Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живият хаос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Knife of Never Letting Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио Арт Лайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от cattiva2511

4
Не мисли за това

Килиън пристига тичешком, но преди да каже и дума, Бен го пресича:

— Не мисли за това!

После се обръща към мен:

— Ти също не мисли за това. Скрий всичко в Шума си. Скрий го. Скрий го колкото можеш по-добре!

Докато говори, той ме е сграбчил за раменете и ме стиска и от това кръвта ми кипва повече и от преди.

— Какво става? — питам.

— През града ли мина, като се прибираше насам? — пита Килиън.

Естествено, че минах през града — сопвам се. — Да знаеш някой друг проклет път, който да води дотук?

Лицето на Килиън се стяга, но не защото му отговарям троснато, лицето му се стяга от страх, страх, който чувам като крясък в Шума му. Двамата не ми се карат за лошата дума, което по някакъв начин прави нещата още по-плашещи. Манчи лае, та се къса — «Килиън! Тихо! Проклети! Тод!» но никой не си прави труда да му каже да млъкне.

Килиън поглежда Бен:

— Трябва да го направим веднага.

— Знам — отвръща Бен.

— Какво става? — питам аз, но вече също викам. — Какво трябва да направите веднага?

Отстъпвам от Бен, за да мога да ги гледам и двамата едновременно.

Бен и Килиън се споглеждат, а после обръщат погледи към мен.

— Трябва да напуснеш Прентистаун казва Бен.

Очите ми се местят трескаво ту към единия, ту към другия, защото нито един от двамата не ме допуска в Шума си и там аз не разчитам нищо друго, освен обща силна тревога.

— Как така да напусна Прентистаун? — казвам. — Че то в Новия свят няма нищо друго освен Прентистаун!

Бен и Килиън отново се споглеждат.

— Спрете да правите така! — казвам.

— Хайде — казва Килиън. — Багажът ти вече е стегнат.

— Как е възможно багажът ми вече да е стегнат?!

Килиън казва на Бен:

— Мисля, че нямаме много време.

Бен на Килиън:

— Той може да тръгне надолу покрай реката.

Килиън на Бен:

— Нали знаеш какво означава това?

Бен на Килиън:

— Да, но планът не се променя по никакъв начин.

— КАКВО, ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ, СТАВА ТУК? — изревавам аз и нали се сещате, че казвам нещо друго, а не «да му се не види». Просто ситуацията изисква някоя и друга по-силна думичка. — КАКЪВ Е ТОЗИ ПРОКЛЕТ ПЛАН?

Бен и Килиън все още не са разгневени от лошия ми език.

Бен снишава глас, а аз виждам, че се мъчи да подреди донякъде и Шума си, и ми казва:

— Много, ама наистина много е важно да държиш случилото се в блатото извън Шума си. Крий го колкото можеш по-добре.

— Защо? Диваците идват да ни избият ли?

— Не мисли за това! — срязва ме Килиън. — Покрий го, скрий го, дръж го тихо надълбоко, не го показвай, докато не се отдалечиш достатъчно от града, така че никой вече да не може да те чуе. А сега хайде, време е!

Той се обръща и тичешком поема към къщата, ама наистина тичешком.

— Хайде, Тод — казва Бен.

— Не мърдам, докато не ми обясните какво става.

— Ще получиш обяснение — казва Бен, хваща ме за ръката и тръгва към къщата, теглейки ме след себе си. — За такова ясно обяснение не си и мечтал.

А от него струи такава тъга, когато изрича тези думи, че аз млъквам и хуквам след него, а Манчи тича след нас и продължава да лае като луд.

Стигаме къщата и там аз очаквам да видя…

Не знам какво очаквам да видя. Орда диваци да излиза от гората. Всичките хора на Кмета Прентис строени отпред със заредени пушки. Цялата къща в пламъци. Не знам. Не мога да схвана нищо от Шума на Бен и на Килиън, моите собствени мисли клокочат като вулкан, а Манчи не спира и не спира да лае, така че кой би могъл да знае каквото и да било в такъв хаос?

Всъщност при къщата няма никой. Това си е къщата, нашата къща, стои си както обикновено, тихо и кротко, една спокойна ферма. Килиън блъсва задната врата, влиза в молитвената стая, която никога не използваме и започва да вдига дъските от пода. Бен отива в килера и се заема да пълни една платнена торба със суха храна и плодове, после прави крачка в банята, грабва един комплект за първа помощ и го пуска при храната.

А аз си стърча като последен глупак и се чудя какво става, мътните да го вземат.

Сигурен съм какво си мислите: как е възможно да не знам какво става, при положение че всеки божи ден в продължение на толкова време съм чувал всяка една мисъл на двамата мъже, с които живея под един покрив? Всъщност, точно там е работата. Шумът неслучайно е наречен така, той е шумен. Той е само безкрайно бърборене и ропот, които се смесват в един общ голям хаос от звуци, мисли и образи и през половината от времето е невъзможно да измъкнеш от него абсолютно нищо смислено. Съзнанието на мъжете е голяма каша, а Шумът е живото, дишащо лице на тази каша. Той е едновременно и истината, и въобразената истина, и измислените образи, и фантазиите, Шумът казва нещо, но едновременно казва и точно обратното, и макар истината със сигурност да е някъде там, как можеш да разбереш кое точно е истината и кое — лъжата, при положение че върху теб се излива всичко?

Шумът представлява човека в суров, нефилтриран вид, а нефилтрираният човек не е нищо друго, освен жив хаос.

— Никъде не отивам — казвам аз, докато Бен и Килиън продължават да вършат онова, с което са се захванали. Не обръщат никакво внимание на думите ми.

— Никъде не отивам — повтарям аз, а Бен само ме подминава и влиза в молитвената стая да помогне на Килиън с дъските. Най-после намират онова, което търсят и Килиън го вдига нагоре — раницата, старата ми раница, която мислех, че съм изгубил някъде. Бен я отваря, надниква набързо вътре и аз виждам, че там има мои дрехи и нещо друго, което прилича на…

— Това книга ли е? — питам. — Не трябваше да сте я изгорили още преди сума ти време?

Те все не ми обръщат внимание и затаяват дъх: Бен вади книгата от раницата и двамата с Килиън се втренчват в нея напрегнато, а аз виждам, че това не е точно книга, по-скоро прилича на тефтер с хубава кожена корица, а после Бен разлиства страниците — те са с цвят на слонова кост и изпъстрени с ръкописни редове.

Бен затваря книгата внимателно, личи си, че тя е нещо много важно, увива я в найлонова торбичка да я пази от влагата и я пъха пак в раницата.

Двамата се обръщат към мен.

— Не мърдам оттук — потретвам.

Някой започва да чука по входната врата.

В първия миг всички мълчим неподвижно, направо сме замръзнали. В главата на Манчи се натрупват толкова много неща, които му се иска да излае, че той също мълчи объркано почти минута, докато най-после излайва «Вратата!», но Килиън го сграбчва с едната ръка за нашийника, а с другата му стисва муцуната. Всички напрегнато се гледаме, без да знаем какво ще последва.

На вратата отново се чука и отвън долита глас:

— Знам, че сте вътре.

— Мътните да го вземат — казва Бен.

— Проклетият Дейви Прентис — добавя Килиън.

Господин Прентис Младши. Човекът на закона.

— Не се ли сещате, че чувам Шума ви? — казва господин Прентис Младши от другата страна на вратата. — Бенисън Мур. Килиън Бойд.

Гласът замълчава за миг.

— Тод Хюит.

— Е, дотука бяхме с криенето — казвам аз и скръствам ръце, защото раздразнението ми все още надделява над всички останали чувства.

Килиън и Бен отново се споглеждат, после Килиън пуска Манчи, казва на мен и Бен «Стойте тук» и тръгва към вратата. Бен натиква торбата с храната в раницата и завързва здраво вървите. Подава ми я.

— Сложи си я на гърба — прошепва той.

Отначало не я вземам, но той отново ми я подава и лицето му е толкова сериозно, че аз я поемам от ръката му и я мятам на гръб. Тежи цял тон.

Чуваме как Килиън отваря входната врата.

— Какво искаш, Дейви?

— За теб съм Шериф Прентис, Килиън.

— Вдигаш ме от масата, Дейви — продължава Килиън. — Ела по-късно.

— Не, няма да дойда по-късно. Трябва да поприказвам с младия Тод.

Бен ме поглежда, в Шума му пулсира тревога.

— Тод е по работа из фермата — казва Килиън. — Тъкмо излезе през задната врата. Чувам го.

Това са инструкции за мен и Бен, разбирате ли! Но аз не мърдам никъде, преди да чуя какво ще стане по-нататък, затова не обръщам внимание на ръката на Бен, който ме дърпа към задната врата.

— За глупак ли ме вземаш, Килиън? — казва господин Прентис Младши.

— Сигурен ли си, че наистина искаш да ти отговоря на този въпрос, Дейви?

— Чувам Шума му на пет метра зад тебе, Килиън. Чувам и Бен.

Ние пък чуваме как настроението му се променя.

— Искам само да поговоря с Тод. Няма да има никакви проблеми, той не е загазил.

— Защо тогава си донесъл пушката, Дейви? — пита Килиън, а Бен стисва рамото ми, сигурно дори не усеща, че го прави.

Гласът и Шумът на господин Прентис Младши отново се променят.

— Изведи го тук, Килиън. Знаеш защо съм дошъл. Май една невинна малка думичка е излетяла от Шума на вашето момче и е обиколила града, ама нещо не можем да разберем за какво става дума, та искаме Тод да ни обясни и всичко да бъде ясно.

— Кои сте вие? — засича го Килиън.

— Негово Превъзходителство Кметът би желал да поприказва с младия Тод — господин Прентис Младши повишава тон. — И тримата излезте веднага тук, ясно ли е? Не искам повече неприятности. Просто ще си поговорим приятелски.

Бен категорично кимва към задната врата и аз повече не мога да споря. Започваме да пристъпваме бавно към нея, но Манчи не може да си държи дълго устата затворена и излайва:

— Тод?

— Не си правите сметката да се измъкнете тайничко отзад, нали? — вика господин Прентис Младши. — Разкарай се, Килиън.

— Махай се от земята ми, Дейви — отвръща Килиън.

— Няма да повтарям!

— Струва ми се, че казваш едни и същи неща вече за трети път, така че ако се мъчиш да ме заплашваш, време е да ти стане ясно, че не се справяш много добре.

Настъпва пауза, а Шумът и на двамата става много силен, Бен и аз разбираме какво ще последва и внезапно всичко става много бързо, чуваме силен удар, последван от други два бързо един след друг, а аз, Бен и Манчи се втурваме към кухнята, но когато нахълтваме вътре, всичко вече е приключило. Господин Прентис Младши седи на пода, покрил с длан устата си, а между пръстите му тече кръв. Килиън не само държи пушката на господин Прентис Младши, ами я е и насочил към него.

— Казах да се махаш от земята ми, Дейви — казва той.

Господин Прентис Младши вдига поглед към Килиън, после поглежда и нас, като продължава да притиска разкървавената си уста. Както вече обясних, той е само с две години по-голям от мен, едва може да изкаже цяло изречение, без гласът му да падне, но няма как, последният му рожден ден отмина, той стана мъж и ето ти го на, вече е наш шериф.

Кръвта от устата му се е размазала по редките кафеникави косми под носа му, които той нарича мустаци, нищо че другите не ги наричат никак, щото трудно ги забелязват.

— Нали разбираш, че това отговаря на въпроса, с който дойдох тук. — Той изплюва кръв и един зъб на пода. — Всички знаете, че това не е краят.

После вдига поглед и ме поглежда право в очите:

— Намерил си нещо, нали, момче?

Килиън насочва пушката право към главата на господин Прентис Младши.

— Вън — казва.

— Имаме планове за теб, момче — господин Прентис Младши ми се усмихва и се изправя на крака, а усмивката му е кървава. — Момчето, което остана последно. Само още един месец, нали така?

Поглеждам Килиън, но той само зарежда шумно пушката, за да подчертае отново последната си дума.

Господин Прентис Младши ни оглежда всички подред, изплюва се отново и казва:

— Ще се видим — опитва се да звучи кораво, обаче гласът му рязко става писклив и той хуква към града, колкото му държат краката.

Килиън тръшва вратата зад гърба му.

— Тод трябва да се маха оттук на секундата. Обратно през блатото.

— Знам — казва Бен, — просто се надявах, че…

— И аз се надявах — отвръща Килиън.

— Ей, ей, я чакайте малко — обаждам се аз. — Не се връщам в блатото. Там има диваци!

— Дръж мислите си тихи — казва Килиън. — Това е най-важното, по-важно от всичко друго, каквото и да ти се върти в главата.

— Е, това не е никак трудно, щото и без това нищо не знам! — казвам. — Никъде не отивам, докато някой не ми обясни какво става!

— Тод… — започва Бен.

— Те ще се върнат, Тод — пресича го Килиън. — Дейви Прентис ще се върне и няма да е сам, а ние няма да можем да те защитим, не и срещу всички тях заедно.

— Но…

— Край на споровете! — казва Килиън.

— Хайде Тод — намесва се Бен. — Манчи трябва да дойде с теб.

— О, божичко, става все по-весело! — казвам.

— Тод — обажда се Килиън, а аз го поглеждам и усещам, че нещо в него се е променило. В Шума му има нещо ново, тъга, тъга, която много прилича на скръб.

— Тод — повтаря той и после изведнъж ме сграбчва и ме прегръща много силно, ама с всички сили. Притиска ме твърде рязко и аз удрям ранената си устна в яката му, казвам «Ох!» и го отблъсквам от себе си.

— Може и да ни намразиш заради това, което правим сега, Тод — казва той, — но опитай се да ни повярваш: правим го, защото те обичаме, разбираш ли?

— Не — отвръщам. — Не разбирам. Изобщо не разбирам.

Но Килиън вече не ме слуша, както обикновено. Изправя се и казва на Бен:

— Хайде, тръгвайте, бягайте, аз ще ги задържа, колкото мога.

— Ще се върна по друг път — отвръща Бен, — ще опитам да ги отклоня от следата му.

Те стисват здраво ръце, гледат се в очите една дълга минута, после Бен ме поглежда, казва «Хайде» и ме помъква към задната врата, а аз само виждам как Килиън взема пак пушката, вдига леко поглед и поглежда и мен в очите и аз разбирам — изписано е по лицето му и в целия му Шум — че това е по-сериозно сбогуване, отколкото изглежда, отварям уста да кажа нещо, но вратата се затваря между нас и Килиън изчезва.