Патрик Нес
Не пускай ножа (26)

26
Краят на всички неща

Падам не Падам не моля ви помогнете ми Падам Ножът Ножът Дивак диваците са мъртви, всичките са мъртви ВИОЛА прости ми, моля те, прости ми той има харпун ПАДАМ. Моля моля Аарон е зад теб! Идва! не ми трябваш повече, момче Виола пада, Виола Ийд дивак писъкът и кръвта и не САМО ГЛЕДАЙТЕ, само гледайте, не, моля ви, само гледайте, той щеше да ни убие Бен моля виновен съм Аарон! Бягай! И-Й-Д Още от тях трябва да се махаме оттук ПАДАМ падам тъмна кръв Ножът мъртъв бягай Аз съм убиец моля ви не ДИВАК Виола Виола Виола…

— Виола! — опитвам се да извикам, но тук е само мрак, мрак без звук, мрак и аз съм паднал и нямам глас да извикам…

— Виола — опитвам пак, в дробовете ми има вода, коремът ме боли и болка, болка във…

— Аарон — шепна на себе си, защото съм само аз. — Бягай, Аарон идва.

И после пак падам и тук е мрак…

…

…

— Тод?

…

— Тод?

Манчи.

— Тод?

Чувствам кучешкия му език върху лицето си, което означава, че чувствам лицето си, което означава, че имам лице, в мен нахлува струя въздух и аз отварям очи.

Манчи стои до главата ми, пристъпва от крак на крак, нервно облизва муцуната и носа си, пластирът е още върху окото му, целият ми се размазва и ми е трудно да…

— Тод?

Опитвам се да го повикам по име, за да го успокоя, но само кашлям и остра болка пронизва гърба ми. Лежа по корем в калта, на същото място, където паднах, когато Аарон…

Аарон.

Когато Аарон ме удари по главата с тоягата си. Опитвам се да вдигна глава, но болката е ослепителна, протяга се по дясната страна на черепа ми, тече по челюстта ми и трябва да легна и да скърцам със зъби цяла минута, за да я оставя бляскаво да отболи и тогава едва мога отново да проговоря.

— Тод? — скимти Манчи.

— Тук съм, Манчи — измърморвам най-после, но гласът излиза от гърдите ми като ръмжене, препъва се в слузта и почвам пак да кашлям…

А трябва веднага да спра да кашлям, защото болката в гърба ми е…

Гърбът ми.

Потискам следващия пристъп на кашлица и ужас се разлива в стомаха ми, ама не само там, а в мене целия.

Последното нещо, което видях преди…

Не.

О, не.

Кашлям леко само с гърлото си, старая се да помръдвам и мускул, не успявам и после трябва само да оживея, докато болката се отдръпне и започвам да се мъча да кажа нещо, без отварянето на устата да ме довърши.

— В мен има ли забит нож, Манчи? — изхриптявам.

— Нож, Тод — лае той и целият е една тревога. — Гръб, Тод.

Пак идва и ме близва по лицето, това е неговият кучешки начин да ме накара да се почувствам по-добре. Цяла минута само дишам и се опитвам да не мърдам. Затварям очи и поемам дъх, без да обръщам внимание на протестите в дробовете ми, поемам, докато изглежда те се изпълват с въздух докрай.

Аз съм Тод Хюит, мисля, което е грешка, защото в този момент всичко се връща, стоварва се отгоре ми, влачи ме надолу, и кръвта на дивака, и лицето на Виола, която се бои от мен, и Аарон излиза от гората и я отвежда…

Започвам да плача, но болката от спазмите на хлиповете е толкова силна, че за минута оставам просто парализиран, а живият огън ближе ръцете и гърба ми и не мога да сторя нищо, освен да го претърпя.

Бавно, бавно, бавно започвам да измъквам едната си ръка изпод тялото си. Главата и гърбът ме болят така страшно, че за кратко губя съзнание, но пак се пробуждам и бавно, бавно, бавно посягам с освободената ръка назад и нагоре, пръстите ми пълзят сантиметър по сантиметър по мократа ми кална риза, после по мократа кална раница, която е още на гърба ми (не е за вярване), после още нагоре, докато я напипвам.

Дръжката на ножа. Забит е в гърба ми.

Но аз би трябвало да съм мъртъв.

Би трябвало да съм мъртъв.

Мъртъв ли съм?

— Не мъртъв, Тод — лае Манчи. — 'ница! 'ница!

Ножът е забит в мен, точно между лопатките на гърба ми, болката ми сочи точното място, но ударът е минал първо през раницата и нещо в раницата е спряло ножа и той не е влязъл целият в…

Книгата.

Книгата на мама.

Опипвам с пръсти, колкото мога по-бавно, но да, точно така, Аарон е вдигнал ръка и е забил ножа през раницата, ударил е книгата и тя е спряла острието да не проникне цялото в мен.

(Както проникна в дивака.)

Затварям очи и се мъча да поема колкото мога повече въздух, което не е много, после го задържам в дробовете си, докато пръстите ми обвиват дръжката на ножа, после трябва пак да дишам и да чакам болката да се отлее, а после опитвам да дръпна, но това е най-тежкото нещо в целия свят и трябва пак да чакам и да дишам, и после пак дърпам, а болката в гърба ми израства и ме удря като куршум, и аз запищявам, защото не мога да се владея, но усещам как ножът излиза от тялото ми.

Боря се за въздух още минута и се мъча да не заплача заради болката, само държа ножа извън тялото си, още забит в раницата и книгата.

Манчи отново ме близва по лицето.

— Добро момче — казвам, макар че не знам защо го казвам.

Трябва ми цяла вечност, за да смъкна ремъците на раницата от раменете си и да я захвърля, кална и гадна със забития нож далеч настрани. Дори и не мога да си помисля да се изправя, сигурно пак съм припаднал, после се събуждам, защото Манчи отново ме ближе по лицето и се налага да отворя очи и да кашлям, докато пак поема дъх.

Лежа в калта и повече от всичко на света искам ножът на Аарон да ме беше пробол, искам да съм мъртъв като дивака, искам падането да свърши и да ударя дъното на черната яма, надолу, надолу, надолу, докато остане само мрак, надолу в нищото, където вече няма Тод, който да е виновен, който да обърква нещата, който да разочарова Бен, който да разочарова Виола, искам да падам безкрай в нищото и никога повече да не се тревожа.

Но Манчи е до мен и изблизва мислите ми настрани.

— Махай се — протягам ръка и го избутвам.

Аарон можеше да ме убие, можеше да ме довърши без никакво усилие.

Да забие ножа във врата ми, в окото ми, да ми пререже гърлото. Аз бях в ръцете му, за да ме убие, но той не ме уби. Сигурно отново е знаел много добре какво прави.

Сигурно.

Дали не ме оставил, за да ме намери Кметът? Защо е избързал толкова много пред армията? Как ни е настигнал толкова бързо, след като не яздеше кон като господин Прентис Младши? Откога ли ни е следял?

Колко дълго е дебнал, преди да излезе от храстите и да ми отнеме Виола?

Простенвам.

Ето защо ме е оставил жив. За да живея с мисълта, че той ми е отнел Виола. Така победата е негова, нали? Така ще ме накара да страдам. Да живея цял живот, а в Шума ми вечно да стои картината, в която Аарон излиза от гората и отвежда Виола.

През мен протича някаква непозната енергия, която ме кара да седна, пренебрегвайки болката, а после ме кара да се наведа напред и да дишам, докато приема мисълта, че трябва да се изправя на крака. Хриповете в гърдите и болката в гърба ме карат да кашлям, но аз скърцам със зъби и оживявам след пристъпа.

Защото трябва да я намеря.

— Виола — лае Манчи.

— Виола — казвам аз, скърцам със зъби още по-силно и опитвам да стана.

Но усилието е твърде голямо, болката прерязва краката ми и аз падам пак в калта и лежа там, и се боря да дишам, а умът ми е мътен и горещ, и в Шума си аз тичам, тичам, тичам към нищото, целят съм горещ и се потя, и тичам в Шума си, и чувам Бен зад дърветата и тичам към него, а той пее песента, пее приспивната песен, песента, която е за момчета, а не за мъже, но когато я чуя, сърцето ми се къса и тя е рано една сутрин, когато слънцето изгрява.

Идвам на себе си. Песента идва с мен.

Защото в песента се пее така:

Рано една сутрин, когато слънцето изгрява,

чух девицата как моли в долината там пред мен:

«О, не ме предавай, о, никога не ме оставяй»

Отварям очи.

Не ме предавай. Никога не ме оставяй.

Трябва да я намеря.

Трябва да я намеря.

Вдигам поглед. Слънцето е вече в небето, но нямам представа колко време е минало, откак Аарон отведе Виола. Той дойде някъде малко преди зазоряване. В момента е светло, но има облаци, така че може да е както късна утрин, така и ранен следобед. Може дори оттогава да са минали цели дни — това обаче е мисъл, която се мъча да избутам настрани. Затварям очи и се вслушвам напрегнато. Дъждът е спрял, така че вече не ми пречи, но единственият Шум, който чувам, е моят и на Манчи, долавям и лишеното от думи бъбрене на горските създания, които живеят живота си, а той няма нищо общо с мен.

Ни звук от Аарон. Ни следа от мълчанието на Виола.

Отварям очи и виждам раницата й.

Изпуснала я е, докато се е борила с Аарон, после той е отвел момичето, но раницата не е представлявала никакъв интерес и просто я е зарязал в калта, сякаш тя вече е ничия, сякаш няма никакво значение, че принадлежи на Виола.

Раницата, пълна с толкова много глупави и полезни неща.

Гърдите ми се свиват и се закашлям болезнено.

Не мога да стана, затова запълзявам напред, съскам от болката в гърба и в главата, но пълзя. Манчи не спира да лае тревожно «Тод, Тод», а на мен ми отнема часове, отнема ми страшно много ш… време да стигна до раницата на Виола, после седя свит няколко минути, цял изгърбен от болката, преди да предприема каквото и да било. Когато отново мога да дишам, отварям раницата и започвам да ровя в нея, докато намирам кутията с пластирите. Останал е само един, но трябва да свърши работа. След това се заемам с продължителната задача по събличането на ризата, това става с още много почивки, още дишане, сантиметър по сантиметър, но най-после я смъквам от пламналия си гръб, изхлузвам я през пламналата си глава и виждам кръвта и калта по нея.

Намирам скалпела и срязвам пластира на две. Поставям едното парче на главата си, притискам го, докато залепне, после посягам пак бавно назад и слагам второто парче на гърба си. За секунда болката е непоносима, докато материалът на пластира, човешките клетки или каквото е там, пропълзява в раните и ги прибира. Стискам зъби през болката, после лекарството почва да действа и струя хладина потича в кръвта ми. Чакам го да подейства още известно време, после се изправям. Стъпвам на крака, но се олюлявам и трябва просто да постоя прав една минута.

След още минута правя крачка. После още една.

Но накъде трябва да тръгна?

Нямам представа къде я е отвел. Нямам представа колко време е минало. Той може би вече се е върнал при армията.

— Виола? — лае Манчи и плаче със скимтене.

— Не знам, приятелче — казвам. — Нека да помисля малко.

Лекарството от пластирите действа, но въпреки това не мога да се изправя докрай, обаче се мъча доколкото мога и се оглеждам наоколо. Тялото на дивака остава на ръба на периферното ми зрение и аз се извръщам, за да не го виждам.

О, не ме предавай. О, никога не ме оставяй.

Въздъхвам и вече знам какво трябва да направя.

— Няма как — казвам на Манчи. — Ще трябва да се върнем при армията.

— Тод? — плаче той.

— Няма как — повтарям и изваждам от главата си всички мисли, освен мисълта за движение напред.

Първо, обаче, ми трябва нова риза.

Гледам да се държа с гръб към дивака и се обръщам към моята раница.

Ножът е забит в плата й и в книгата вътре. Не ми се иска въобще да го пипам, а дори и в сегашното замаяно състояние не ми се ще да проверявам какво е останало от книгата, но се налага да измъкна острието, затова застъпвам раницата с крак и дърпам. След няколко опита ножът излиза и аз веднага го пускам на земята.

Гледам го как лежи на мокрия мъх. Все така е целият в кръв. Най-вече кръв от дивака, но върхът му е обагрен с моята кръв, която е прясна и бляскаво червена. Чудя се дали когато Аарон ме е намушкал, кръв от дивака не е проникнала в мен? Чудя се какви ли специални болести може да хване човек, ако в него влезе кръв от дивак?

Но нямам повече време за размишления.

Отварям раницата и измъквам книгата.

Цялата е пронизана от дупка с формата на острието на ножа, цялата, от край до край. Ножът е много остър, а Аарон сигурно е ударил много силно, защото книгата на практика не е пострадала. Страниците са прорязани чисто и гладко от първата до последната, ръбчетата на дупката върху корицата са обагрени с моята кръв и кръвта на дивака, но написаното вътре се чете.

Все още мога да го прочета или да помоля някой да ми го прочете.

Ако изобщо заслужавам да го чуя.

Прогонвам и тази мисъл и изваждам чиста риза. Закашлям се и дори с пластирите ме боли толкова силно, че трябва пак да изчакам пристъпът да отмине. Чувствам дробовете си като пълни с вода, сякаш в гърдите ми са зашити камъни от реката, но обличам ризата, събирам всички все още използваеми неща от раницата си, още някои дрехи, моят комплект за първа помощ, разни работи, които не са унищожени от схватката с господин Прентис Младши и от дъжда, и заедно с книгата на мама ги прехвърлям в раницата на Виола — ще взема нея, защото тя е с една широка каишка през гърдите, а в момента е изключено да нося на гърба си раница с ремъци.

Но основният въпрос си стои, сещате ли се?

Накъде да тръгна?

Ще се върна назад по пътя, по който дойдохме, за да пресрещна армията, ето това трябва да направя.

Ще се доближа до армията и все някак ще спася Виола, дори и ако трябва да разменя себе си за нея.

Но при армията не мога да отида невъоръжен, нали така?

Не, не мога да отида невъоръжен.

Поглеждам пак ножа: той лежи върху мъха като предмет без каквото и да било предназначение, като вещ от метал, която е напълно отделна от тялото на момчето, като нещо, което прехвърля цялата вина за делото си върху момчето, което го е държало.

Не искам да го докосвам. Не искам изобщо да се допирам до него. Никога повече. Но сега трябва да отида до него, трябва да почистя кръвта с малко мокри листа, трябва да го пъхна в канията на колана си отзад, коланът, който е още на кръста ми.

Трябва да направя всички тези неща. Нямам избор.

Дивакът се мярка на ръба на периферното ми зрение, но аз не го поглеждам, докато се занимавам с ножа.

— Хайде, Манчи — мятам раницата на Виола през рамо, колкото мога по-внимателно.

Не ме предавай. Никога не ме оставяй.

Време е да вървя.

— Ще я намерим — казвам.

Оставям лагера зад гърба си и се отправям към пътя. Най-добре да стигна до него и да поема в обратна посока колкото е възможно по-бързо, за да пресрещна армията. Ще ги чуя, когато наближат, ще се дръпна от пътя, ще се скрия и най-вероятно ще се опитам да проуча дали има някакъв начин да спася Виола.

А за да сторя това, може да се наложи да се срещна с армията очи в очи.

Промъквам се през храстите и чувам Манчи да лае:

— Тод?

Обръщам се, но се мъча да не гледам към лагера.

— Хайде, момче.

— Тод!

— Хайде, казах. Да не се разправяме.

— Насам, Тод — лае той и маха с чуканчето от опашката.

Извръщам се целият към него.

— Какво каза?

Носът му сочи точно в посока, точно противоположна на тази, в която аз съм поел.

— Насам — лае той. Търка с лапа пластира върху окото си, смъква го и примигва срещу ми с подут клепач.

— Как така «насам»? — питам, а гърдите ми са свити от предчувствие.

Той кима с глава и тъпче с предните лапи в посока, която не само ще ни отдалечи от пътя, но е и точно противоположна на местоположението на армията.

— Виола — лае той, върти се в кръг и пак гледа в своята посока.

— Надушваш ли я? — питам, а гърдите ми се повдигат нервно.

Той излайва с онзи лай, който значи «да».

— Надушваш ли я?

— Насам, Тод!

— Не към пътя, така ли? — питам. — Не обратно към армията?

— Тод! — лае той, чувам как Шумът му се надига и става все по-развълнуван.

— Сигурен ли си? — питам пак. — Трябва да си сигурен, Манчи. Напълно сигурен.

— Насам! — и той хуква през храстите към една успоредна на реката пътека, която ни отдалечава от армията.

И ни води право към Хейвън.

Не знам защо, но в този момент хуквам след него толкова бързо, колкото ми позволяват раните, но пък и на кого ли му пука защо, но в момента, в който го виждам да тича напред, си мисля: Доброто куче, проклетото добро куче.