Патрик Нес
Не пускай ножа (1)

1
Дупка в шума

Първото нещо, което разбираш, когато кучето ти се научи да говори е, че кучетата нямат кой знае какво за казване. Въобще.

— Трябва да акам, Тод.

— Млъквай, Манчи.

— Ще акам. Ако, Тод.

— Млъквай, ти казвам!

На югоизток от града сме, вървим през дивите поля, дето се спускат надолу към реката и после продължават към блатото. Бен ме прати да му набера малко блатни ябълки и ме накара да взема и Манчи, въпреки че всички знаем, че Килиън купи Манчи само за да угоди на Кмета Прентис и ето ти го и подаръка за рождения ми ден миналата година — чисто ново куче, нищо че никога не съм казвал, че искам куче, а онова, което казах, че искам, беше Килиън най-после да вземе да поправи мотопеда, та да не се налага да обикалям пеш из тоя глупав град, но о, не, честит рожден ден, Тод, ето ти едно чисто ново кученце, Тод, нищо, че не си го искал, нищо, че не си молил да ти го подаряваме, обаче познай кой сега ще трябва да го храни и да го дресира, и да го къпе, и да го разхожда, и да го слуша как дърдори глупости сега, когато вече е достатъчно пораснало, та да прихване заразата на говоренето? Хайде, познай кой!

— Ще акам — тихичко си подлайва Манчи. — Ако, ако, ако.

— Просто се изакай и спри да го повтаряш!

Грабвам туфа трева от пътеката и я мятам по него. Не го удрям, нямам намерение да го ударя, а той само се разсмива с тихия си лаещ смях и тича напред. Аз вървя след него, скубя тревата от двете страни на пътеката, мижа на слънцето и се опитвам да не мисля за нищо.

Въобще нямаме нужда от блатни ябълки, да ви кажа право. Ако на Бен чак толкова са му се приискали, може да ги купи от магазина на господин Фелпс. И още нещо: газенето из блатото само за няколко блатни ябълки не е работа за мъж, щото на мъжете не им е позволено да се шляят. Е, аз официално ще стана мъж чак след трийсет дни. Живял съм дванайсет години, всяка от по тринайсет дълги месеца, плюс още дванайсет месеца отгоре и цялата тая сметка показва, че ми остава още един цял месец до най-важния рожден ден. Плановете за него са планирани, приготовленията са приготвени и май ще има парти, макар че нещо почвам да изпитвам смесени чувства — хем ме изпълват мрачни мисли за тоя рожден ден, хем много се радвам, обаче няма връщане назад, тогава ще стана мъж, а брането на блатни ябълки в блатото не е работа нито за мъж, нито за почти мъж.

Но Бен знае, че може да ме помоли да отида в блатото и аз ще кажа «да» и ще отида, защото блатото е единственото място край Прентистаун, където можеш поне донякъде да си починеш от Шума, който човеците изливат ли, изливат от себе си, от целия техен ропот и говор, който никога не замлъква. Даже когато спят, човеците и техните мисли, които те дори не осъзнават, че си мислят, нищо че всички наоколо ги чуват как си ги мислят. Човеците и техния Шум. Не знам как издържат, как се търпят едни други.

Човеците са Шумни същества.

— Катерица! — крясва Манчи и хуква с подскоци по пътеката, нищо, че аз го викам да се върне, така че, ето ме и мене, тичам подире му право през — тука се оглеждам на всички посоки да видя дали съм съвсем сам и дали някой няма да ме чуе — проклетите поля, щото Килиън ще побеснее, ако Манчи падне в някоя проклета змийска дупка и, разбира се, аз ще бъда виновен, нищо че никога не съм искал проклетото куче!

— Манчи! Върни се веднага!

— Катерица!

Тичам и ритам високата трева, а по обувките ми полепват плодчета от нея. Едно се размазва и оставя на маратонката ми зелено петно, а от опит знам, че тия петна не се почистват.

— Манчи! — вече съм бесен.

— Катерица! Катерица! Катерица!

Той лае под дървото, а катерицата се мята насам-натам по ствола и го дразни:

— Хайде, смотано куче — казва нейният Шум, — хайде, ела, хайде, хвани, хайде, ела, хайде, хвани. Смотано, смотано, смотано.

— Катерица, Тод! Катерица!

Мътните го взели, това животните са големи тъпаци.

Хващам Манчи за нашийника и го удрям силно по задната лапа.

— Ох, Тод? Ох?

Пак го удрям. И пак.

— Ох, Тод?

— Хайде, тръгвай! — казвам, а моят собствен Шум вилнее толкова силен, че едва си чувам мислите, за което след малко ще съжалявам като стой, та гледай.

— Смотано момче, смотано момче — мисли катерицата към мен. — Ела хвани, смотано момче.

— Я върви на м… си — викам аз, само дето не казвам «м», а казвам оная дума, дето е скрита зад «м»-то.

Ама преди това трябваше хубавичко да се огледам дали съм сам, ама наистина хубавичко.

Щото ето ти го Аарон, точно пред мене, изправя се от тревата, изниква от нищото и ме шамаросва силно през лицето, издрасква ми бузата с големия си пръстен, а после ръката му се връща назад, само че свита вече в юмрук и ме удря по скулата, но поне на носа ми му се разминава, защото аз падам в тревата, мъча се да избегна ударите му, пускам нашийника на Манчи и той хуква обратно към катерицата и лае като луд, предателят му с предател, а аз тупвам в тревата на ръце и колене, а плодчетата ме омазват целия.

Стоя коленичил там, на земята, и дишам.

Аарон е изправен над мен и неговият Шум достига до мене като парчета от ръкописа на следващата му проповед и всичко е само едно безкрайно «мери си приказките, млади Тод» и «да открием саможертвата» и «светостта избира пътя» и «Бог чува» и цялата вълна от образи, които са в Шума на всеки човек, познати образи и проблясъци от…

Какво? Какво, да му се не види беше…?

Но шумен къс от проповедта блокира последната му мисъл, а аз вдигам глава и поглеждам Аарон в очите и изведнъж вече изобщо не искам да знам мислите му. Усещам вкуса на кръвта, която тече от мястото, където пръстенът му поряза устната ми, и вече изобщо не искам да знам нищо. Той никога не идва тук, мъжете никога не идват тук, имат си техните причини мъжете, така че тука идваме само аз и моето куче, обаче ето ти го и Аарон, а аз не искам, не искам, не искам нищо да знам.

Той ми се усмихва в брадата си, усмихва ми се и гледа надолу към мене, паднал в тревата.

Един усмихнат юмрук.

— Езикът, млади Тод — казва Аарон, — ни оковава като затворници на една верига. Нищо ли не си научил в Църквата, момче?

А после изрича любимото си наставление:

— Ако един от нас падне, падаме всички.

— Да, Аарон — мисля аз.

— Изречи го с устата си, Тод.

— Да, Аарон — изричам аз.

— А какво ще правим с твоите «м»-та? — пита той. — Ами с «проклети»-те? Защото и тях съм ги чувал. Шумът ти те издава. Той издава всички ни.

Не всички, мисля аз, но в същото време изричам на глас:

— Прости ми, Аарон.

Той се навежда ниско до мен, устните му се приближават до лицето ми и аз надушвам дъха му, много добре го надушвам, тежък и лепкав, като пръсти, които ме стискат.

— Бог чува — прошепва той. — Бог чува.

После пак замахва, аз се свивам, а той се смее и в следващия миг вече го няма, изчезнал е, просто ей така, отправил се е обратно към града, отнасяйки Шума си със себе си.

Треперя целият от заряда, който потича в кръвта ми, когато ме удрят, треперя от изненада, от възбуда и гняв, от омразата, която изпитвам към този град и към човеците в него и то така треперя, че ми трябва малко време да се изправя на крака и да отида да си намеря кучето. Какво правеше той тук, да го вземат мътните? Мисля си така и съм толкова вбесен, кипя от гняв и омраза (и от страх, да, от страх, млъквайте вече!), че въобще не се оглеждам дали Аарон не е още наблизо и дали няма пак да чуе Шума ми. Не се оглеждам. Не се оглеждам.

А след това вече се оглеждам и отивам да си намеря кучето.

— Аарон, Тод? Аарон?

— Не повтаряй повече това име, Манчи.

— Тече кръв, Тод. Тод? Тод? Тод? Кръв тече?

— Знам. Млъквай.

— Смотан — казва той, съвсем невинно, сякаш няма предвид нищо, защото главата му е пуста като небето.

Первам го по задницата.

— Тая дума също не я казвай.

— Ох? Тод?

Продължаваме да вървим, като гледаме да се държим далеч от реката, която ни остава отляво. Тя идва от дефилетата източно от града, после завива на север и минава край нашата ферма, след това заобикаля града от другата страна, докато се разлее в едно мочурливо поле, което се превръща в блатото. Не трябва да се приближаваш до реката и особено до мочурите преди първите дървета на блатото, защото там живеят крокодилите, а те са достатъчно големи да убият един почти мъж и неговото куче. Щръкналите люспи на гърба им не се виждат и приличат просто на някакво течение в реката, а ако се приближиш твърде много — ВВУМ! — изскачат от водата, хвърлят се върху тебе с насочени нокти и зяпнала паст, пълна със зъби, и ако се окажеш в това положение, вече си пътник.

Спускаме се покрай мочурите, приближаваме блатото и аз се опитвам да възприема тишината му. Тук вече е пълна пустош, всъщност мъжете точно затова не идват. Причината е и в миризмата, разбира се, не мога да се преструвам, че изобщо не мирише, но мисля, че не мирише и наполовина толкова страшно, колкото мъжете го представят. Те надушват спомените си, точно така, те надушват онова, което в момента е тук, а си припомнят миризмата такава, каквато е била тогава. Всички мъртви, всички мъртви неща. Диваците и човеците си представяли погребението по различен начин. Диваците използвали блатото, просто потапяли мъртвите си във водата, оставяли ги да потънат, което сигурно е било окей, защото те и без това били пригодени за такова погребение, погребение в блато. Поне Бен така казва. Водата и калта, и кожата на диваците точно си пасвали, мъртвите им не отравяли нищо наоколо, просто наторявали блатото, както човеците наторяват пръстта.

После, разбира се, изведнъж се оказало, че има твърде много диваци за погребване, твърде много дори и за такова голямо блато като нашето, а и да ви кажа право, си е бая голямо. А после пък вече изобщо нямало живи диваци, нали се сещате, не били останали повече живи от тях. Имало само трупове на диваци на грамадни камари в блатото, струпани били там, гниели и вонели, и на блатото му трябвало много време, за да стане отново блато, а не хаос от мухи и смрад, и кой знае още какви зарази, дето човек можел само от диваците да ги хване.

Аз съм се родил точно насред тая каша, по времето на тоя хаос, по времето на препълненото с трупове блато и на препълнените с трупове човешки гробища, така че нищо не си спомням, не си спомням какъв е бил светът преди Шума. Тате умрял от болест преди да се родя, а после умряла и мама, естествено. Бен и Килиън ме прибрали и ме отгледали. Бен казва, че мама била последната останала от жените, но то това всеки го казва за своята си майка. Бен може и да не лъже, той вярва, че такава е била истината, но кой знае?

Във всеки случай, аз съм най-младият в целия град. Преди излизахме да хвърляме камъни по полските врани с Рег Оливър (по-голям от мене със седем месеца и 8 дни) и Лиъм Смит (по-голям от мене с четири месеца и 29 дни), и Себ Мънди, който е следващият по възраст след мене в града, по-голям е само с три месеца и един ден, но дори и той вече не говори с мен, откакто стана мъж.

Всички момчета спират да говорят с мен, когато навършат тринайсет години.

Така стоят нещата в Прентистаун. Момчетата стават мъже, а мъжете се събират на техните си мъжки сбирки да приказват кой знае за какво, но момчета със сигурност не се допускат на сбирките, а ако си последното останало момче в града, просто трябва да си чакаш да мине времето ей така, сам-самичък.

Добре де, сам-самичък с едно куче, което изобщо не искаш.

Но както и да е, ето го и блатото и ние навлизаме в него, като не правим и крачка встрани от пътеката, която ни води и заобикаля най-опасните места във водата, криволичи между огромните дундести дървета, дето растат там и се издигат от блатото, а короните им са заострени метри и метри нагоре. Въздухът е гъст и мрачен, и тежък, обаче това, че е гъст и мрачен, и тежък, въобще не е страшно. Тук има много живот, куп същества живеят в блатото без въобще да се интересуват от града: птички и зелени змии, и жаби, и кивити, и от двата вида катерици, и дори някой и друг касор (честно!), както и, разбира се, червени змии, от които много трябва да се пазиш, но въпреки че е мрачно, тук-таме проникват лъчи светлина през дупките в короните на дърветата и ако питате мен, не че ме питате, де, но ако питате мен, блатото прилича на голяма, уютна стая със съвсем малко Шум. Мрачна, но жива, жива, но дружелюбна, дружелюбна, но не обсебваща.

Манчи вдига крак пред всяко нещо, което му попадне пред погледа, докато най-после вероятно му се свършва пишкането и той се отправя към един храст, като си мърмори сам на себе си. Предполагам, че отива да си свърши и другата работа.

Но блатото няма нищо против. Как би могло? То цялото е живот, който се върти в кръг, преповтаря се вечно, самоизяжда се, за да расте пак и пак. Не, не искам да кажа, че това е причината тук да няма чак толкова Шум. Разбира се, че има Шум, от Шума не може да се избяга никога и никъде, но е по-тихо, отколкото в града. Чува се говор, но той е различен говор, защото в блатото вирее само любопитство: съществата искат само да разберат кой си и дали си опасен. А градът отдавна знае всичко за теб, но иска да знае още и още, а после да ти натяква и да те измъчва с онова, което знае, да те измъчва, докато те разкъса на парчета и в теб не остане нищо твое, нито едно късче.

Блатният Шум от друга страна… Оо, блатният Шум се състои само от птичета, които си мислят своите малки птичи тревоги: Къде е храната? Къде е гнездото? Къде е безопасно? А малките сиви катерици, проклетници до една, които, ако те виждат, те дразнят, а ако не те виждат, се дразнят една друга, както и червените катерици, дето приличат на глупави малки деца, а понякога в листата се крият блатни лисици и човек може да ги чуе как преправят Шума и той започва да звучи като Шум на катерица, защото лисиците ядат катериците, а пък много рядко можеш да чуеш някой мейвън да пее странната си песен, а пък веднъж дори видях как един касор притича на двата си дълги крака, кълна се, ама Бен каза, че нищо не съм видял, защото, вика, касорите отдавна са изчезнали от блатото.

Не знам. Аз вярвам само на себе си.

Манчи излиза от храстите и сяда до мен, щото аз съм се спрял точно насред пътеката. Той се оглежда, за да види дали не съм видял нещо особено, заради което съм спрял и казва:

— Хубаво ако, Тод.

— Не се съмнявам, Манчи.

Само да не вземат пак да ми подарят някое тъпо куче за следващия ми рожден ден. Тази година искам да получа ловджийски нож, като онзи, който Бен носи закачен на колана си отзад на кръста. Е, това вече би било истински мъжки подарък.

— Ако — тихичко казва Манчи.

Продължаваме нататък. Групичката ябълкови дървета е доста навътре в блатото, човек трябва бая да повърви по пътеката, а после да прескочи един паднал напряко дънер, а Манчи не може да го прескочи сам и винаги трябва да му помагам: Стигаме дънера, аз хващам кучето през корема и го качвам отгоре. Той много добре знае защо го вдигам, обаче пак рита като луд с всички лапи, прилича на паяк, който се спуска по нишка, и въобще прави фасони за нищо.

— Кротувай, глупчо!

— Долу, долу, долу — лае той и плува отчаяно във въздуха с лапи.

— Идиотско куче.

Пускам го отгоре върху дънера и сам се покатервам до него. После двамата скачаме от другата страна, Манчи тупва на земята и вика «Скок!» и продължава да лае все «Скок! Скок!» и да тича наоколо.

След падналия дънер започва онази част от блатото, в която е наистина много тъмно и първото, което човек вижда там, са старите постройки на диваците, надвиснали наоколо от сенките, постройки, прилични на разтекли се топки кафяв сладолед, застинали във формата на колиби. Никой не знае или не може да си спомни какво е било предназначението им, но Бен предполага (той Бен си е човек на предположенията), че постройките са имали нещо общо с погребването на мъртвите. Може дори да са били нещо като църква, макар че диваците не са имали никаква религия, поне не и такава, която някой от Прентистаун да може да проумее.

Гледам да не се приближавам до постройките и навлизам сред ябълковите дървета. Ябълките за узрели, почти черни на цвят, още малко и ще решиш, че стават за йедене, както обича да казва Килиън. Откъсвам една от дънера и отхапвам, а сокът потича по брадичката ми.

— Тод?

— Какво, Манчи? — вадя найлоновата торбичка, сгъната в задния ми джоб и почвам да я пълня с ябълки.

— Тод? — вика пак Манчи и този път разбирам, че не го мисли, а го лае на глас, поглеждам го, а той се е обърнал към постройките на диваците, а цялата козина на гърба му е настръхнала и ушите му се въртят във всички посоки.

Стягам се.

— Какво има, момче?

Манчи вече ръмжи, устните му се дърпат назад и оголват зъбите. Усещам как зарядът потича в кръвта ми.

— Крокодил ли? — казвам.

— Тихо, Тод — ръмжи Манчи.

— Добре, но какво има?

— Тихо е, Тод.

Той излайва късо: това вече си е истински лай, истински кучешки лай, който не означава нищо друго, освен «Бау!», а електричеството в тялото ми се усилва и сякаш зарядът почва да излиза от повърхността на кожата ми.

— Слушай — ръмжи кучето.

И аз почвам да слушам.

Слушам.

После завъртам малко глава настрани и продължавам да слушам.

В Шума има дупка.

Което е невъзможно.

Странно е, но е някъде там, крие се някъде, сред дърветата или другаде, където не мога да го видя, но то е там: място, на което ушите и съзнанието ти казват, че Шум няма. Прилича на форма, която не можеш да различиш ясно, само околните предмети ти я подсказват по начина, по който се докосват до нея. Нещо като вода, заела формата на чашата, само че чашата я няма. Мястото е дупка и всичко, което попадне в нея, спира да бъде Шум, спира да бъде каквото и да било, просто спира съвсем. Не е като тишината в блатото, която не е напълно тишина, просто е място с по-малко Шум. Но това, о, това е форма, форма от нищо, дупка, в която всякакъв Шум спира.

Което е невъзможно.

В този свят няма нищо друго, освен Шум, нищо друго, освен безспирните мисли на човеците и нещата, които те заливат и заливат, и заливат, и това е така от деня по време на войната, в който диваците пуснали заразата на Шума, онази зараза, която избила половината мъже и всички жени до една, и мама в това число, Заразата, от която останалите мъже полудели, заразата, която подписала смъртната присъда на диваците, защото след нея полуделите мъже хванали оръжието.

— Тод? — Манчи е много уплашен, чувам го. — Какво, Тод? Какво е то, Тод?

— Надушваш ли нещо?

— Мирише само на тихо, Тод — лае той, а после залайва още по-силно. — Тихо! Тихо!

И точно тогава, някъде сред постройките на диваците, тихото се премества.

Зарядът в кръвта ми скача толкова рязко, че ме събаря на земята. Манчи търчи в кръг около мен и лае ли, лае, като с това ме плаши още повече, затова пак го первам по задницата («Ох, Тод?»), само за да се поуспокоя.

— Не съществува такова нещо като дупка в Шума, казвам. — Нищото не може да съществува. Ако съществува, то не може да е нищо, трябва да е нещо, нали така?

— Нещо, Тод — лае Манчи.

— Чуваш ли го къде отиде сега?

— Тихо е, Тод.

— Знаеш какво имам предвид.

Манчи души въздуха и прави една стъпка напред, после две, после още стъпки към постройките на диваците. Ами ясно, май ще трябва да отидем да потърсим тихото. Тръгвам много бавно към най-голямата от колибите с форма на разтекла се топка сладолед. Входът е малък, прилича на разкривен триъгълник, а аз се държа встрани от него, така че ако нещо гледа оттам, да не може да ме види. Манчи почва да души входа и вратата, но не ръмжи, така че си поемам дълбоко дъх и надниквам вътре.

Абсолютно празно е. Таванът се издига до височина, горе-долу равна на моя ръст, умножен по две. На пода е мръсно, по него растат блатни растения, разни пълзящи лози и други такива, но вътре просто няма нищо друго. Като казвам «нищо», имам предвид наистина нищо, нито дупка в Шума, нито каквото и да било, което да подсказва какво е имало преди в постройката.

Сетих се нещо, знам, че е глупаво, но трябва да го кажа.

Чудя се дали диваците не са се върнали.

Само дето това е невъзможно.

Обаче и дупката в Шума е невъзможна.

Така че някое от всички невъзможни неща явно е възможно и се е случило.

Чувам как Манчи души отвън, така че излизам и тръгвам към следващата постройка. По нея са изписани разни неща, първите и единствени думи на дивашки език, които виждам написани. Предполагам, че са някакви думи, за които диваците са решили, че си струва да бъдат записани. Буквите са дивашки букви, но Бен казва, че диваците наричали сами себе си «ес'Пакили» или нещо такова, «ес'Пакили» или «диваци», ако човек иска да ги нагруби, а след онова, което се случило през войната, никой човек не ги нарича по друг начин, освен с тази обидна дума. А името им всъщност означавало «Хора».

Във втората постройка също няма нищо. Излизам пак в блатото и продължавам да слушам внимателно. Навеждам глава ниско и слушам ли, слушам, протягам чуващите части на мозъка си напред, напрягам ги и слушам, и слушам, и пак слушам.

Слушам.

— Тихо! Тихо! — лае Манчи бързо-бързо и пак хуква към последната постройка в редицата. Тръгвам след него, също тичам, кръвта ми кипи от заряда, щото тя е точно там, дупката в Шума е точно там.

Чувам я.

Добре де, всъщност лошото е, че не мога да я чуя, но когато тичам към нея, нейната празнота сякаш докосва гърдите ми, неподвижността й ме придърпва и в нея има толкова много тишина, не, не тишина, а мълчание, такова дълбоко непостижимо мълчание, че започвам да усещам как то ме разкъсва, сякаш всеки момент ще загубя най-ценното, което съм имал, най-ценното, което въобще съществува. Тя е едно мълчание-смърт, а аз продължавам да тичам, очите ми се навлажняват, гърдите ми се задушават, наблизо няма жива душа, но аз чувствам и очите ми почват да плачат, просто почват да плачат, а бе, почват да плачат, м… им, а аз спирам и стоя така цяла минута наведен напред и, божичко, мътните го взели, можете и да не ми го напомняте, но аз си знам, че така изгубвам цяла глупава минута, изгубвам една тъпа, идиотска минута, през която, разбира се, дупката в Шума се премества отново някъде надалеч и изчезва.

Манчи се щура, тича след нея, търси я, ту тича напред, ту се връща при мен, но на края просто се връща при мен.

— Плачеш ли, Тод?

— Млъквай — казвам аз и ритвам към него с крак. Пропускам го умишлено.