Патрик Нес
Не пускай ножа (41)

41
Ако един от нас падне

Първо виждам стъпалата му, пързалят се по стълбата, но той не бърза, крачи спокойно, защото знае, че сме тук.

Държа ножа с дясната си ръка, но лявата също е готова. Застанал съм на пътеката, приблизително в средата на църквата. Виола е малко вдясно зад мен, между пейките.

Готов съм.

Осъзнавам, че наистина съм готов.

Всичко случило се ме доведе дотук, до това място, където стоя с нож в ръка и с нещо, което трябва да спася.

Някого, когото трябва да спася.

И ако трябва да избирам между нея и него, то това въобще не е избор и армията може да върви на м… си.

Защото съм готов.

По-готов няма да бъда.

Защото знам какво иска той.

— Хайде — казвам полугласно.

Появяват се краката на Аарон, после ръцете му, едната носи пушката, другата се подпира на стената.

После лицето му.

Неговото ужасно, ужасно лице.

Наполовина откъснато е, през раната на бузата му се виждат зъбите, дупката на мястото на носа му зее, лишавайки го почти напълно от човешки вид.

Той се усмихва.

В този миг усещам страха.

— Тод Хюит — казва, сякаш ме поздравява.

Повишавам глас да надвикам водопада, като се надявам да не чуе треперенето в него:

— Можеш да оставиш пушката, Аарон.

— О, позволяваш ми, а? — отвръща той и очите му се разширяват, когато вижда Виола зад гърба ми. Не поглеждам назад, но знам, че тя също го гледа в очите и му показва всичката си смелост.

И това ми дава сили.

— Знам какво искаш — казвам. — Проумях.

— Проумя ли, млади Тод? — казва Аарон и аз усещам, че не може да се сдържи, надниква в Шума ми, поне в малкото от него, което може да чуе зад водопада.

— Тя не е жертвата — казвам.

Той не отвръща, само прави няколко крачки навътре в църквата, очите му гледат кръста на амвона и пейките.

— Аз също не съм жертвата — продължавам.

Злата му усмивка става по-широка. Ъгълчето на раната на бузата се сцепва и от него потича кръв.

— Острият ум е дяволски дар — отвръща и това навярно е неговият начин да ми каже, че съм прав.

Заставам стабилно и се въртя, следейки движението му, докато той заобикаля амвона и крачи из онази половина на църквата, която е по-близо до водата.

— Ти си — казвам. — Жертвата си ти.

И отварям Шума си колкото мога по-ярко, за да надвикам водопада и за да могат и Аарон, и Виола да видят, че казвам истината.

Защото, както Бен ми показа в Шума си още във фермата, начинът, по който момчето в Прентистаун става мъж, причината, поради която момчетата, които са станали мъже, вече не говорят с малките момчета, начинът, по който момчето, което става мъж, се превръща в съучастник в престъпленията на Прентистаун, е…

Е…

И трябва да се накарам насила да го кажа…

Е като убие друг мъж.

Със собствените си ръце.

Всички онези мъже, които изчезваха, които са се опитвали да изчезнат.

Те всъщност изобщо не са изчезвали.

Господин Ройъл, старият ми учител, който се напиваше с уиски, не се е застрелял сам. Бил е застрелян от Себ Мънди на тринайсетия му рожден ден, накарали са Себ да се изправи пред него и да дръпне спусъка, докато останалите мъже на Прентистаун са гледали. Господин Голт, чиито овце прибрахме, когато той изчезна преди две години, само се е опитал да изчезне. Кметът Прентис го заловил да бяга през блатото, а Кметът Прентис е верен на съглашението си със закона на Новия свят и екзекутирал господин Голт, но не лично, а изчакал да дойде тринайсетият рожден ден на господин Прентис Младши и накарал сина си да изтезава господин Голт до смърт, сам, със собствените си ръце.

И така нататък, и така нататък. Мъже, които познавах, са били избити от момчета, които познавах, преди самите те да се превърнат в мъже. Ако при тринайсетия рожден ден на някое от момчетата хората на Кмета разполагали с някой заловен беглец, добре. Ако не разполагали, просто си избирали някого от Прентистаун, някого, когото не харесвали особено, и после казвали на останалите, че той е изчезнал.

Давали на момчето да прекрати живота на мъжа, сам-само.

Един мъж умира, друг мъж се ражда.

Всеки е съучастник. Всеки е виновен.

Освен мен.

— О, Господи — чувам Виола.

— Но за мен сте имали други планове, нали? — казвам.

— Ти беше последният, Тод Хюит — отвръща Аарон. — Последният войник в идеалната армия на Бога.

— Смятам, че Бог няма нищо общо с армията ви — казвам. — Остави пушката. Знам какво трябва да направя.

— Но ти носител на благата вест ли си, Тод? — пита Аарон, вдига глава и невъзможната му усмивка зейва още повече. — Или си самозванец?

— Прочети ме — казвам. — Прочети ме, ако не вярваш, че мога да го сторя.

Той е застанал на амвона, гледа към мен на пътеката между пейките, посяга към Шума ми отвъд тътена на водопада, рови в него, сграбчва каквото може и аз чувам жертвоприношението и идеалното Божие дело, и мъченичеството на светеца.

— Може би, млади Тод — казва той.

И слага пушката на амвона.

Преглъщам и стисвам ножа още по-силно.

Но той гледа към Виола и се изсмива кратко.

— Не — произнася. — Малките момиченца ще се опитат да се възползват, нали така?

И той спокойно хвърля пушката отвъд ръба и тя потъва във водопада.

Става толкова бързо, че дори не виждам как тя изчезва.

Но вече я няма.

Сега сме само аз и Аарон.

И ножът.

Аарон разтваря ръце и аз се сещам, че заема обичайната си поза за проповед, позата пред собствения си амвон в Прентистаун. Навежда се напред над амвона тук, вдига длани и обръща очи нагоре към бялата искряща вода.

Устните му се движат беззвучно.

Той се моли.

— Ти си луд — казвам.

Той ме поглежда.

— Аз съм благословен.

— Искаш да те убия.

— Грешка, Тод Хюит — отвръща той и прави крачка към мен по пътеката. — Омразата е ключът. Омразата е водачът. Омразата е огънят, който пречиства войника. Войникът трябва да мрази.

Прави втора крачка.

— Не искам да ме убиеш — казва. — Искам да ме убиеш предумишлено и хладнокръвно.

Правя крачка назад.

Усмивката му трепва.

— Може би момчето обещава повече, отколкото може да изпълни.

— Защо? — питам и пак отстъпвам. Виола също отстъпва, още по-назад от мен, точно под рисунката на Новия свят. — Защо правиш това? Какъв е изобщо смисълът?

— Бог ми показа моя път — отвръща той.

— Живяхме заедно цели тринайсет години — казвам, — и единственото, което аз познавах, бяха мъжете.

— Бог действа чрез мъжете — отвръща Аарон.

— Злото също — обажда се Виола.

— А! — вика Аарон. — То говори. Изкусителни, приспивни думи…

— Млъквай! — срязвам го. — Няма да разговаряш с нея.

Отстъпил съм назад отвъд последния ред пейки.

Тръгвам надясно, Аарон ме следва, без да приближава, въртим се в бавен кръг, ръцете му са разперени, ножът ми е вдигнат. Виола се държи зад гърба ми, пръските вода обливат всичко. Перспективата спрямо помещението бавно се измества пред очите ми, подът е хлъзгав, стената от вода блести бяла на слънцето.

И ревът, безспирният рев.

— Ти беше последното изпитание — казва Аарон. — Последното момче. Онова, което щеше да завърши делото ни, да завърши нас. Ако ти си в армията, това значи, че в нея няма слабо звено. Това значи, че наистина сме благословени. Ако един от нас падне, падаме всички, Тод. А ако това се случи, значи всички е трябвало да паднем — той стиска юмруци и пак обръща поглед нагоре. — Ние можем да се преродим! Можем да се заемем с този прокълнат свят и да го превърнем в…

— Аз не бих го сторил — обаждам се, а той се смръщва, защото съм го прекъснал. — Не бих избил всички.

— А, да, Тод Хюит — отвръща Аарон. — Точно затова ти си много, много специален, нали? Момчето, което не може да убива.

Хвърлям крадешком поглед към Виола, която е застанала отново малко встрани от мен. Все така се въртим в кръг.

Само че сега Виола и аз приближаваме онази половина от църквата, която е по-близо до входа.

— Но Бог изисква жертва — казва Аарон. — Бог иска своя мъченик. А кого е най-добре да убие специалното момче, ако не онзи, през когото Бог говори?

— Не мисля, че Бог ти казва каквото и да било — отвръщам. — Макар че доста ми се вярва, че и на него вече му се иска да си мъртъв.

Очите на Аарон се изпразват напълно и се наливат с лудост, а мен ме побиват ледени тръпки.

— Аз ще бъда светец — казва, а в гласа му гори пламъче. — Такава е съдбата ми.

Стигнал е до края на пътеката и ни е последвал край последния ред пейки.

Виола и аз продължаваме да отстъпваме.

Почти сме стигнали тунела.

— Но как да мотивираме момчето? — продължава Аарон, очите му са като пусти дупки. — Как да го принудим да влезе в мъжествеността?

И Шумът му се отваря за мен, страшен като гръмотевица.

Очите ми се разширяват.

Стомахът ми се свива на топка.

Раменете ми се отпускат, защото усещам непоносима слабост.

Виждам. Това е фантазия, лъжа, но лъжите на мъжете са живи като истините им, а аз виждам всички подробности.

Той е щял да убие Бен.

Така е щял да ме принуди да убия него, Аарон. Така са щели да завършат делото. За да направят армията си идеална, за да превърнат мен в убиец, са щели да убият Бен.

И да ме накарат да гледам.

Да ме накарат да мразя толкова силно, че да убия Аарон.

Шумът ми започва да ръмжи, достатъчно силно, че да надвика водопада.

— Ти ш… боклук…

— Но Бог изпрати знак — продължава Аарон и обръща поглед към Виола, очите му са още по-широки, кръв тече от раната на бузата, дупката на мястото на носа се разтяга.

— Момичето — казва. — Момичето от небесата.

— Не смей да я гледаш! — изкрещявам. — Не смей да я гледаш никога!

Аарон се обръща пак към мен, с усмивка на лицето.

— Да, Тод, да — казва. — Това е твоят път, по този път ще поемеш. Момчето с мекото сърце, момчето, което не може да убива. За какво, обаче, би убило такова момче? Кого би защитило?

Още една стъпка назад, още една стъпка по-близо до тунела.

— И когато нейното лошо, прокълнато мълчание замърси блатото ни, аз помислих, че Бог ми е изпратил жертва, която сам да му принеса, последен пример за скритото зло, което аз да унищожа и така да се пречистя — той вирва глава. — Но после ми се разкри истинната цел на идването й — той премества поглед от Виола към мен. — Тод Хюит ще защити беззащитните.

— Тя не е беззащитна — отвръщам.

— И тогава ти побягна — очите му се разширяват от фалшиво изумление. — Побягна, вместо да изпълниш съдбата си — отново вдига поглед към тавана на църквата. — Това направи победата над тебе още по-сладка.

— Още не си победил — казвам.

— Дали? — той пак се усмихва. — Хайде, Тод. Ела при мен с омраза в сърцето.

— Ще дойда — казвам. — Ще го сторя.

Правя още една крачка назад.

— Преди беше толкова близо, Тод — казва Аарон. — В блатото, ножът ти е вдигнат, аз убивах момичето, но не. Ти се поколеба. Нарани, но не уби. После аз я откраднах от теб и ти я последва, откри я, както си знаех, че ще сториш, страдаше от раната, която ти нанесох, но това отново се оказа недостатъчно. Пожертва обичното си куче, вместо да я оставиш да пострада, остави ме да прекърша телцето му, вместо да изпълниш целта, за която си роден…

— Млъквай! — казвам.

Той протяга длани към мен.

— Ето ме, Тод — казва. — Посрещни съдбата си, изпълни целта. Стани мъж — той свежда глава ниско, но очите му са обърнати към мен и ме гледат. — Падни.

Горната ми устна оголва зъбите.

Изправям гръб.

— Аз вече съм мъж — казвам.

Шумът ми също го казва.

Той ме гледа. Сякаш гледа през мен.

После въздъхва.

Сякаш е разочарован.

— Не си още мъж — отвръща, а лицето му се изменя. — Може би и никога няма да станеш.

Но аз не отстъпвам назад.

— Жалко — казва той.

И скача към мен…

— Тод! — изпищява Виола…

— Бягай! — викам аз…

Но не отстъпвам назад…

Напротив, пристъпвам…

И схватката започва.

Аз се втурвам към него, той скача към мен, аз стискам ножа, но в последния момент се отмествам, той ме пропуска и се удря в стената…

Извърта се, ръмжи, замахва да ме удари, а аз се гмуркам под юмрука и замахвам с ножа, порязвам му ръката между китката и лакътя, но това дори не го забавя…

Замахва с другата ръка и ме удря под брадичката…

Събаря ме по гръб…

— Тод! — вика отново Виола…

Препъвам се в последната пейка и падам лошо…

Но гледам…

Аарон се обръща към Виола…

Тя е стъпила на първото стъпало…

— Бягай! — викам…

Но в ръцете си тя държи голям плосък камък и с крива гримаса и гневно изпъшкване го хвърля към Аарон, той се навежда и се опитва да го отклони с ръка, но камъкът го удря по челото и го кара да залитне далеч и от двама ни, към площадката, към предната част на църквата…

— Хайде! — вика ми Виола…

Аз се изправям на крака…

Но Аарон вече се е обърнал…

Кръв тече по лицето му…

Устата му е отворена в крясък…

Скача напред като паяк, сграбчва дясната ръка на Виола…

Тя го блъсва яростно с лявата, окървавява я от удара по лицето му…

Но той не я пуска…

Аз изкрещявам и се втурвам към тях…

Ножът е навън…

Но отново го отклонявам в последния миг…

И просто се блъсвам в Аарон…

Падаме в основата на стълбите, Виола пада по гръб, аз — върху Аарон, той ме удря по главата, надига ужасното си лице и ме захапва за оголената шия…

Аз изкрещявам и се дърпам назад, като го удрям с обърната длан, докато се отдръпвам…

Отдалечавам се от него заднешком, обратно в църквата…

Той се хвърля след мен, юмрукът му е напред…

Удря ме в окото…

Главата ми се отмята назад…

Препъвам се край пейките и пак съм в центъра на църквата…

Още един удар…

Вдигам ножа да го парирам…

Но държа острието настрани…

И той ме удря повторно…

Пропълзявам встрани по мокрите камъни…

Пак по пътеката към амвона…

И за трети път юмрукът му среща лицето ми…

Усещам как ми избива два зъба…

И почти падам…

После наистина падам…

Гърбът и главата ми се удрят в камъка на амвона…

И аз изпускам ножа.

Той изтрополява близо до ръба.

Безполезен, както винаги.

— Шумът ти те разкрива! — изкрещява Аарон. — Шумът ти те разкрива! — крачи към мен, надвесва се над мен. — От мига, в който стъпих в това свещено място, си знаех, че ще стане така! — спира до краката ми и се взира в мен, юмруците му са стиснати и кървави с моята кръв, лицето му е кърваво с неговата собствена. — Никога няма да станеш мъж, Тод Хюит! Никога!

С ъгълчето на окото си виждам как Виола трескаво се оглежда за още камъни…

— Аз вече съм мъж — казвам, но съм повален, изпуснах ножа, гласът ми изневерява, ръката ми притиска кървящата рана на шията.

— Ти отне от мен жертвата, която исках да принеса! — очите му са се превърнали в пламтящи диаманти, Шумът му фучи аленочервен и горещ, така че водата направо се изпарява от тялото му. — Ще те убия — главата му е наведена. — А ти ще умреш, знаейки, че нея съм я убил бавно!

Стисвам зъби.

Започвам да се изправям на проклетите си крака.

— Идвай, ако ще идваш — изръмжавам.

Аарон изкрещява и прави крачка към мен…

Посяга с ръце…

Лицето ми се надига да го посрещне…

И Виола го ЦАПАРДОСВА отстрани по главата с един камък, който едва е повдигнала…

Той залита…

Навежда се към пейките и се задържа да не падне…

И пак залита…

Но не пада.

Проклетият не пада.

Олюлява се, но стои на крака между мен и Виола, разгъва се бавно, с гръб към Виола е, но се извисява много над нея, от слепоочието му блика ручей кръв, но той е висок като ш… кошмар…

Той наистина е чудовище.

— Ти не си човек — казвам.

— Казах ти вече, млади Тод — отвръща той с тих и страшен глас, а Шумът му лъска с такава чиста ярост, че за малко не ме събаря обратно. — Аз съм светец.

Замахва към Виола без дори да погледне към нея, удря я по окото, събаря я по гръб, а тя извиква и пада, пада, пада, препъва се в пейките и удря глава в камъка…

И не става повече.

— Виола! — изкрещявам.

И скачам край него…

Той ме пуска да мина…

Стигам до нея…

Краката й са на една от каменните пейки…

Главата й е на каменния под…

От нея тече ручейче кръв…

— Виола! — казвам и я повдигам…

Но главата й се отпуска назад…

— ВИОЛА! — изкрещявам…

И зад себе си чувам ниско ръмжене…

Смях.

Той се смее.

— Ти бездруго щеше да я предадеш — казва. — То се виждаше.

— МЛЪКВАЙ!

— И знаеш ли защо щеше да я предадеш?

— ЩЕ ТЕ УБИЯ!

Той снишава гласа си до шепот…

Но такъв шепот, от който цялото ми тяло се разтреперва…

— Защото ти вече си паднал.

И Шумът ми пламва аленочервен.

По-червен откогато и да било.

Убийствено червен.

— Да, Тод — съска Аарон. — Да, това е пътят.

Нежно слагам Виола на земята, изправям се и се обръщам с лице към него.

И омразата ми е толкова огромна, че изпълва пещерата.

— Хайде, момче — казва той. — Пречисти се.

Аз поглеждам ножа…

Лежи в локва вода…

Близо до ръба, край амвона зад Аарон…

Там, където го изпуснах…

И го чувам как ме вика…

Вземи ме, казва той…

Вземи ме и ме използвай, казва той…

Аарон разтваря ръце.

— Убий ме — произнася. — Стани мъж.

Никога не ме пускай, казва ножът…

— Прости ми прошепвам нечуто, макар че не знам кой може да ми прости, нито пък за какво…

Прости ми…

И скачам…

Аарон не мръдва, стои с разтворени ръце, сякаш да ме прегърне…

Аз го блъсвам с рамо…

Той не се съпротивлява…

Шумът ми пищи червен…

Падаме край амвона близо до ръба…

Аз съм отгоре му…

Той все така не се съпротивлява…

Удрям го в лицето…

Пак…

И пак…

И пак…

Разбивам го съвсем…

Превръщам го в кървава пихтия…

Омразата се лее от юмруците ми…

И аз продължавам да удрям…

И удрям…

През пращене на кости…

И хрущене на хрущяли…

И едно око се пръсва под кокалчетата ми…

Удрям, докато вече не си чувствам ръцете…

И продължавам да удрям…

И кръвта му ме опръсква целия…

И нейната червенина се слива с червенината на Шума ми…

И тогава се отпускам назад, без да ставам от него, покрит с кръв…

И той се смее, той все още се смее.

И гъргори «Да» през изпочупените си зъби, «Да…»

И червеното пак се надига в мене…

И аз не мога да го удържа…

И омразата…

И аз вдигам поглед…

Към ножа…

Само на метър от мене…

На ръба…

До амвона…

Вика ме…

Вика…

И този път знам…

Този път знам…

Ще го използвам.

И скачам към него…

Ръката ми е протегната…

Шумът ми е толкова червен, че ме заслепява…

Да, казва ножът…

Да.

Вземи ме.

Вземи властта в ръка…

Но една друга ръка е там преди мен…

Виола.

И докато падам към ножа, в мене плисва порив…

Порив в Шума ми…

Порив от това, че я виждам…

Че я виждам жива…

Порив, който се издига над червеното…

И казвам: «Виола»…

Просто «Виола».

И тя вдига ножа.

Засилката ме завърта към ръба, аз се обръщам и се мъча да се задържа, и я виждам как вдига ножа, и я виждам как пристъпва напред, и падам на площадката пред водата, и пръстите ми се пързалят по мокрия камък, и виждам как Аарон сяда, и сега той има само едно око, и то се взира във Виола, а тя вдига ножа и го насочва напред, и аз не мога да я спра, и Аарон се мъчи да се надигне, а Виола върви към него, и аз се удрям с рамо в площадката, и малко остава да падна, и гледам, а малкото, което е останало от Шума на Аарон, излъчва гняв и страх, и казва Не…

Казва Не ти…

И Виола вдига ръка…

Вдига ножа…

И замахва надолу…

И надолу…

И надолу…

И го забива право в шията на Аарон…

Толкова силно, че върхът се показва от другата страна…

И се чува изхрущяване, изхрущяване, което никога няма да забравя…

Аарон пада от силата на удара…

И Виола пуска ножа…

Отстъпва.

Лицето й е бяло.

Чувам дишането й над гърмежа на водопада.

Повдигам се на ръце…

И двамата гледаме.

Аарон се надига.

Надига се бавно, едната му ръка дращи по ножа, който си стои в шията му. Останалото око е широко отворено, езикът му виси от устата.

Застава на колене.

И после се изправя.

Виола изплаква и отстъпва.

Отстъпва, докато застава до мен.

Чувам го как се мъчи да преглъща.

Мъчи се да диша.

Прави крачка напред, но се препъва в амвона.

Гледа към нас. Езикът му виси и се върти.

Той се мъчи да каже нещо.

Мъчи се да каже нещо на мен.

Мъчи се да произнесе дума.

Но не може.

Не може.

Шумът му представлява просто диви цветове, и картини, и неща, които никога няма да мога да изрека.

Той среща погледа ми.

И Шумът му спира.

Спира напълно.

Най-после.

Гравитацията поема тялото му и той се хлъзва встрани. Далеч от амвона.

Отвъд ръба.

И изчезва под водната стена.

Отнася ножа със себе си.