Патрик Нес
Не пускай ножа (29)

29
Хиляди пъти Аарон

Кратко време, един ужасяващ кратък отрязък от време минава, докато Манчи отново попадне на следата, крачим из гората, после той излайва «Насам!» и ние пак хукваме напред.

Казах ли ви вече, че Манчи е едно много добро куче?

Нощта пада, аз се потя много силно и кашлям тежко, краката ми са само пришки, главата ми се върти от бълнуващия Шум на температурата, но в стомаха ми има храна, в раницата ми също има храна за още няколко дни, а онова, което наистина има значение, е все още някъде пред нас.

— Надушваш ли я, Манчи? — питам, докато пазим равновесие по паднал дънер, прехвърлен над водата на един поток, който трябва да прекосим. — Жива ли е?

— Надушвам Виола — лае той и скача на другия бряг. — Виола е страх.

Думите му ме шибват и аз ускорявам крачка. Пак минава полунощ (двайсет и два дни? двайсет и един?) и батериите на фенерчето ми свършват. Изваждам фенерчето на Виола, но то е последната светлинка, с която разполагаме. Още хълмове, още по-стръмни, вървим в нощта, трудно е да се катерим нагоре, опасно е да се спускаме надолу, но вървим напред, напред, напред, Манчи души, ядем от сушеното месо на Уилф, препъваме се, аз кашлям, почиваме колкото можем по-малко, обикновено се облягам за минутка на някое дърво, после слънцето започва да изгрява над отсрещния хълм и ни се струва, че както крачим, ще стъпим право в изгрева.

Когато светлината залива всичко, забелязвам, че светът е започнал да трепти.

Спирам, подпирам се на една ела, за да запазя равновесие на стръмния хълм, по който слизаме. За секунда всичко край мен е мътно, затварям очи, но това не помага, зад затворените ми клепачи плисват размазани цветове и искри, тялото ми е като желе, тресе се от ветреца, който подухва над хълма, а когато моментът отминава, отварям очи и виждам, че всъщност не е отминал и светът наоколо си е все така странно бляскав и трептящ като в мараня, сякаш съм се събудил вътре в някакъв странен сън, а не в действителността.

— Тод? — лае тревожно Манчи, плаши се от онова, което вижда в Шума ми.

— Треската — кашлям аз. — Не трябваше да свалям мръсния парцал.

Но няма какво да се прави.

Глътвам последното болкоуспокояващо от комплекта за първа помощ и продължаваме напред.

Стигаме върха на следващия хълм и оттам оглеждам другите хълмове пред нас, реката и пътя, който се вие наблизо, панорамата ми прилича на одеяло, което някой тръска, цялата трепери пред мене, аз примигвам, за да се прояснят очите ми, за да се успокои светът дотолкова, че да можем да продължим да вървим. Манчи скимти до краката ми и не се отделя от мен. За малко да се спъна в него, навеждам се да го погаля, но някак си не го достигам, затова просто се съсредоточавам в слизането, за да не се търкулна отново надолу по хълма.

Сещам се отново за ножа в канията на гърба ми, за кръвта по него, когато го извадих от тялото си, за това как моята кръв се е смесила с тази на дивака, когато Аарон ме е намушкал и как сега из мен плават кой знае какви неща.

— Чудя се дали е знаел какво прави — обръщам се към Манчи, към самия себе си или просто към нищото, в този момент тогава стигаме до подножието на хълма и аз се облягам на едно дърво, докато изчакам светът да спре да се върти. — Чудя се дали все пак не ме е убил, просто го е сторил по някакъв много бавен начин.

— Разбира се, че те убих — казва Аарон, подпрян от другата страна на дървото.

Изкрещявам и падам по гръб, далеч от него, размахвам ръце напред, опитвам да го ударя, но само тупвам на земята по задник и започвам да пълзя трескаво назад, преди да погледна отново нагоре и…

Него го няма.

Манчи стои над мен и ме гледа с наклонена на една страна глава.

— Тод?

— Аарон — казвам, сърцето ми бие неудържимо, задъхвам се и кашлям, кашлям влажно, сякаш дробовете ми се раздират на парчета.

Манчи души въздуха, души земята около лапите си.

— Следата насам — лае и пристъпва от крак на крак.

Аз се оглеждам, кашлям, светът се люлее, покрит с някакви странни петна.

Нито следа от Аарон, наоколо няма друг Шум, освен моя, нито следа от мълчанието на Виола. Затварям отново очи.

Аз съм Тод Хюит, мисля и се боря с въртенето, аз съм Тод Хюит.

Държа си очите затворени, опипом намирам манерката с водата, отпивам, откъсвам залче хляб от онзи, който Уилф ми даде, и го хапвам. Едва тогава отварям отново очи.

Нищо.

Наоколо няма нищо друго, освен гори и поредният хълм за изкачване.

И слънчева светлина, която трепти.

Утринта преваля, когато стигаме подножието на следващия хълм, където тече следващото поточе. Пълня манерките и пия студена вода от шепите си.

Чувствам се зле, няма две мнения по въпроса, кожата ме боцка и гъделичка от тръпки, понякога ме тресе и треперя, понякога се потя, понякога главата ми натежава милион килограма. Навеждам се над поточето и се наплисквам.

Сядам и виждам отражението на Аарон до моето във водата.

— Убиец — казва той и се усмихва с разкъсаното си лице.

Скачам, дращя да докопам ножа (щом го докосвам, ме пронизва болката между лопатките), но когато вдигам очи, Аарон го няма, а Манчи все така продължава да преследва спокойно рибките из водата.

— Идвам да те намеря — казвам на въздуха, на въздуха, който е започнал да се движи и да трепка още по-силно, сякаш духа вятър.

Манчи вдига глава от потока:

— Тод?

— Ще те намеря, дори това да е последното нещо, което ще сторя в тоя живот.

— Убиец — чувам пак, вятърът ми го прошепва.

Лягам за секунда на земята, дишам тежко, кашлям, но не затварям очи. Пропълзявам отново до потока и се наплисквам пак със студена вода, плискам се, докато гърдите започват да ме болят.

Вдигам се и продължаваме напред.

Студената вода помага за известно време и успяваме да превалим още няколко хълма, преди слънцето да се вдигне до пладне, сега е високо в небето и светлината не трепти толкова силно. Когато усещам, че действителността отново се разколебава и започва въртенето, спираме, за да хапнем.

— Убиец — чувам от храстите до нас, после отново от друга част на гората — Убиец — и пак от трето място — Убиец.

Не вдигам очи, продължавам кротко да си ям.

Това е просто кръвта на дивака в мен, казвам си. Просто треската и болестта говорят, това е всичко.

— Това ли е всичко? — казва Аарон от отсрещната страна на полянката. — Ако аз съм само това, защо ме преследваш така ревностно?

Облечен е в неделната си роба и по лицето му няма и следа от рани — напълно здрав е, какъвто си беше в Прентистаун, ръцете му са сключени пред гърдите, сякаш се кани да започне молитвата пред паството, застанал под лъчите на слънцето, втренчил усмихнат поглед в мен.

Един усмихнат юмрук.

— Шумът свързва всички ни в едно, млади Тод — казва, а гласът му е лъскав и извиващ се като змийче. — Ако един от нас падне, падаме всички.

— Ти не си тук — казвам през стиснатите си зъби.

— Тук, Тод — излайва Манчи.

— Така ли? — казва Аарон и изчезва в треперещата светлина.

Мозъкът ми знае, че този Аарон не е действителен, но сърцето ми не му обръща внимание и бие хиляда пъти в секунда. Едва мога да дишам и пропилявам много време, докато отново се докарам до състояние да стана на крака и да продължа да вървя напред целия следобед.

Храната помага, Бог да поживи Уилф и смахнатата му жена, но понякога не мога да вървя бързо, просто се влача и залитам. Вече почти през цялото време виждам Аарон с ъгълчето на окото си, крие се зад дърветата, обляга се на скалите, стои изправен насред гората, но аз просто извръщам глава и продължавам да се влача.

И тогава, от върха на следващия хълм, виждам в ниското реката и до нея пътя. Целият пейзаж се люлее, от което започва да ми се гади, но определено виждам долу под себе си мост, прехвърлен над речните води — пътят минава по него на отвъдния бряг, а между мене и реката няма повече хълмове.

Сещам се за другото разклонение на кръстопътя до Фарбранч — онова, по което не поехме. Зачудвам се откъде ли минава то през цялата тази пустош. Поглеждам надясно, но виждам само гори, гори докъдето поглед стига, гори и още хълмове, които се люлеят и движат така, както хълмовете никога не се люлеят. Затварям очи за минута.

Започваме да слизаме, твърде бавно, твърде бавно, следата ни води към пътя и към моста, широк дъсчен мост и високи перила. По него се е събрала вода, целият е в локви и кал.

— Той прекосил ли е реката, Манчи? — опирам ръце на коленете си и се привеждам напред да си поема дъх и да се накашлям.

Манчи души наоколо като луд, прекосява моста, връща се при мен, прекосява го пак и пак се връща.

— Миризма Уилф — лае, — миризма каруца.

— Да, нали виждам следите от копелетата в калта — отвръщам и разтривам лице с длани. — Кажи ми за Виола?

— Виола! — лае Манчи. — Насам!

Отдалечава се от пътя, като държи страната на реката и тръгва по течението й.

— Добро куче — казвам сред хриповете. — Добро куче.

Следвам го сред клонаци и храсталаци, реката тече от дясната ми страна, от дни не съм бил толкова близо до водата й.

Тогава влизаме в селището.

Заковавам се на място и се закашлям от изненада.

Селището е унищожено.

Постройките, осем или десет на брой, представляват само пепел и овъглени останки, наоколо не се чува и шепот от Шум.

За секунда решавам, че армията е минала оттук, но тогава виждам зелените растения, израсли сред пепелищата, виждам, че от въглените не се издига пушек, а вятърът свири из това свърталище на мъртвите. Оглеждам се и виждам изоставените кейчета край реката, точно до моста, за тях е вързана една стара лодка, която течението бута и тя се удря ритмично в подпорите, наоколо се носят още полупотънали лодки и други, повредени, са изтеглени на брега близо до нещо, което е било воденица, преди да се превърне в купчина овъглено дърво.

Селището е студено, отдавна е мъртво — още едно място в Новия свят, не постигнало целите на самозадоволяващото се селско стопанство.

Обръщам се и насред селището е застанал Аарон.

Лицето му пак си е такова, каквото го направи крокодилът, разкъсано, отворено, обелено, половината език виси през бузата.

Той все така се усмихва.

— Ела при нас, млади Тод — казва той. — Църквата е винаги отворена.

— Ще те убия — казвам, вятърът отнася думите ми, но аз знам, че той ме чува, защото и аз го чувам.

— Няма — казва и пристъпва напред, юмруците му са стиснати от двете страни на тялото. — Защото ти не си истински убиец, Тод Хюит, от мен да го знаеш.

— Само гледай — отвръщам, а гласът ми прозвучава странно, някак металически.

Той пак се усмихва, зъбите му лъщят мазни през разкъсаната рана, ето го, точно пред мене е, облян в трепкащата светлина. Хваща робата си с изподраните си ръце и я разтваря, така че да видя голите му гърди.

— Ето я твоята възможност, Тод Хюит, да ядеш от Дървото на познанието — гласът му откънтява дълбоко в главата ми. — Убий ме.

Вятърът ме кара да треперя, но в същото време горя и се потя, не мога да поема дъх, дробовете ми се пълнят с въздух само на една трета, главата започва да ме боли силно и усещам, че вече и храната няма да помогне, а когато обръщам поглед бързо, трябва да изчакам минута, докато люлеещата се картина се плъзне насам-натам и заеме точното място.

Стисвам зъби.

Сигурно умирам.

Но той ще умре преди мен.

Посягам назад, без да обръщам внимание на болката между лопатките, сграбчвам ножа и го измъквам от канията. Протягам го напред, насочен, стабилен. Той бляска, покрит с прясна кръв и святка на слънчевата светлина, нищо че аз съм застанал в сянка.

Усмивката на Аарон се разтяга още повече и той изпъчва гърди към мен.

Аз вдигам ножа.

— Тод? — излайва Манчи. — Нож, Тод?

— Давай, Тод — казва Аарон и аз надушвам тъмнината, която лъха от него, кълна се. — Прекрачи от невинността към греха. Ако можеш.

— Аз вече го сторих — казвам. — Аз вече убих.

— Да убиеш дивак не е същото като да убиеш човек — отвръща той и се хили широко на глупостта ми. — Диваците са демони, пратени в света да ни изкушават. Да убиеш дивак е все едно да убиеш костенурка — очите му се разтварят широко. — Ама ти и това не успя да сториш, нали?

Стисвам здраво ножа и изръмжавам, а светът се люлее.

Но ръката ми не пуска ножа.

Чува се бълбукане и от разкъсаната рана на бузата на Аарон бликва гъста слузеста кръв и аз разбирам, че той всъщност се смее.

— Тя умря много, много бавно — прошепва той.

И аз изкрещявам от болка…

И вдигам ножа още по-високо…

И се целя в сърцето му…

И той продължава да се усмихва…

И аз замахвам с ножа…

И го забивам право в гърдите на Виола.

— Не! — изкрещявам страшно, но е твърде късно.

Тя вдига поглед от ножа и ме поглежда в очите. На лицето й е изписана болка, а от нея се лее объркан Шум, точно както се лееше от дивака, който аз…

(Който аз убих)

Тя ме поглежда със сълзи на очи, отваря уста и казва:

— Убиец.

Посягам да я прегърна, но тя изчезва в трепкащата светлина.

А ножът, съвсем чист, без капка кръв по него, е все така в ръката ми.

Падам на колене, отпускам се напред и лягам на земята насред опожареното селище, дишам и кашлям, и плача, и вия, докато светът се разтапя край мен, разтапя се и омеква, докато най-после чувствам, че вече няма нищо стабилно.

Не мога да го убия.

Искам да го сторя. Искам го силно. Но не мога.

Защото това не съм аз и защото ще я изгубя.

Не мога. Не мога, не мога, не мога.

Предавам се на трепкащата светлина и също изчезвам в нея за известно време.

И отново добрият стар Манчи, най-верният приятел, ме събужда, ближе ме по лицето, плаче и скимти, а в тревожния му Шум жужи и мърмори една дума:

— Аарон — проплаква той тихо и напрегнато, — Аарон.

— Остави ме, Манчи.

— Аарон — скимти той и ме ближе.

— Той не е тук наистина — казвам и се опитвам да седна. — Това е просто…

Това е просто нещо, което Манчи не може да разбере.

— Къде е той? — казвам и се изправям, явно твърде бързо, защото светът ме повлича във въртележка от розово и оранжево. В следващия миг отстъпвам назад от онова, което ме чака.

Заобиколен съм от стотина Аароновци, застанали на сто различни места. До всеки от тях има по една Виола, уплашена, гледаща ме с надежда да й помогна, и по един дивак, в чийто гърди е забит моят нож, и всички те говорят в един глас, говорят на мен с един общ рев:

— Страхливец — казват те. Всичките. — Страхливец — пак и пак.

Но аз не бих бил момче от Прентистаун, ако оставях малко Шум да ме смаже.

— Накъде, Манчи? — викам, ставам на крака и се мъча да не обръщам внимание на това как светът се плъзга и люшка.

— Насам! — лае той. — Надолу по реката.

Тръгвам след него през пожарището.

Той ме превежда край онова, което преди е било черква, аз не поглеждам към нея, когато я подминаваме, после изтичва нагоре по едно възвишение, вятърът става все по-силен, дърветата се огъват, а на мен ми се струва, че това не е само илюзия на болните ми очи, а Манчи трябва да лае по-силно, за да го разбирам.

— Аарон! — лае той и вдига нос нагоре — вятърът е от него.

От възвишението аз виждам между дърветата надолу по реката. Виждам хиляда Виоли, които ме гледат уплашено.

Виждам хиляда дивака, убити от моя нож.

Виждам хиляда Аароновци, които ме гледат в отговор и викат: «Страхливец» с най-злата усмивка, която съществува на света.

А отвъд всички тях, в далечината, на нашия бряг на реката, досами водата, виждам Аарон, който изобщо не гледа към мен.

Виждам как коленичи за молитва.

Виждам и Виола на земята пред краката му.

— Аарон! — излайва Манчи.

— Аарон — казвам аз.

Страхливец.