Патрик Нес
Не пускай ножа (12)

12
Мостът

Кметът. Не синът му, а самият Кмет. С чистата си шапка и гладко обръснатото лице, и с чистите си дрехи, и с лъснатите ботуши, и с изправената стойка. По принцип рядко го виждахме из Прентистаун, не и ние, щото, за да го виждаш, трябва да си от приближените му, но когато все пак го виждахме, той си изглеждаше все така, по един и същи начин, точно както изглежда сега през бинокъла. Така, сякаш той знае как да се грижи за себе си, а ти не знаеш.

Натискам още няколко пъти бутоните, за да приближа картината максимално. Петима са, не, шестима, все мъже, чийто Шум прави ония извратени мисловни упражнения и които човек чува, когато минава край къщата на Кмета. АЗ СЪМ КРЪГЪТ И КРЪГЪТ СЪМ АЗ, и други подобни. Ето ги господин Колинс, господин Макинърни, господин О'Хеър и господин Морган, всичките на коне, което само по себе си е рядка гледка, защото конете много трудно оцеляват в Новия свят и Кметът пази личния си табун като зеницата на окото си — охраняват го мъже с пушки.

А ето ти го и проклетият господин Прентис Младши, язди рамо до рамо с баща си, а окото му е насинено там, където Килиън го удари. Хубаво.

Но тогава осъзнавам, че каквото и да се е случило в нашата ферма, то определено вече е приключило. Каквото и да се е случило с Бен и Килиън, то вече е свършило, край. Свалям бинокъла за миг, за да преглътна тази мисъл.

Отново поглеждам през бинокъла. Конниците са спрели, говорят си и разглеждат някакво грамадно парче хартия, което явно е карта, много по-добра от моята и…

О, божичко.

О, божичко, не е истина.

Аарон.

Аарон излиза от дърветата зад тях.

Гадният, противен, тъп, проклет, ш… Аарон.

Главата му е увита в превръзки, но той крачи, застава зад Кмета и размахва ръце във въздуха, сякаш проповядва, нищо че никой не го слуша.

КАК? Как е възможно да е оцелял? Не може ли просто ДА УМРЕ?

Аз съм виновен. За всичко аз съм виновен, мътните го взели. Защото съм страхливец. Мекушав, глупав страхливец и по тази причина Аарон е жив и сега води Кмета през проклетото блато право към нас. Защото не го убих, когато той беше дошъл да убие мен.

Прилошава ми. Свивам се одве, притискам стомаха си и простенвам. Зарядът в кръвта ми ме залива толкова страшно, че усещам как Манчи отстъпва няколко крачки от мене.

— Аз съм виновен, Манчи — казвам. — Аз сторих всичко.

— Ти си виновен — отвръща той, объркан е затова само повтаря моите думи, ама улучва право в десетката, какво ще кажете?

Насилвам се отново да погледна през бинокъла и виждам как Кметът вика Аарон да се приближи. Откакто човеците разбрали, че могат да чуват мислите си, Аарон смята животните за нечисти и никога не ги доближава, та Кметът трябва да го повика няколко пъти, но най-после Аарон идва до него и втренчва поглед в картата. Слуша внимателно, защото Кметът го пита нещо.

После вдига очи.

Поглежда през короните на блатните дървета право към небето.

Право към върха на моя хълм.

Поглежда право към мен.

Не може да ме види. Не може. Нали не може? Не и без бинокъл, силен като този на момичето, а аз не виждам никой от мъжете да носи бинокъл, никога не съм виждал подобен бинокъл в Прентистаун. Прав съм. Аарон не може да ме види.

Но той безмилостно вдига ръка и посочва, посочва право към мен, сякаш се намирам на един метър от него.

Преди да мога да помисля, вече тичам, тичам надолу по хълма обратно към момичето, тичам колкото мога по-бързо, посягам назад и измъквам моя нож, а Манчи хвърчи по петите ми и лае като луд. Нахълтвам сред дърветата, заобикалям храстите и ето ти я и нея, все така си седи на камъка, но поне вдига очи, когато връхлитам.

— Хайде! — казвам и я сграбчвам за ръката. — Трябва да бягаме!

Тя се дръпва силно, но аз не пускам.

— Не! — викам. — Трябва да бягаме! ВЕДНАГА!

Тя започва да ме удря с юмруци, мята се и ме цапва няколко пъти право по лицето.

Но аз не пускам.

— СЛУШАЙ! — казвам и отварям Шума си за нея. Тя ме удря още веднъж, но после се вглежда, вглежда се в Шума ми, докато той я залива, вижда онова, което ни чака в блатото. А, не, чакай малко, то дори не ни чака, не, то идва за нас. Аарон, който не умря, е насочил мисълта си към нас и ни търси, и идва пак, ама този път с него са и другите мъже на коне. А конете са много по-бързи от човек, който ходи пеш.

Лицето на момичето се сгърчва, сякаш изпитва най-силната болка, която е усещала през живота си и отваря уста сякаш ще извика, но от нея не излиза нищо. Нищо. Нито Шум, нито звук, от нея все така не излиза нищо.

Просто не разбирам.

— Не знам какво ни чака напред — казвам, — всъщност не знам нищо за нищо, но каквото и да е пред нас, е по-добро от онова, което е зад нас. Трябва да е по-добро.

Тя ме чува и изражението й се променя. Изчиства се и отново става почти напълно пусто, а устните й са плътно стиснати.

— Хайде! Хайде! Хайде! — лае Манчи.

Момичето протяга ръка за раницата си. Подавам й я. Тя се изправя, пъха вътре бинокъла, мята я на рамо и ме поглежда право в очите.

— Добре тогава — отвръщам.

И така, хукваме към реката за втори път през последните два дни, Манчи пак е с мен, а момичето тича зад нас.

Е, по-скоро пред нас, щото е страшно бърза, заклевам се.

Връщаме се на хълма, спускаме се от другата му страна, последните остатъци от блатото изчезват край нас и вече навлизаме в истинска гора. Земята тук е много по-твърда, по-лесно се тича, спускането е повече от изкачването, което май е първият късмет, който ни се случва, откак сме тръгнали. Виждаме реката, която се мярка от време на време вляво от нас. Раницата ме удря по гърба, докато тичам, но аз не спирам и дишам тежко.

И продължавам да държа ножа.

Кълна се. Кълна се пред Бога или пред каквото е там.

Ако Аарон още веднъж ме приближи, ще го убия. Няма да се поколебая втори път. Не. Няма да се поколебая. Кълна ви се.

Ще го убия.

Ще го убия, проклет да съм.

Само гледайте.

Тичаме, а теренът става все по-стръмен, води ни сред зелени дървета с по-редки клони, първо ни приближава до реката, после пак ни отдалечава от нея, а ние тичаме и тичаме. Езикът на Манчи виси навън, той целият е едно грамадно задъхване, но не спира, а скача ли, скача край мен. Моето сърце удря милион пъти в минута, краката ми ще се подгънат всеки момент, но ние тичаме и тичаме.

Скоро завиваме пак към реката и аз казвам:

— Чакай.

Момичето, което е избързало доста пред мен, спира. Аз изтичвам до водата, оглеждам се за крокодили, после се навеждам, гребвам вода с шепи и жадно пия. По-сладка е, отколкото при нас. Кой знае с какво се заразява в блатото, ама няма как, в Прентистаун все нещо трябва да се пие. Чувствам как мълчанието на момичето се навежда плътно до мене, тя също иска да пие. Премествам се малко встрани, Манчи идва на моето място, ляга до водата и го чуваме как диша тежко, докато лочи.

Вдигам поглед, избърсвам устата си и се заглеждам в посоката, в която сме се запътили. Теренът до реката вече става скалист и твърде стръмен за тичане, водата е прорязала малък каньон, а успоредно на течението върви пътека.

Примигвам, докато осъзная какво виждам.

Пътека. Някой е отъпкал пътека тук.

Момичето се извръща и също гледа. Пътеката се качва нагоре по скалистото, реката остава долу в ниското, става по-дълбока и силна, превръща се в бързеи. Някой е отъпкал пътека.

— Сигурно води към другото селище — казвам. — Няма къде другаде.

И тогава, в далечината, чувам удари на копита. Слаби, но приближават.

Не казвам нищо, защото вече сме скочили на крака и тичаме по пътеката. Реката потъва все по-надолу и по-далеч от нас, а от другата й страна постепенно се възправя едната планина. На нашия бряг има гъста гора, която също се изкачва нагоре по близките скали. Пътеката е направена умишлено, за да може мъже да пътуват край реката.

Достатъчно е широка, за да могат коне да преминат по нея. Като си говорим за това, достатъчно широка е за поне пет-шест коня.

В този момент осъзнавам, че това не е пътека. Това си е път.

Хвърчим по него, а той завива ли, завива, момичето е все пред мен, после съм аз, а отзад — Манчи, тичаме и тичаме.

Докато аз изведнъж се блъсвам в момичето и тя залита.

— Какво правиш! — викам и я сграбчвам за ръцете, за да не полетим и двамата по стръмното пред краката й, като в същото време държа ножа настрани, за да не я убия без да искам.

Тогава виждам онова, което и тя вижда.

Мост, пред нас се е прострял мост. Свързва единия бряг на скалиста пропаст с другия, пресичайки реката, която тече долу, може би на трийсет-четирийсет метра под нас. Пътят или пътеката, или каквото е там, спира в началото на моста, а от другата му страна се простират само гъста гора и скали. Можем да минем единствено по моста, друг път няма.

В главата ми започва да се оформя една идея.

Ударите на копитата стават още по-силни. Поглеждам назад и виждам облак прах — там е Кметът, който ни преследва.

— Давай! — подминавам момичето и хуквам към моста с всички сили. Спускаме се по скалата до началото му, тичаме бързо, ушите на Манчи са прилепени до главата. Стигаме до моста и няма мърдане, само напред, мостът е широк поне два метра. Изработен е от въжета, отстрани са преплетени дървени колове за парапет, виси над пропастта, настлан е целият със здрави дъски, които продължават пред краката ми чак до другия бряг.

Опитвам ги, но са толкова стабилни, че дори не мръдват. Спокойно могат да поемат тежестта ми, едновременно с тази на момичето и на кучето.

Спокойно могат да поемат тежестта на конниците, които идват.

Който и да го е построил, е мислил векове напред. Поглеждам назад към реката, в посоката, от която дойдохме. Още прах, копитата думкат все по-силно, шепот от Шума на мъжете, които приближават. Струва ми се, че чувам, млади Тод но сигурно си въобразявам, защото Аарон ходи пеша, значи трябва да е изостанал много назад.

Но виждам онова, което ми се иска да видя: мостът е единственият начин за пресичане на реката — с километри напред и назад по течението тя е непреодолима.

Може би все пак извадихме мъничко късмет този път.

— Хайде — казвам. Хукваме по моста, а той е направен толкова добре, че между дъските под нас дори няма фуги.

Все едно още сме на пътя. Стигаме до другия бряг, момичето се обръща към мене, без съмнение е видяла идеята в Шума ми и ме чака да я изпълня.

Все още държа ножа. Мощ, стаена в дланта ми.

Може би най-после ще сторя с нея нещо полезно.

Поглеждам към нашия край на моста — вързан е за колове, забити под скалите. Единият ръб на ножа е страховито назъбен, така че аз си избирам най-близкия възел и започвам да режа.

Режа и режа.

Ударите на копитата наближават, вече кънтят над каньона.

Аз продължавам да режа.

Продължавам.

И продължавам.

Но нищо не постигам.

— Какво става, мътните го взели? — казвам и се вглеждам в мястото, което досега съм търкал с острието. Там личи едва забележима резка. Докосвам назъбеното острие на ножа, убождам се и от пръста ми на секундата потича кръв. Оглеждам внимателно въжето. Цялото е покрито с някакво вещество, насмолено е.

Някаква много жилава проклетия, стоманено здрава смола, която не се реже.

— Не е за вярване — казвам аз и вдигам поглед към момичето.

Тя вади бинокъла и се втренчва надолу по реката в посоката, от която дойдохме.

— Виждаш ли ги?

И аз обръщам очи към реката и о, не, вече дори бинокъл не ми трябва. Виждам ги как идват. Още изглеждат дребни, но фигурите растат, не забавят темпото, а копитата удрят и възвестяват края.

Имаме три минути. Може би четири.

Мътните да го вземат.

Отново започвам да режа, колкото мога по-бързо, натискам с всички сили, енергично движа ръка напред и назад, от мен се стича пот и нови болки се прибавят към старите. Режа и режа, и режа, а от носа ми капе пот право върху острието.

— Хайде, хайде — промърморвам през зъби.

Вдигам ножа. Успял съм да прережа един тъничък-тъничък слой смола върху едно малко-малко възелче от целия грамаден проклет мост.

— Проклятие! — изплювам.

Режа и режа, още и още режа. И после режа още и още, и още, потта се стича в очите ми и започва да ми люти.

— Тод! — излайва Манчи, а тревогата му залива всички ни.

Режа. И режа, и режа.

Но единственият резултат е, че ножът запъва в смолата, аз изпускам дръжката и от усилието замахва неволно и удрям кокалчетата си в кола и от тях бликва кръв.

— ПРОКЛЯТИЕ! — изкрещявам и захвърлям ножа. Той отскача, премята се във въздуха и пада в краката на момичето. ПРОКЛЕТИ ДА СТЕ ВСИЧКИ!

Щото това е краят, нали се сещате?

Краят.

Оказа се, че единственият ни шанс да се спасим не е никакъв шанс.

Не можем да надбягаме конете, не можем да прережем тъпия грамадански мост-път, скоро ще ни хванат, Бен и Килиън са мъртви, нас също ще ни убият и светът ще свърши, и това е всичко.

Шумът ми поаленява, поаленява, внезапно и свирепо, не съм чувствал нищо подобно през целия си живот, сякаш дълбоко в мене притискат нажежения до червено жиг, всичко става пламтящо и ярко, болката лумва, започва да ме боли, не спира, не спира, залива ме ревът на яростта, защото не е честно, яростта от несправедливостта и лъжите.

Защото всичко в края на краищата се свежда само до едно.

Вдигам очи към момичето и тя отстъпва само пред погледа ми.

— Ти — казвам и вече нищо не може да ме спре. — Ти си виновна за всичко! Ако не беше падала в проклетото блато, нищо нямаше да се случи! ТОЧНО СЕГА щях да съм си у дома! Щях да се грижа за проклетите овце, да си живея в проклетата къща и да си спя в собственото си Ш… ЛЕГЛО!

И онова, което казвам, не е «ш».

— Но НЕ! — крещя все по-силно. — Ето те и ТЕБЕ! Ето те ТЕБЕ и твойто МЪЛЧАНИЕ! И целият свят отива НА М… СИ!

Не усещам, че крача към нея, докато не виждам как тя отстъпва. Отстъпва, но ме гледа без да мига.

А аз не чувам нищо, проклета да е.

— Ти си едно НИЩО! — изкрещявам и правя още крачка напред. — НИЩО! Ти си ПРАЗНА! В теб няма нищо! Ти си ПРАЗНА, в тебе няма НИЩО и така ще си и умреш — за едното НИЩО!

Стискам юмруци толкова силно, че ноктите ми се забиват в дланите. Бесен съм, Шумът ми реве и се мята толкова червен, че просто трябва да вдигна ръка над нея, трябва да я ударя, трябва да я смажа, да накарам проклетото й мълчание да СПРЕ, преди ДА Е ПОГЪЛНАЛО И МЕНЕ, И ЦЕЛИЯ ПРОКЛЕТ СВЯТ!

Юмрукът ми се стяга и сам се удрям силно по лицето.

Удрям точно върху насиненото от Аарон око.

Удрям трети път и раната на сцепената ми от онзи ден устна се отваря.

Глупак, безпомощен ненужен глупак.

Удрям отново и то толкова силно, че губя равновесие. Падам на ръце и изплювам кръв на пътя. Вдигам очи към момичето, а тя диша тежко.

Нищо. Гледа ме и нищо.

Обръщаме се към реката. Конниците са стигнали до мястото, откъдето вече ясно виждат моста. Виждат ясно и нас на отсрещния бряг. И ние виждаме лицата им. Чуваме ромоленето на Шума им, който долита над водата. Води ги господин Макинърни, най-добрият ездач, след него е Кметът, който изглежда толкова спокоен, сякаш за излезли на неделна разходка.

Имаме минута, ако не и по-малко.

Обръщам гръб на момичето и се опитвам да се изправя, но съм толкова уморен. Толкова, толкова уморен.

— По-добре е да бягаме — казвам и изплювам още кръв. Длъжни сме да опитаме.

И тогава виждам как лицето й се променя.

Устата й се отваря широко, очите също, тя рязко смъква раницата си и започва да рови в нея.

— Какво правиш? — питам.

Тя измъква кутийката за палене на огън, оглежда се и си избира един камък. Слага кутийката пред себе си и вдига камъка.

— Не, чакай, може да ни потрябва…

Момичето удря с камъка и кутийката изпуква. Момичето я вдига и я извива настрани така, че тя изпуква пак и го още по-силно. От нея потича някаква течност. Момичето отива до моста и започва да полива с течността възлите и въжетата около най-близкия кол, изцежда и последната капка, докато под кола се образува малка локвичка.

Конниците приближават моста, приближават, приближават, приближават…

— Побързай! — казвам.

Момичето се обръща към мен и ми прави знак да се отдалеча. Аз отпълзявам назад, стиснал съм Манчи за козината и го влача подире си. Тя самата отстъпва колкото може, държи смачкана празна кутийка в протегнатата си ръка и натиска копчето върху нея. Чувам изщракване. Момичето хвърля кутийката във въздуха и се втурва към мен.

Конете стигат моста…

Момичето се изтърколва право отгоре ми и двамата гледаме как кутийката пада…

Пада…

Пада…

Пада към малката локвичка течност, като продължава да щрака…

Конят на господин Макинърни стъпва върху моста, за да го прекоси…

Кутийката пада в локвичката…

Изщраква още веднъж…

И после…

ВВВУУУМ!!!

Целият въздух от дробовете ми изведнъж бива изсмукан навън, огненото кълбо е далеч по-голямо, отколкото човек би допуснал, защото течността беше толкова малко, целият свят се смълчава за миг и тогава…

БУУМ!!!

Огънят взривява въжетата и коловете, навсякъде хвърчат трески, засипват нас, засипват Шума и всеки звук.

Вдигаме отново поглед, а мостът гори толкова силно, че постепенно се накланя на една страна, а конят на господин Макинърни отстъпва и се препъва, мъчи се да се върне назад, но не може, защото зад него напират още четири-пет коня.

Пламъците плющят, цветът им е зеленикав и странен, внезапната топлина е страшно силна — като най-силното слънце, което съм усещал, и вече мисля, че самите ние ще се запалим, когато нашият край на моста се скъсва и пропада надолу в пропастта и повлича със себе си господин Макинърни и коня му. Просто стоим и ги гледаме как падат, падат, падат в реката долу, твърде е високо, не могат да оживеят. Мостът е все още завързан за скалата от тяхната страна, увисва и се блъсва в насрещните скали, но гори толкова силно, че съвсем скоро от него ще остане само пепел. Кметът, господин Прентис Младши и останалите трябва да отстъпят назад.

Момичето отпълзява от мене и ляга за малко на земята, само диша и кашля, замаяна е и се мъчи да си проясни мислите.

Леле майко.

— Добре ли си? — питам Манчи, още го стискам за козината.

— Огън, Тод! — лае той.

— Да — отвръщам, — голям огън. А ти добре ли си? — питам момичето, а тя е клекнала и продължава да кашля. — Божичко, какво беше това чудо?

Тя, естествено, не проронва и дума.

— ТОД ХЮИТ! — чувам от отвъдния бряг на каньона.

Вдигам очи. Кметът вика към мен, за първи път ми говори лично, виждам го през кълбата пушек и треперещия нажежен въздух и затова фигурата му е малко размазана.

— Не сме приключили с тази история, млади Тод — вика той над пукота на горящото дърво и плясъка на реката долу. — Изобщо не сме приключили.

Спокоен е, чист и спретнат, проклет да е, сякаш не съществува възможност да не получи онова, което иска.

Аз се изправям, протягам ръка и вдигам два пръста във въздуха, но Кметът вече не се вижда зад облаците пушек.

Закашлям се и отново изплювам кръв.

— Не трябва да спираме — казвам и изкашлям още и още кръв. — Може да решат да се върнат, може да има и друг път през реката, но ние не можем да чакаме, за да разберем.

Виждам ножа в прахта. Срамът се връща в миг, пронизва ме като физическа болка. Всички думи, които изрекох. Навеждам се, вдигам го и го пъхам в канията.

Момичето стои с наведена глава и продължава да кашля.

Вземам раницата й от земята и й я протягам.

— Хайде — казвам. — Трябва поне да се махнем от пушека.

Тя вдига очи към мене.

Аз я гледам в отговор.

Лицето ми пламва, но не от топлината на пожара.

— Прости ми — отвръщам поглед от нея, от очите и лицето й, пусти и безизразни както винаги.

Обръщам й гръб.

— Виола — чувам.

Извъртам се рязко и я зяпвам.

— Какво? — питам.

Тя ме гледа.

Отваря уста.

И проговаря.

— Така се казвам — казва. — Виола.