (и музиката, това музика ли е?), и за минута аз не просто не знам къде съм, но не знам и кой съм, нито какво се е случило, нито защо ме боли…

Виждам Виола, която се е свила на кълбо на един стол до леглото и спи, диша през устата, а дланите й са притиснати между бедрата.

Все още съм страшно уморен и не мога да накарам устата си да помръдне, за да произнеса името й, но Шумът ми сигурно я е извикал достатъчно силно, защото клепките й потрепват, очите й се отварят и улавят погледа ми, а в следващия миг тя скача от мястото си и ръцете й се обвиват около мен, и носът ми се притиска в трапчинката под шията й.

— Боже Господи, Тод — казва тя и ме стиска толкова силно, че малко ме боли.

Слагам длан на гърба й и поемам дълбоко уханието й.

Цветя.

— Мислех, че никога няма да се завърнеш — продължава Виола и все така ме прегръща с всички сили. — Мислех, че си мъртъв.

— А не бях ли мъртъв? — изграчвам аз, като се мъча да си припомня какво се е случило.

— Беше болен — отвръща Виола, пуска ме от прегръдката си, сяда назад, коленичила на леглото. — Ужасно болен. Доктор Сноу не знаеше дали ще се събудиш отново, а когато чуеш доктор да казва такова нещо…

— Кой е доктор Сноу? — питам и оглеждам малката стаичка. — Къде сме? В Хейвън ли? И каква е тази музика?

— Намираме се в едно селище на име Карбонел Даунс — отговаря Виола. — Реката ни носеше все надолу и…

После млъква, защото вижда, че се взирам към краката си, завити с одеялото в долния край на леглото.

Манчи го няма там.

Спомням си.

Гърдите ми се свиват и спират да дишат. Гърлото ми се затваря. В Шума си го чувам как лае. «Тод?», казва Манчи, смаян, че го изоставям. «Тод?» с въпросителна, просто въпрос, впит в ума ми завинаги, той пита защо го оставям, без да му помогна.

— Няма го — казвам само на себе си.

Виола изглежда така, сякаш също се кани да каже нещо, но когато вдигам поглед към нея, виждам, че очите й са пълни със сълзи и тя само кимва, а това е единственият правилен отговор, отговорът, който бих искал да чуя.

Няма го.

Него го няма.

Не знам дали може да има повече думи.

— Шум ли чувам? — прокънтява един висок глас, предшестван от Шум, а вратата в долния край на леглото се отваря. В стаята влиза мъж, грамаден мъж, висок и широкоплещест, с очила, които карат очите му да изпъкват, с коса на път и крива усмивка, а Шумът му ме залива, изпълнен с такова облекчение и радост, че аз се сдържам да не побегна през прозореца над главата ми.

— Това е доктор Сноу — казва ми Виола и скача от леглото, за да стори път на мъжа.

— Много се радвам най-сетне да се запозная с теб, Тод — казва доктор Сноу, усмихва се широко, сяда на леглото и измъква някакъв инструмент от предния джоб на ризата си. Пъхва двата му издължени края в ушите си, а другия му край притиска на гърдите ми, без да иска съгласието ми. — Моля те, дишай дълбоко.

Аз не правя нищо, само лежа и го гледам.

— Проверявам дали дробовете ти вече са се изчистили — казва той, а аз най-после осъзнавам какво ми е направило такова силно впечатление у него. Той определено е първият човек, когото срещам в Новия свят с акцент, толкова близък до виолиния.

— Акцентът ми не е точно като нейния — отвръща той, чул Шума ми. — Но много прилича.

— Доктор Сноу те излекува — обажда се Виола.

Аз премълчавам, но поемам дълбоко въздух.

— Чудесно — отбелязва доктор Сноу и притиска инструмента на различни места по гърдите ми. — Хайде пак.

Вдишвам и издишвам. Установявам, че спокойно мога да вдишвам и издишвам, дълбоко, до дъното на дробовете си.

— Ти беше едно много, много болно момче — продължава докторът. — Не бях сигурен, че ще можем да се преборим. До вчера от теб не се чуваше дори Шум — после ме поглежда право в очите. — Не съм виждал тази болест много отдавна.

— Ами не знам… — отвръщам.

— А за нападение от диваци не съм чувал още по-отдавна — казва той. Аз мълча, но продължавам да дишам дълбоко.

— Доволен съм, Тод — продължава докторът, — а сега би ли си свалил ризата, ако обичаш.

Вдигам очи към него, после погледът ми се премества към Виола.

— Аз ще почакам отвън — казва тя и излиза.

Посягам назад, за да изхлузя ризата през главата си и установявам, че вече не ме боли между лопатките.

— Е, трябваше да се зашие — казва доктор Сноу и ме заобикаля. Притиска инструмента към гърба ми.

Трепвам и се дръпвам.

— Студено.

— Тя не се отдели от теб и за миг — продължава докторът, без да обръща внимание на протестите ми и проверява как се чува дъхът ми на различни места. — Дори не спеше.

— Откога съм тук?

— Днес е петата сутрин.

— Пет дни? — ахвам, докторът едва успява да каже «да», а аз вече съм отметнал завивките и се измъквам от леглото.

— Трябва да се махаме оттук — казвам, не съм много стабилен така изправен, но въпреки това не сядам обратно.

Виола се е облегнала на касата на вратата.

— Откак сме дошли, все опитвам да им обясня как стоят нещата.

— Тук сте в безопасност — казва доктор Сноу.

— Това и преди сме го чували — обаждам се аз. Поглеждам към Виола за подкрепа, но виждам как тя се мъчи да потисне усмивката си и осъзнавам, че съм се изправил насред стаята само по чифт сериозно овехтели гащи на дупки, които изобщо не крият онова, което трябва да крият.

— Ох! — казвам аз и ръцете ми се скръстват пред слабините.

— Тук сте точно толкова в безопасност, колкото и на всяко друго място — казва доктор Сноу иззад гърба ми и ми подава чифт панталони от купчината чисто изпрани дрехи до леглото. — Във войната ние бяхме на предната линия. Знаем как да се защитаваме.

— Онова са били диваци — обръщам гръб на Виола и нахлузвам панталоните. — Това са мъже. Хиляда мъже.

— Слухове — отвръща докторът. — Дори не знам дали има общо хиляда души в Новия свят.

— От сметки нищо не разбирам — срязвам го, — обаче тези мъже имат пушки.

— И ние имаме пушки.

— И коне имат.

— Е, и ние имаме коне.

— А имате ли и мъже, които ще се присъединят към армията? — озъбвам се предизвикателно аз.

Докторът премълчава, което е достатъчно да ме успокои. Тоест, достатъчно е да ме разтревожи още повече. Закопчавам панталоните.

— Трябва да си вървим.

— Трябва да почиваш — отговаря докторът.

— Няма да киснем тука и да чакаме армията да цъфне на прага ви — извръщам се към Виола, за да я включа в това «ние», а после към мястото, където обикновено лежеше кучето ми, за да покажа, че и то е с нас.

Настъпва миг тишина, в който Шумът ми изпълва стаята с Манчи, просто я изпълва с Манчи, който лае ли, лае и иска да ака, а после пак лае.

И умира.

Не знам дали може да има повече думи за това.

(Него го няма, няма го.)

Чувствам се празен. Напълно празен.

— Никой няма да те кара насила да правиш нещо, което не искаш, Тод — казва доктор Сноу кротко, — но старейшините на селището ще искат да поговорят с теб, преди да си тръгнеш.

Стисвам устни.

— За какво?

— За всичко, което може да се окаже от помощ за нас.

— Как мога аз да ви помогна? — викам, грабвам изпраната си риза и я навличам. — Армията ще дойде и ще избие всички, които не се присъединят към нея. Точка. Това е.

— Това селище е нашият дом, Тод — отвръща докторът. — Ще го защитаваме. Нямаме друг избор.

— Е, без мене… — започвам.

— Тати? — чуваме тогава.

На вратата до Виола е застанало малко момченце.

Истинско живо момченце.

То гледа нагоре към мене, очите му са широко отворени, Шумът му е смешен, ярък, обширен и аз чувам себе си в него, и той казва кльощаво и белег и спящото момче, а всичко е смесено с безброй топли мисли, насочени към баща му, и те се фокусират в едничката дума тати, повторена пак и пак, защото тази дума означава всичко, което се сетите: детето едновременно пита за мен, разпознава татко си, казва му колко го обича, и това само с една дума, повтаряна безкрай.

— Здрасти, приятелче — казва доктор Сноу. — Джейкъб, това е Тод. Вече е буден и е с нас.

Джейкъб спира върху мен тържествен поглед, пъха пръст в устата си и кимва.

— Козичката не дава мляко — промълвява тихо.

— Тъй ли? — изправя се доктор Сноу. — Я тогава да идем да я помолим, може пък да се съгласи да ни даде малко, а?

Тати, тати, тати, казва Шумът на Джейкъб.

— Ще отида да нагледам козата — обръща се към мене докторът. — После ще свикам останалите старейшини.

Аз не мога да откъсна поглед от Джейкъб. А той не може да откъсне поглед от мен.

Децата, които видях във Фарбранч, стояха надалеч, изобщо не бяха толкова близо.

Той е толкова мъничък.

И аз ли съм бил толкова мъничък?

Доктор Сноу продължава да говори:

— Ще ги доведа тук да поговорим и да видим дали не можеш да ни помогнеш с нещо — той се навежда напред, докато не среща погледа ми. — А и дали ние не можем да помогнем на теб.

Шумът му е искрен, внушава доверие. Смятам, че наистина мисли онова, което казва. Смятам също, че дълбоко греши.

— Може и да греша — отвръща той с усмивка. — А може и да не греша. Още не си видял селището ни. Ела, Джейк — хваща сина си за ръка. — В кухнята има храна. Бас ловя, че си прегладнял. Ще се върна до един час.

Пристъпвам до вратата и ги гледам как излизат от къщата. Джейкъб, все така с пръст в уста, се обръща и ме поглежда още веднъж, преди да изчезне след татко си.

— На колко години е това дете? — питам Виола, като не отделям очи от коридора зад вратата. — Дори не мога да си представя някой толкова малък.

— На четири години е — отвръща тя. — Повтори ми го към осемстотин пъти. Струва ми се малък, за да дои кози.

— Не и в Новия свят — отвръщам. Поглеждам я, тя е сложила ръце на кръста си, а очите й са сериозни.

— Ела да ядеш — казва. — Трябва да поговорим.