Патрик Нес
Не пускай ножа (8)

8
Изборът на ножа

На три крачки от нас е. Преди да успея да мръдна, той ме връхлита, стисва ме за врата и ме блъсва в ствола на едно дърво.

— Мръсна малка ГАД! — изкрещява и впива палци в гръкляна ми. Дращя, мъча се да го нараня с ножа, но раницата ми се е смъкнала и едната каишка притиска ръката ми надолу и назад към дървото и Аарон може необезпокоявано да ме души, колкото си иска.

Лицето на Аарон представлява един кошмар, ужасна гледка, която ще продължа да виждам, дори и да се измъкна жив от ръцете му. Крокодилът е откъснал лявото му ухо заедно с дълга ивица плът, която продължава надолу през цялата му лява буза. През раната се виждат зъбите му, а лявото му око е изпъкнало, сякаш всеки момент ще експлодира. По брадата и врата му има още рани, дрехите му са разкъсани, целият е в кръв, а крокодилски зъб се е забил дълбоко в раната на рамото му.

Боря се да си поема въздух, но не мога, не е за вярване колко ме боли, целият свят се завърта, с мозъка ми става нещо особено и ми хрумва странната мисъл, че Аарон всъщност не е оживял от зъбите на крокодила, че е вече умрял, но ми е толкова ядосан, че смъртта не го е спряла и той се е върнал да ме убие, върнал се е.

— Какво се хилиш? — крясва той и ме опръсква със слюнка, кръв и малки парченца плът. Стиска шията ми още по-силно и аз трябва да повърна, но не мога, не мога и да дишам, светлината и цветовете се сливат и размиват в едно и, ето, умирам, умирам.

— ААА! — Аарон рязко се дръпва назад и ме изпуска. Падам на земята, повръщам страшно и започвам да се боря за въздух, поемам дълбоко дъх и кашлям, кашлям така, сякаш никога няма да спра. Поглеждам нагоре и виждам, че Манчи е впил всички зъби в прасеца на Аарон и хапе тъй, сякаш идва краят на света.

Добро куче.

Аарон удря силно Манчи, откъсва го от себе си и го запраща в храстите. Чувам тежко падане и болезнено излайване, и «Тод?».

Аарон се извърта мигновено към мене, а аз не мога да откъсна поглед от лицето му, то цялото е в рани, рани, след които никой не може да оцелее, никой.

Може би действително е мъртъв.

— Къде е знакът? — пита, а разкъсаното му изражение се променя и той започва да се оглежда наоколо, сякаш обхванат от паника.

Знак ли?

Знак…

Момичето.

Аз също се оглеждам. От момичето няма и следа.

Аарон се върти рязко, първо насам, после натам и виждам, че и той чува същото, което и аз чувам: шумолене и пукане на съчки, докато тя бяга, чуваме как мълчанието й се оттича далеч от нас и без да ме погледне повече, Аарон хуква след нея и изчезва.

Само миг и аз оставам сам.

Само миг и аз вече нямам нищо общо с всичко, което се случва тук.

Днес определено беше един много глупав ден.

— Тод? Манчи излиза накуцвайки от храстите.

— Добре съм, приятелче — опитвам да отвърна и дори го казвам, въпреки кашлицата, нищо че не е вярно. — Добре съм.

Мъча се да дишам между пристъпите на кашлицата, притискам чело до земята, от устата ми капе слюнка и повръщано.

Продължавам да дишам и мисли започват да идват в главата ми. Идват неканени, нали се сещате?

Защото всичко може да свърши още тук, нали така? Още тук, още сега мога да сложа край, мога да сложа точка. Очевидно Аарон иска момичето, момичето е «знакът», прав ли съм? Очевидно и градът иска момичето, след като вдигнаха такава патърдия за тишината в Шума ми. Значи, ако Аарон хване момичето, то и градът е хванал момичето и край, цялата история свършва, нали? Те ще получат каквото искат и ще ме оставят на мира, а аз ще се върна и всичко ще си бъде както преди, е, момичето сигурно ще пострада, но пък може да спаси Бен и Килиън.

Може да спаси мен.

Добре де, просто си ги мисля тия работи. Мислите сами идват, това е.

И аз мога да ги спра, още щом влязат в главата ми.

— Спри — мърмори Манчи.

И тогава чувам един ужасен, ужасен писък и това е момичето, защото Аарон го е хванал, разбира се, а това вече решава нещата, нали така?

Следващият писък долита след секунда, но аз вече съм на крака и хуквам, дори без да мисля, пускам раницата на земята, привеждам се малко напред, все още кашлям и се боря за въздух, но ножът е в ръката ми и аз хуквам.

Лесно ги намирам. Аарон е минал през храстите като бик, а Шумът му реве безконтролно, а мълчанието на момичето е също там, винаги, винаги, винаги е там, тя пищи, но мълчанието е скрито зад писъците, които някак си го правят още по-дълбоко, още по-тихо. Тичам към тях колкото ми държат краката, Манчи търчи по петите ми, след половин минута ги намираме и, ей богу, аз нямам и най-малка представа какво трябва да правя. Аарон я е вкарал в една локва, дълбока до глезените й, притиснал я е до едно дърво. Държи я за китките, тя се бори с всички сили, но на лицето й е изписан такъв страх, че аз едва намирам сили да изрека думите.

— Пусни я — изхъхрям, но никой не ме чува. Шумът на Аарон гърми, не вярвам да можеше да ме чуе, дори и да виках. Светото писание и знакът на бога и пътят на светеца и картини, картини, момичето е в Църквата, момичето пие виното и яде причастието, момичето е ангел.

Момичето е жертвата.

Аарон хваща и двете й китки в единия си юмрук, смъква връвта, която препасва робата му и започва да връзва ръцете и. Момичето го изритва здраво, Манчи го ухапва по крака, а той я зашлевява през лицето с опакото на дланта си.

— Пусни я — казвам отново, мъча се да говоря по-силно.

— Пусни! — лае Манчи — той още куца, но вече е страшно вбесен. Какво добро куче, мътните да го вземат.

Правя крачка напред. Аарон е с гръб към мене, сякаш изобщо не му пука, че аз съм тук, сякаш въобще не ме възприема като заплаха.

— Пусни я! — изкрещявам, но от това се закашлям още повече. Нищо. Никой не ми обръща внимание, нито Аарон, никой.

Ще трябва да го направя. Ще трябва да го направя. Ох, божичко, божичко, божичко, ще трябва да го направя.

Ще трябва да го убия.

Вдигам ножа.

Вдигнах ножа.

Аарон се обръща, дори не бърза, просто се обръща, сякаш някой го е повикал по име. Вижда ме как стоя, вдигнал ножа във въздуха, точно като някакъв страхлив идиот, какъвто всъщност съм си, и се усмихва, и, кълна ви се, не мога и да опиша колко страшна е усмивката му върху разкъсаното лице.

— Шумът ти те издава, млади Тод — казва и пуска момичето, а то е вързано и пребито, така че дори не опитва да избяга. Аарон пристъпва към мен.

— Кметът ще бъде много разочарован, когато разбере, че без време си напуснал тази земя, момче — казва и прави още една крачка. Аз също пристъпвам към него, ножът е във въздуха, сякаш е нещо напълно ненужно.

— Но бог няма нужда от страхливци — казва Аарон, — нали, момче? — Бърз е като змия, лявата му ръка ме удря отдясно, ножът изхвърча от дланта ми. Аарон ме удря през лицето с плоското на дясната си ръка, аз падам в локвата и усещам как коленете му лягат върху гърдите ми, ръцете му стисват гърлото ми, за да довършат започнатото, но този път лицето ми е под водата, така че нещата ще станат много по-бързо.

Боря се, но вече съм загубил. Загубих. Имах шанс, но го проиграх и загубих, заслужавам си го и сега се боря, но вече не съм и наполовина толкова силен, колкото бях и усещам, че краят идва. Усещам как се предавам.

Загубен съм.

Загубен.

И тогава, под водата ръката ми напипва камък.

ПРАС! Преди дори да помисля, замахвам и удрям Аарон отстрани по главата.

ПРАС! Удрям го пак.

ПРАС! И пак.

Усещам как тялото му се плъзва настрани и пада от мен.

Вдигам глава над водата, давя се за въздух, но сядам и отново замахвам с камъка, но той лежи по очи в локвата, половината му лице е под водата, а другата — над, зъбите му лъскат и се хилят през разкъсаната буза. Изпълзявам изпод него, давя се и плюя, но той си остава там, леко потъва, но не помръдва.

Чувствам се така, сякаш вратът ми е счупен, повръщам малко вода и после вече дишам по-леко.

— Тод? Тод? Тод? — повтаря Манчи, идва до мене, ближе ме и подлайва като малко кутре. Погалвам го между ушите, защото все още и дума не мога да кажа.

После и двамата усещаме тишината, поглеждаме нагоре и виждаме момичето, застанала е над нас, а ръцете й са все така вързани.

Пръстите и стискат ножа.

Замръзвам за секунда, а Манчи почва да ръмжи, но след малко разбирам. Поемам си дъх още няколко пъти, вземам ножа от ръцете й и прерязвам връвта, която стяга китките й. Тя пада, а момичето разтърква претритите места, продължава да ме гледа и все така мълчи.

Тя знае. Знае, че не можах да го направя.

Проклета да си, мисля. Проклета да си.

Тя гледа ножа. После премества очи към Аарон, легнал във водата.

Той още диша. Водата бълбука при всеки дъх, той се дави, но още диша.

Стисвам ножа. Момичето гледа мен, гледа ножа, гледа Аарон, после пак гледа мен.

Кара ли ме? Дали ме кара да го направя?

Той си лежи там, беззащитен, навярно скоро ще се удави.

А аз държа ножа.

Понечвам да се изправя на крака, падам, защото главата ми се мае, изправям се пак. Правя крачка към него. Вдигам ножа. Отново.

Момичето поема дъх и го задържа.

Манчи казва: «Тод?».

Вдигнал съм ножа над Аарон. Още веднъж имам възможност. Още веднъж съм вдигнал ножа.

Бих могъл да го сторя. Никой жив човек в целия Нов свят не би ме обвинил. Правото е мое.

Бих могъл да го сторя.

Но ножът не е просто вещ, нали знаете? Ножът е избор, ножът е нещо, което правиш. Ножът казва да или не, удряй или не, умри или живей. Ножът поема решението, протекло през ръката ти, и го въплъщава в света и после вече никога не можеш да си го вземеш назад.

Аарон умира. Лицето му е разкъсано, ударих го по главата, цопнал е във водата и може дори и да не се събуди. Той се опита да ме убие, искаше да убие момичето, разбуни целия град, сигурно пак той е изпратил Кмета в нашата ферма и по тази причина е отговорен и за всичко, случило се на Бен и Килиън. Той заслужава да умре. Заслужава.

А аз не мога да накарам ножа да довърши започнатото.

Кой съм аз?

Аз съм Тод Хюит.

Аз съм най-голямото ш… нищо, раждало се сред човеците.

Не мога да го направя.

Проклета да си, мисля си.

— Хайде — казвам на момичето. — Да се махаме оттук.