Патрик Нес
Не пускай ножа (25)

25
Убиец

Светът спира да се върти.

Дъждът спира да вали, огънят спира да пламти, сърцето ми спира да бие.

Дивак.

Диваци вече няма.

Всичките са били избити през войната.

Диваци вече няма.

Но един жив дивак стои пред очите ми.

Висок и слаб, точно като по видеозаписите, с бяла кожа, с дълги пръсти и ръце, устата му е на средата на лицето, където една уста никога не бива да бъде, ушите му висят до долната челюст, очите му са по-черни от блатни камъни, на мястото на дрехите по тялото му растат лишеи и мъхове.

Чужд. От това по-чужд няма накъде.

Мътните го взели.

Чувствам се така, все едно някой е взел света, който познавам, и като непотребна хартия го е смачкал на топка и го е захвърлил.

— Тод? — обажда се Виола.

— Не мърдай — отвръщам.

Защото сред плисъка на дъжда аз чувам Шума на дивака.

Няма думи, само картини — очертанията са странни, цветовете са на погрешните места — картини: аз и Виола, застанали пред него с ужасени очи.

Картини: ножът в протегнатата ми ръка.

— Тод — казва Виола с леко предупреждение в гласа.

Защото Шумът на дивака не е само картини. Там има и чувства и те се надигат в жужаща мътилка.

Чувства на страх.

Аз чувствам неговия страх.

Хубаво.

Шумът ми става червен.

— Тод — обажда се пак Виола.

— Спри да повтаряш името ми — казвам.

Дивакът бавно се изправя от мястото си пред камъка, където чисти рибата. Направил си е лагер под една надвиснала скала, приклещена в склона на малък хълм. Мястото е сухо, виждам торби и постелка от мъх, навярно леглото му.

А на скалата е подпряно нещо дълго и лъскаво.

Виждам образа на това нещо в Шума на дивака.

Харпунът, с който той лови риба в реката.

— Недей — казвам му.

За секунда, но само за една-едничка секунда осъзнавам колко ясно го разбирам, колко добре виждам образа на самия него, нагазил с харпуна в реката, колко лесно се чете Шумът му, нищо, че в него има само картини.

Но тази секунда отминава и изчезва.

Защото вече го виждам как си мисли по какъв начин да скочи и да грабне харпуна.

— Тод? — казва Виола. — Пусни ножа.

Дивакът скача.

Аз скачам в същия момент.

(Само гледайте.)

— Не! — чувам как изпищява Виола, но моят Шум реве така страшно, че писъкът й стига до мен тих като шепот.

Защото аз мисля, докато тичам през лагера, ножът е вдигнат и готов, тичам след дивака, цял сглобен от кльощави колене и лакти, препъващ се към харпуна, а аз мисля и изпращам към него целия си червен, червен Шум, пълен с образи, думи и чувства, пълен с всичко, което знам, с всичко, което става, пълен с всички случаи, в които трябваше да ударя с ножа, а се провалих, и всяка частичка от мен крещи…

Ще ти покажа кой е убиец!

Стигам до него преди той да стигне до харпуна и го блъсвам с рамо. Падаме върху мократа пръст с глухо тупване, ръцете и краката му ме обвиват отвсякъде, дълги, сякаш се боря с паяк и той ме удря по главата, но аз едва усещам ударите и разбирам, и разбирам, и разбирам…

И разбирам, че дивакът е по-слаб от мен.

— Тод, спри! — вика Виола.

Дивакът издрапва встрани, а аз го удрям в слепоочието с юмрук, а тялото му е толкова леко, че замахът ми го захвърля върху едни камъни наблизо, той се обръща, гледа ме, от устата му започва да излиза съскане, а от Шума му се леят паника и ужас.

— СПРИ! — пищи Виола. — Не виждаш ли колко е уплашен!

— Така и трябва, нека се плаши! — крясвам в отговор.

Защото нищо вече не може да спре Шума ми.

Пристъпвам към Дивака, той се мъчи да отпълзи назад, но аз го сграбчвам за дългия бял глезен и го извличам по камъните обратно върху пръстта, той издава един ужасен пронизителен звук, а аз приготвям ножа.

Виола трябва да е оставила Манчи някъде встрани, защото сега ме сграбчва за ръката и ме дърпа назад, за да не нараня дивака, а аз я блъсвам с цялото си тяло, за да я откъсна от себе си, но тя не ме пуска и двамата залитаме настрани от дивака, който се свива на кълбо до един камък и покрива лицето си с ръце.

— Пусни ме! — крещя.

— Моля те, Тод! — вика тя и ме тегли за ръката. — Спри, моля те!

Аз целият се извивам и със свободната си ръка избутвам Виола далеч и се обръщам към дивака, който лази по земята…

Лази към харпуна…

Пръстите му вече се допират до оръжието…

И моята омраза изригва в мен като вулкан и е ярко, ясно, пламнало червена…

И се хвърлям върху него…

И забивам ножа в гърдите му.

Той влиза в тялото му с хрущене, извърта се на една страна, защото удря кост, а дивакът изпищява с най-зловещия, най-страшния звук и тъмночервена кръв (червена, червена е, кръвта им е червена) плисва от раната, той протяга една дълга ръка и дращи по лицето ми, а аз замахвам и го намушквам втори път и от устата му излиза дълъг скърцащ дъх и клокочене, ръцете и краката му още се мятат край тялото, той ме гледа със своите черни, черни очи, а Шумът му е пълен с болка, и с изненада, и със страх…

И аз завъртам ножа в раната…

И той не умира, и той не умира, и той не умира…

И после умира със стон и треперене.

И Шумът му замлъква завинаги.

Аз започвам да се давя, издърпвам ножа и тръгвам с олюляване назад през калта.

Поглеждам ръцете си, поглеждам ножа в тях. Кръвта е навсякъде. Ножът е покрит с кръв, целият, и дръжката, кървави са дланите ми, кървави са двете ми ръце до лактите, дрехите ми отпред са в кръв, с кръв е опръскано лицето ми, аз я изтривам и тя се смесва със собствената ми кръв, която тече от една драскотина.

Дъждът плющи и я отмива, но дори и така кръвта е повече, отколкото изобщо е възможно.

А дивакът остава да лежи там, където…

Където го убих.

Чувам как Виола се дави и диша тежко, вдигам очи към нея, а тя се свива и отстъпва от мен.

— Ти нищо не знаеш! — виквам. — Нищо не знаеш! Те са започнали войната. Те са убили мама! Те са виновни за всичко, за всичко са виновни!

И тогава повръщам.

И продължавам да повръщам.

И когато Шумът ми започва да се поуспокоява, повръщам отново.

Челото ми опира в калта.

Светът спря.

Светът все още е спрял.

Не чувам нищо от Виола, освен мълчанието й. Навеждам се още напред и усещам как раницата се впива във врата ми. Не поглеждам към дивака.

— Той щеше да ни убие — казвам накрая е лице към калта.

Виола мълчи.

— Той щеше да ни убие — повтарям.

— Той беше ужасен! — изплаква Виола, а гласът й се пречупва. — Дори аз виждах колко е уплашен.

— Посегна към харпуна — казвам и вдигам глава.

— Защото ти се нахвърли с нож срещу него! — вече я виждам ясно. Очите й са разширени и пусти, точно както когато се беше затворила в себе си и се люлееше.

— Те са избили много хора в Новия свят — казвам.

Тя яростно разтърсва глава.

— Идиот! Тъп, шибан ИДИОТ!

Не казва «ш».

— Колко пъти вече ти се случи да разбираш, че всичко, което са ти казвали за Новия свят, е лъжа? — вика Виола и отстъпва все по-далече от мен, а лицето й е изкривено. — Колко пъти?

— Виола…

— Нали уж всички диваци били избити във войната? — казва тя и, Господи, колко е уплашен гласът й. — А? Нали били избити?

И последната капчица гняв се оттича от Шума ми и в този миг осъзнавам, че глупакът отново съм аз…

И се обръщам към дивака…

И обхождам с поглед лагера…

И виждам рибата и въдиците…

И (не не не не не) виждам страха, който плискаше в Шума му…

(Не не не, моля ви, не!)

И в мен не е останало нищо за повръщане, но аз пак трябва да повърна…

И аз съм убиец…

Аз съм убиец…

Аз съм убиец…

(О, моля ви, не!) Аз съм убиец.

Започвам да треперя. Треперя толкова силно, че не мога да стоя прав. Повтарям «Не» отново и отново, а страхът в Шума на дивака кънти в моя Шум и няма къде да избягам от него, той просто е тук и тук, и тук, и аз треперя толкова силно, че не мога да стоя и на четири крака, затова лягам в калта, но продължавам да виждам кръвта навсякъде и дъждът изобщо не я отмива.

Стисвам здраво очи.

Само мрак.

Само мрак и нищо.

Отново провалих всичко. Отново всичко обърках.

Много отдалеч дочувам как Виола казва името ми.

Твърде отдалеч.

И аз съм сам. Тук и винаги, сам.

Отново чувам името си.

Някъде отдалеч, от много далеч някой се протяга и ме дърпа за ръката.

Но отварям очи едва когато дочувам късче Шум, който не идва от мен.

— Мисля, че наоколо има още от тях — прошепва Виола в ухото ми.

Вдигам глава. Собственият ми Шум е толкова задръстен с кошмари и страх, че не чувам ясно, а дъждът все още вали, все така силен и за един кратък миг на пълно малоумие се зачудвам дали някога отново ще бъда сух, и тогава го чувам, мърморещ и смътен сред дърветата, невъзможно е да се каже кой, или какво се крие там.

— Ако допреди не са имали намерение да ни убиват — казва Виола, — вече със сигурност ще го сторят.

— Трябва да се махаме — опитвам се да се изправя на крака. Треперя и трябва да направя два безуспешни опита, но накрая все пак ставам.

Още не съм пуснал ножа. Той лепне от кръв.

Захвърлям го на земята.

Лицето на Виола е потресаващо, скръбно, уплашено, ужасено, причината съм аз, причината съм аз, но отново нямаме кой знае какъв избор, затова казвам:

— Трябва да се махаме оттук — и отивам да взема Манчи от мястото, където тя го е оставила — на сушина под скалата на дивака.

Той още спи и трепери от студ, аз го вдигам и заравям лице в козината му, и вдъхвам познатата кучешка миризма.

— Бързо — казва Виола.

Обръщам се и я виждам как се оглежда на всички посоки, Шумът още мърмори наоколо от дърветата, дъждът плющи, а страхът е все така на лицето й.

Обръща очи към мен, аз усещам, че е невъзможно да издържа погледа й и отвръщам глава.

Но когато отвръщам глава от Виола, виждам движение зад гърба й.

Виждам как храстите се разтварят точно зад мястото, където е застанала.

И виждам как тя вижда промяната в изражението ми.

И се обръща назад, а от гората зад гърба й излиза Аарон.

Сграбчва я с една ръка за шията, с другата притиска върху носа и устата й някакъв парцал, аз изкрещявам и правя крачка напред, чувам я как пищи изпод парцала и се мъчи да се бори, но Аарон я държи здраво и докато аз направя още една крачка и после още една, тя се е отпуснала, замаяна от онова, с което е напоен парцалът, а при четвъртата и петата ми крачка Аарон вече оставя тялото й на земята, а Манчи е още в ръцете ми, а при шестата крачка Аарон посяга зад гърба си, а ножът не е у мен, но държа Манчи и мога само да се втурна към Аарон, а при седмата крачка го виждам как измъква дървената тояга, привързана за раменете му, замахва с всички сили и ме удря по главата с ПУК и аз падам и изпускам Манчи, падам по корем, главата ми звънти, не мога и да се подпра на земята, светът се разлюлява, посивява от болката и аз съм на земята, и всичко се килва и се пързаля настрани, ръцете и краката ми тежат твърде много, за да мога да ги повдигна, лицето ми е наполовина в калта, наполовина обърнато нагоре и виждам как Аарон ме гледа от горе надолу, виждам Шума му, Виола е в Шума му, виждам моя нож, който искри аленочервен в калта и Аарон го вдига, и аз се мъча да отпълзя настрани, но тежестта на тялото ми ме държи прикован на място, и мога само да го гледам как се е надвесил над мен.

— Не ми трябваш повече, момче — казва той, вдига ножа над главата си и последното, което виждам, е как замахва надолу с всичката си сила.