Патрик Нес
Не пускай ножа (2)

2
Прентистаун

Измъкваме се от блатото и се отправяме обратно към града, а целият свят ми се вижда сиво-черен, нищо че слънцето грее. Дори Манчи мълчи почти през целия обратен път през полята. Шумът ми направо ври и кипи, докато накрая разбирам, че трябва да поспра за минутка и да се успокоя малко.

Мълчание не съществува. Нито тук, нито където и да било. Нито когато спиш, нито когато си сам-самичък, никога.

Аз съм Тод Хюит, мисля си аз и държа очите си затворени. На дванайсет години и дванайсет месеца съм. Живея в град Прентистаун, а той е в Новия свят. Ще стана мъж точно след един месец.

Това е един трик, който ми помага да успокоявам Шума си. Бен ме научи на него. Затваряш си очите и колкото можеш по-ясно и спокойно си повтаряш сам на себе си кой си, защото точно това е, което човек забравя сред всичкия този Шум.

Аз съм Тод Хюит.

— Тод Хюит — промърморва Манчи до мен.

Поемам дълбоко въздух и отварям очи.

Това съм аз. Аз съм Тод Хюит.

Отдалечаваме се от блатото и реката и се качваме по поляните на склона, като вървим към малкото хълмче южно от града, където през краткия и напълно безсмислен период на своето съществуване се намираше училището. Преди аз да се родя, момчетата си стоели вкъщи и майките им ги учели на разни неща, а после, когато на света останахме единствено мъже и момчета, вече само гледахме видеозаписи и учебни програми до деня, в който Кметът Прентис обяви всички тия неща за противозаконни, защото «увреждали дисциплината на съзнанието».

Разбирате ли, Кметът Прентис си има Съображения.

След това в продължение на почти половин глупава година господин Ройъл с тъжното лице събираше всички момчета и висеше с тях в сградата на училището, отдалечена достатъчно встрани от плътния Шум на града. Не че това правеше нещата по-лесни. Да преподаваш каквото и да било в класна стая, пълна с Шума на малки момчета, е почти невъзможно, а да проведеш някакъв тест или изпитване е напълно невъзможно. Дори и да не искаш, непрекъснато подсказваш, оставяме настрани, че и без това всички искат да си подсказват.

И тогава един ден Кметът Прентис взе решение да се изгорят всички книги, всички книги до една, дори и онези по частните къщи, защото явно и книгите увреждат дисциплината на съзнанието, а господин Ройъл — мек човек, който насила се правеше на корав, като пиеше уиски в клас — се предаде, взе пистолета и сложи край на живота си, като това беше краят и на обучението ми в училище.

На всичко останало ме научи Бен у дома. Да поправям машини, да си приготвям храна, да си кърпя дрехите, да работя във фермата и други такива неща. Както и много други неща, все свързани с оцеляването — да ловувам, да познавам кои плодове се ядат, да определям посоките по луните, да боравя с нож и с огнестрелно оръжие, да знам кои са змийските противоотрови и да успокоявам Шума си възможно най-добре.

Опита се да ме научи и да чета и пиша, обаче Кметът Прентис разбра за този опит една сутрин, защото го чу в Шума ми, затвори Бен за една седмица и това беше краят на уроците по четене, но то и бездруго имах още много за учене, а и всеки ден бях зает с работа във фермата и със самото си оцеляване и в края на краищата така си и останах. Не мога да чета кой знае колко добре.

Все едно. То е ясно, че никой в Прентистаун няма да напише книга.

Двамата с Манчи минаваме край училището, качваме се на върха на хълмчето и поглеждаме на север към града. Не че от него е останало кой знае колко. Има един магазин, а бяха два. Една кръчма, а бяха две. Има и един лазарет, един затвор, една бензиностанция, която не работи, там са още голямата къща на Кмета и полицейския участък. И Църквата. Къса улица пресича града точно през средата — много отдавна била дори павирана, но оттогава не е поддържана, така че паветата бързо-бързо се превърнали в чакъл. Къщите и другите постройки са пръснати нашироко като ферми, по-точно били са замислени да бъдат ферми, някои все още са ферми, други са празни, а трети — още по-лошо, та на човек просто му се иска да бяха празни.

Това е то целият Прентистаун. Град с население 147 човека, което намалява, намалява, намалява. 146 мъже и един почти-мъж.

Бен казва, че преди имало и други населени места, пръснати из Новия свят — то било в дните, когато всички кораби кацнали едновременно, горе-долу десет години преди да се родя, но после почнала войната с диваците, диваците пуснали заразата и всички други селища били заличени, малко останало и Прентистаун да бъде заличен, обаче оцелял заради военните умения на Кмета Прентис. Е, вярно, че Кметът Прентис си е един жив кошмар, обаче поне му дължим това, че сме единствените оцелели в тоя грамаден свят без жени и без нищо друго, което да си заслужава, ей така, приклещени в един град с население от 146 човека, който умира по малко с всеки изминал ден.

Защото, разбирате ли, има мъже, които не могат да понесат това. Някои свършват със себе си като господин Ройъл, други чисто и просто изчезват безследно като бившия ни съсед господин Голт, дето държеше овцефермата до нашата, или като господин Майкъл — вторият най-добър дърводелец в града, който изчезна в деня, в който синът му стана мъж. Такива неща често се случват в Прентистаун. Когато целият ти свят представлява само един Шумен град без бъдеще, понякога се налага да се махнеш, дори и да знаеш, че няма къде другаде да отидеш:

Аз, почти мъжът, вдигам очи към града и, о, да, чувам всички останали 146-ма мъже в него. Чувам всеки един от тях, мътните да ги вземат. Техният Шум плисва надолу по хълма като отприщен поток, право срещу мен, право върху мен, прилича на пожар, прилича на чудовище, голямо като небето, което ще те хване, защото просто няма къде да избягаш.

Шумът представлява ето това. Ето това е, което изпълва всяка една минута от всеки един ден от моя глупав скапан живот в този глупав скапан град. Не си правете труда.

Това са думите, човешките гласове, които безспир говорят и стенат, и пеят, и плачат. Има и образи, о, да, картини, които нахлуват бързо в ума ти, нищо че не ги искаш, парчета от спомени, образи от фантазии и тайни, и планове, и лъжи, лъжи, лъжи. Защото в Шума също можеш да лъжеш, нищо че всички знаят какво си мислиш: можеш да погребеш едни мисли под други мисли, можеш да скриеш някои мисли, като се преструваш, че искаш всички да могат да ги видят, можеш да мислиш само неясно за някои неща или пък да убедиш сам себе си, че е вярно точно обратното на онова, което се мъчиш да скриеш и в края на краищата кой изобщо ще може да отдели зърното от плявата в целия този бесен поток?

Човеците лъжат и най-лошо лъжат самите себе си.

Аз например никога не съм виждал жена от плът и кръв, нито пък дивак, това е ясно. Виждал съм ги само на видеозаписи, разбира се, преди да обявяват видеозаписите за противозаконни, но и сега ги виждам непрекъснато в Шума на останалите мъже, защото мъжете не мислят за нищо друго, освен за секс и за враговете си. Но в Шума диваците изглеждат по-едри и по-зли, отколкото на видеозаписите, нали? А жените в Шума имат по-светли коси и по-големи гърди, и носят по-малко дрехи, и се държат много по-свободно, отколкото на видеозаписите, прав ли съм? Така че онова, което трябва да запомните, най-важното, което задължително трябва да кажа в разказа си за нещата, е, че Шумът не е истината, Шумът е онова, което човеците искат да бъде истина и разликата между тези две неща е толкова голяма, че, ако не внимаваш, може да те убие като стой, та гледай.

— Вкъщи, Тод? — Манчи лае по-силно до крака ми, защото така се говори сред Шума — силно.

— Да, прибираме се — казвам. Живеем на другия край на града, на северозапад, и трябва да преминем през целия Прентистаун, за да си стигнем у нас, и ето, почва се, давайте да минаваме колкото може по-бързо.

Първи поред е магазинът на господин Фелпс. Той умира, магазинът де, както и целият град, а господин Фелпс прекарва цялото си време, потънал в пълно отчаяние. Дори когато пазарувам и той се мъчи да е любезен с мен, отчаянието изтича от него като гной от рана. Край, казва Шумът на господин Фелпс, край, всичко свършва и дрипи, и дрипи, и дрипи, и моята Джули, милата ми, милата ми Джули, а Джули е била жена му и в Шума на господин Фелпс тя не носи никакви, ама никакви дрехи.

— Здрасти, Тод — казва господин Фелпс, когато аз и Манчи претичваме край магазина.

— Здрасти, господин Фелпс.

— Прекрасен ден, нали?

— Направо страхотен, господин Фелпс!

— Супер! — лае Манчи и господин Фелпс се засмива, но Шумът му продължава да казва все край и Джули, и дрипи, и да повтаря образите на всичко, което му липсва, защото е изчезнало с жена му, както и на всичко, което тя е правела, сякаш е била единствена по рода си или нещо такова.

Не мисля нищо специално за господин Фелпс в Шума си, освен обичайните неща, които не мога да контролирам. Е, да си призная, мисля други неща малко по-силно, за да прикрия мислите за дупката, която открихме в блатото, да скрия мислите за нея зад други, по-шумни мисли.

Не знам защо трябва да правя това, не знам защо трябва да крия мислите за дупката.

Но ги крия.

Двамата с Манчи още повече ускоряваме крачка, защото сега трябва да минем край бензиностанцията и край господин Хамър. Бензиностанцията не работи, щото генераторът, дето правеше горивото, се повреди миналата година и сега просто си стои до бензиностанцията като грозен възпален пръст и до него не живее никой, освен господин Хамър, а господин Хамър е много по-лош от господин Фелпс, защото насочва всичкия си Шум право към теб.

А неговият Шум е грозен, гневен Шум, зъл, в него има образи на теб самия, ама такива образи, в каквито ти изобщо не искаш да се виждаш, насилнически картини, кървави картини и единственото, което можеш да направиш, е да усилиш собствения си Шум максимално, да се опиташ да го смесиш с Шума на господин Фелпс и след това да го запратиш обратно срещу господин Хамър. Ябълки и край, и Бен, и Джули, и бързо, бързо, и супер, Тод?, и генераторът примигва, и дрипи и млъкни, просто млъкни, и Погледни ме, момче.

Извръщам глава на обратната посока, макар че не искам, но понякога господин Хамър те хваща неподготвен, затова извръщам глава и ето ти го господин Хамър на прозореца, гледа право в мен и мисли един месец, точно това си мисли, и в Шума му има картина, която има нещо общо с мен, в нея аз стоя сам-самичък, но дори още по-сам откогато и да било, и изобщо не знам какво означава, нито дали е истина или е целенасочена лъжа, и затова започвам да мисля за чук, който удря господин Хамър по главата отново и отново, а той се усмихва от прозореца си.

Пътят заобикаля бензиностанцията и минава край лазарета, от който се лее Шумът на доктор Болдуин и всичките плачове и стенания, с които мъжете засипват доктора, макар че всъщност са напълно здрави. Днес е ред на господин Фокс да се оплаква как не можел да диша, за което човек дори би го съжалил, стига господин Фокс да не пушеше толкова много. А после, когато подминеш лазарета, о, Боже, достатъчно е само да подминеш лазарета и веднага стигаш до проклетата, проклетата кръчма, която дори в този час на деня представлява един безспирен виещ Шум, защото тука усилват музиката до дупка, само и само да удавят Шума, но това помага само донякъде и резултатът е една силна музика и един страшен, силен Шум и, което е дори по-лошо, пиянски Шум, който те блъсва като чук. Крясъците и воят, и плачът на мъже, чиито лица никога не се променят, Шум, който се състои само от картини от миналото и образите на жените, които вече ги няма. Много, много голяма част от Шума от кръчмата е за жените, които вече ги няма, но в замяна на това не се чува нищо смислено, защото пиянският Шум прилича на пиян мъж — объркан, скучен и опасен.

Става все по-трудно да вървиш през града, все по-трудно мислиш за следващата стъпка, защото на раменете ти вече тегне товарът на целия този Шум. Не знам как се справят мъжете, честно, не знам как ще се справям аз самият, когато стана мъж, освен ако след рождения ден не се променя по някакъв начин, за който в момента не подозирам.

Пътят подминава кръчмата и завива надясно към полицейския участък и затвора — двете са в една сграда и се използват много по-често, отколкото бихте допуснали, предвид това колко малък е градът. Шериф е господин Прентис Младши, който е само с две години по-голям от мен и е мъж много отскоро, обаче взе шерифската работа много насериозно и бързо й хвана цаката и в килиите му обикновено гние онзи, когото Кметът Прентис му е наредил да затвори за назидание през съответната седмица. Точно в момента това е господин Търнър, който не предаде достатъчно голяма част от пшеницата си за «общото благо на целия град», което означава, че просто отказа да даде безплатно пшеница на Кмета Прентис и хората му.

Е, вече си преминал през целия Прентистаун, сам с кучето си, оставил си целия Шум зад гърба си, подминал си господин Фелпс и господин Хамър, и доктор Болдуин, и господин Фокс, поел си цялата допълнителна двойна доза Шум от кръчмата, както и Шума на господин Прентис Младши и стенещия Шум на господин Търнър, но всичко това изобщо не означава, че си приключил с Шума на града, защото сега се приближаваш до Църквата.

Църквата, разбира се, е причината, поради която изобщо се намираме в Новия свят и всяка неделя Аарон разяснява в проповедта си защо сме обърнали гръб на развалата и греховете на Стария свят и как сме се отправили към новата си цел — да започнем нов, чист живот, да живеем като братя в един нов Рай.

Едва ли може да се каже, че мисията се е увенчала с успех, а, как мислите?

Въпреки това мъжете все още ходят на църква, най-вече защото е задължително, макар че самият Кмет Прентис твърде рядко се отбива там и ни оставя да слушаме как Аарон обяснява, че останалите от групата са всичко, което всеки от нас има, и че отделният човек трябва да се обвърже напълно с общността.

Ако един от нас падне, падаме всички.

Е, това последното го казва много често.

Манчи и аз се мъчим да пазим пълна тишина, когато минаваме край вратата на Църквата. Отвътре долита молитвен Шум, той е винаги специален, има болезнен червеникавоморав цвят, сякаш изтича от някакви рани, скрити дълбоко в тялото на молещите си, нищо че този Шум е винаги е един и същ, никога не се променя, но безспир продължава да изтича от раните. Помогни ни, спаси ни, прости ни, помогни ни, спаси ни, прости ни, отведи ни оттук, моля те, Боже, моля те, Боже, моля те, Боже, макар че доколкото ми е известно никой до момента не е чул какъвто и да било Шум да идва от онзи, когото наричат Бог.

Аарон е тук, върнал се е от разходката си из полето и проповядва, докато другите се молят. Чувам не само Шума му, но и гласа му, непрекъснато повтаря саможертвата така и писанието иначе, и благословия, и святост, и мърмори и пак мърмори безкрай, така че Шумът му прилича на сив огън, скрит и неясен зад мърморенето и всъщност Аарон може и да е намислил нещо, но аз да не мога да го уловя в Шума му, сещате ли се? Проповедта крие нещо, заровено отзад в мислите му и вече дори започвам да се досещам какво е това нещо.

После чувам едно Млади Тод? в Шума му и казвам:

— По-бързо, Манчи.

Буквално прелитаме край Църквата.

Последното, край което трябва да преминете, когато пресичате Прентистаун, е Къщата на Кмета, а оттам се носи най-странният и мъчителен Шум, защото Кметът Прентис…

Кметът Прентис е различен.

Неговият Шум е ужасяващо чист и като казвам «ужасяващо» имам предвид в буквалния смисъл. Защото, виждате ли, Кметът Прентис смята, че в Шума може да бъде въведен ред. Той мисли, че Шумът може да бъде разпределен, да бъде впрегнат някак си, да бъде използван с определена цел. Когато минаваш край Къщата, чуваш вътре Кмета, чуваш него и най-приближените му хора — помощниците му и разни подобни, и те все правят разни упражнения за мисълта: броят и си представят идеални форми, и повтарят подредени мантри като АЗ СЪМ КРЪГЪТ И КРЪГЪТ СЪМ АЗ, каквото и да означават, и на човек започва да му се струва, че по този начин Кметът си създава една малка армия, че се подготвя за нещо, сякаш кове някакво оръжие от Шума.

Усещам, че то е заплаха. Чувствам се така, сякаш светът се променя, а аз изоставам и никога вече няма да мога да наваксам.

1 2 3 4 4 3 2 1 АЗ СЪМ КРЪГЪТ И КРЪГЪТ СЪМ АЗ 1 2 3 4 4 3 2 1 АКО ЕДИН ОТ НАС ПАДНЕ, ПАДАМЕ ВСИЧКИ.

Аз скоро ще бъда мъж, а мъжете не бягат от страх, обаче сега побутвам Манчи и двамата отминаваме още по-бързо, заобикаляме Къщата на Кмета колкото е възможно по-отдалеч, докато тя остава зад нас, а ние стъпваме на чакъления път, който води към дома.

Скоро се отдалечаваме и от града и Шумът става с една идея по-тих (никога не спира напълно) и двамата с Манчи започваме да дишаме малко по-леко.

Манчи лае:

— Шум, Тод.

— Много си прав — отвръщам.

— Тихо в блатото, Тод — казва Манчи. — Тихо, тихо, тихо.

— Да — отговарям, но после се сещам и бързам да добавя — Млъквай, Манчи — и го удрям по задницата, а той казва «Ох, Тод?», но аз не го слушам, а се обръщам нервно към града, но нищо не може да спре Шума, когато веднъж е излязъл от теб, нали така? Ако Шумът се виждаше и можеше да го гледаш как се носи из въздуха, чудя се дали щях да видя как дупката в Шума излиза от мен, изплува от мислите ми, където се мъча да я скрия и да я предпазя, а тя всъщност е толкова малко парченце Шум и толкова лесно може да се изгуби сред общия рев на всичкия друг Шум, но ето ти я и нея, източва се от мене и се понася, понася се, понася се все назад, към света на мъжете.