Патрик Нес
Не пускай ножа (40)

40
Жертвоприношението

— Дали ни е видял? — пита Виола, а гласът й трепери.

Насочвам бинокъла. Аарон се издига в лещите уголемен, грамаден и ужасяващ. Натискам няколко бутона, за да намаля образа. Не гледа към нас, просто гребе като машина, за да приближи лодката до брега откъм пътя.

Лицето му е разкъсано и страшно, в кръв и съсиреци, дупката в бузата, новата на мястото на носа, но все пак, под всички белези е погледът, яростен и всепоглъщащ, поглед без милост, поглед, който няма да спре, който никога, никога няма да спре.

Войната превръща мъжете в чудовища, чувам Бен.

Към нас идва чудовище.

— Мисля, че не ни е видял — казвам. — Още не.

— Можем ли да го надбягаме?

— Той има пушка — казвам. — А от тук до Хейвън се вижда като на длан.

— Далеч от пътя тогава. Между дърветата.

— Няма толкова много дървета между нас и пътя долу. Трябва да сме бързи.

— Мога да съм бърза — казва тя.

И ние скачаме и се спускаме надолу по хълма, плъзгаме се през листа и мокри лози, държим се за камъните колкото можем. Прикритието на дърветата е рехаво и ние виждаме реката, виждаме и Аарон, който гребе.

А това означава, че и той може да ни види, ако погледне в правилната посока.

— Бързо! — казва Виола.

Надолу…

И надолу…

И се плъзваме на пътя…

И се пързаляме по калта…

И когато стигаме пътя, отново го губим от поглед, той е още нагоре по реката…

Но само за секунда…

Ето го…

Течението го носи бързо…

Спуска го по реката…

Виждаме го ясно…

Той гледа право в нас.

Гърмът на водопада е кошмарен, но аз все пак чувам гласа му.

Бих го чул дори и да бях на обратната страна на планетата.

— ТОД ХЮИТ!

И той посяга към пушката.

— Бягай! — викам.

Виола хуква, а аз съм точно зад нея, бързаме към ръба на пътя, след който той се спуска надолу на зигзаг край водопада.

Имаме още петнайсет крачки, може би двайсет, преди да изчезнем зад ръба…

Тичаме така, сякаш през последните две седмици сме си почивали…

Туп-туп по пътя…

Хвърлям поглед през рамо…

Виждам, че Аарон държи пушката с една ръка…

С другата балансира, за да не преобърне лодката…

Тя подскача по бързеите и го подмята напред-назад…

— Няма да успее — викам на Виола. — Не може да греба и да стреля едновре…

ПРАС!

Пръски кал се вдигат от пътя до краката на Виола точно пред мен…

Аз изкрещявам, Виола също изкрещява и двамата инстинктивно се навеждаме…

Тичаме по-бързо и по-бързо…

Туп туп туп…

Тичай тичай тичай тичай тичай, повтаря Шумът в изстъпление…

Не поглеждам назад…

Пет крачки…

Тичай тичай…

Три…

ПРАС!

И Виола пада…

— НЕ! — изкрещявам…

Но тя всъщност се спуска зад ръба надолу успоредно на водопада, спъва се и се изтъркулва…

— НЕ! — изкрещявам отново и скачам след нея… Препъвам се по стръмното…

Тичам след нея, докато тя се търкаля…

Не…

Не и това…

Не сега…

Не и когато…

Моля те, не…

И тя се изтъркулва до едни храсти встрани от пътя и се оплита в тях…

И спира, с лице към земята.

Аз се втурвам към нея, едва успявам сам да пазя равновесие, но коленича в храсталака, сграбчвам я и я обръщам, търся кръв, търся простреляното и само казвам:

— Не не не не не…

И съм почти заслепен от ярост и от отчаяние, и от лъжливото обещание за надежда и не не не…

И тя отваря очи…

Отваря очи, вкопчва се в мене и казва:

— Не съм простреляна, не съм простреляна.

— Не си ли? — казвам и леко треперя. — Сигурна ли си?

— Просто паднах — казва. — Кълна се, че усетих как куршумът прелетя край очите ми и после паднах. Не съм ранена.

И аз дишам тежко и тежко, и тежко.

— Слава Богу — казвам, — слава Богу.

И светът се завърта, завърта се и Шумът ми.

И тя вече е на крака, аз също се изправям в храсталаците и оглеждаме пътя под нас.

Водопадът се разбива по скалите от лявата ни страна, пътят се вие пред нас и под нас, спуска се като стълба с остри завои надолу до подножието на водопада.

Има ясна видимост за чудесни изстрели.

Никакви дървета, само ниски храсталаци.

— Ще ни улучи — казва Виола и вдига глава нагоре към ръба, още не виждаме Аарон, но той със сигурност си проправя път насам, гази през пенестата вода, ходи по нея, ако се наложи.

— ТОД ХЮИТ! — чуваме слабо зад рева на водата, слабо, но по-могъщо от вселената.

— Няма къде да се скрием — казва Виола и се оглежда наоколо и надолу. — Не и преди подножието.

Аз също се оглеждам. Спускането е твърде стръмно, пътят е твърде открит, между завоите има само хилави храсти.

Няма къде да се скрием.

— ТОД ХЮИТ!

Виола посочва нагоре:

— Можем да се доберем до онези дървета на хълма, на който бяхме.

Но е твърде стръмно, не можем да се изкачим и аз чувам как надеждата гасне в гласа й при самото изричане.

Въртя се, все още търся…

И тогава виждам.

Малка неясна пътека, едва личи, води встрани от първия голям завой на пътя право към водопада. След няколко метра изчезва, но аз проследявам с поглед нататък, за да разбера докъде води.

Точно до скалата към водата.

Право надолу, едва ли не под водопада.

Право до малка площадка, която е почти напълно скрита.

Площадка под самия водопад.

Излизам от храстите и правя няколко крачки по пътя. Пътеката изчезва.

Както и площадката.

— Какво е това? — пита Виола.

Връщам се пак до храстите.

— Ето — посочвам. — Виждаш ли я?

Тя присвива очи и гледа накъдето й соча. Водопадът хвърля малка сянка върху площадката, крие мястото, където пътеката свършва.

— Оттук се вижда — казвам, — но от пътя не се вижда — поглеждам я. — Ще се скрием.

— Той ще те чуе — казва тя. — Ще ни намери.

— Не и през този рев, не ако Шумът ми е тих.

Челото й се набръчква, поглежда по пътя към Хейвън, после нагоре, където Аарон ще се появи всеки миг.

— Бяхме толкова близо — казва.

Хващам я за ръката и я дръпвам.

— Хайде. Само докато той отмине. Докато се стъмни. С малко късмет той ще си помисли, че сме се върнали към дърветата, както ти предложи.

— Ако ни намери, ще се окажем в капан.

— Ако хукнем към града, той ще ни простреля — поглеждам я в очите. — Това е възможност. Шанс.

— Тод…

— Ела с мен — казвам и я гледам колкото мога по-настойчиво, изливам от себе си колкото мога повече надежда. О, никога не ме оставяй. — Обещавам, че тази вечер ще те заведа в Хейвън — стисвам ръката й. О, не ме предавай. — Обещавам ти.

Тя ме гледа, слуша ме, после изведнъж кимва рязко и решително и ние хукваме по тясната пътечка, надолу, там където тя свършва, прескачаме едни храсти, защото пътечката трябва да продължи след тях и…

— ТОД ХЮИТ!

Той е почти до водопада…

Плъзваме се надолу по нова стръмнинка досами водата, склонът надвисва над главите ни…

Плъзваме се до ръба на скалата…

Пред нас е само водопадът…

Стигам до ръба и изведнъж трябва да отстъпя назад, блъсвам се във Виола, защото пътеката свършва в нищото…

Тя ме сграбчва за ризата и ме задържа…

И водата лети пред нас и се разбива в скалите долу…

И площадката, която води под водопада, е там…

Но за да я достигнем, трябва да прескочим известно разстояние над пустотата на водопада…

— Това не се виждаше отгоре — казвам, а Виола ме стиска за китката, за да не политна надолу.

— ТОД ХЮИТ!

Той е близо, толкова е близо…

— Сега или никога, Тод — казва тя в ухото ми…

И ме пуска…

И аз скачам…

И съм във въздуха…

И водопадът гърми над главата ми…

И падам, и стъпвам…

И се обръщам…

И тя скача след мен…

И аз я хващам, и двамата падаме назад на площадката…

И оставаме да лежим там, дишайки тежко…

И слушаме…

И за секунда чуваме само рева на водопада над нас…

И после, слабо, отвъд гърма на водата…

— Тод Хюит!

И изведнъж започва да ни се струва, че викът идва от километри.

И Виола е легнала върху мен и аз дишам тежко в лицето й, а тя диша тежко в моето.

И се гледаме право в очите.

И гърмът на водопада е твърде силен, никой не може да чуе Шума ми.

След секунда тя опира ръце от двете ми страни и се надига от мен. Оглежда се и докато се оглежда, очите й се разширяват.

Чувам я как казва само:

— Леле.

Аз се претъркулвам и също се оглеждам.

Леле.

Малката площадка е много повече от малка площадка. Тя продължава навътре, дълбоко навътре в скалата под водопада. Застанали сме в началото на тунел, едната стена на който е скала, а другата — чиста падаща вода, която реве, бяла и кристална, толкова бърза, че изглежда неподвижна.

— Хайде — казвам и се отправям навътре в скалата, обувките ми се пързалят непрекъснато. Скалата е мокра и хлъзгава и ние се притискаме плътно до скалната стена, по-далеч от гърмящата вода.

Тътенът й е колосален. Всепоглъщащ, сякаш нещо веществено, което можеш да вкусиш и докоснеш.

Толкова е силен, че Шумът изчезва безследно.

Толкова е силен, че аз потъвам в най-дълбоката тишина, която някога съм чувствал.

Крачим надолу и встрани по площадката, проправяме си път през каменни бабуни и езерца, в които расте зелен мъх. Има и коренища, висят от скалата над нас, кой знае на какво растение принадлежат.

— Това не ти ли приличат на стъпала? — вика Виола, а гласът й е едва доловим зад водопада.

— Тод Хюит! — чуваме сякаш от милион километри далеч.

— Дали ще ни намери? — пита Виола.

— Не знам — отвръщам. — Едва ли.

Скалата под водопада не е равна, затова площадката извива успоредно с нея и едновременно продължава напред. Двамата сме подгизнали, водата е студена, не е никак лесно да се хващаме за корените, за да пазим равновесие.

После изведнъж площадката се спуска още надолу и се разширява, издяланите в камъка стъпала стават ясно видими. Стълбище надолу.

Някой е бил тук преди нас.

Слизаме, водата гърми на сантиметри от нас.

Стигаме последното стъпало.

— Ау — казва Виола, аз някак усещам, че е вперила поглед нагоре.

Тунелът зейва рязко навътре, площадката се разширява много, това е пещера, заградена от едната страна от вода, скалният таван се издига високо, високо над главите ни, водата пада от него и от силата си се издува напред като живо, движещо се корабно платно, свързващо тавана и площадката под краката ни.

Но «ау»-то е за друго.

— Това е църква — казвам.

Това е църква. Някой е разместил или издялал късове от скалата така, че да оформи четири реда простички пейки с пътека по средата, която води до висок къс скала, амвон, амвон с подравнена горна част, където проповедникът стои и проповядва, а бялата стена от вода и пяна пада и гърми зад гърба му, утринното слънце свети през нея, разкъсано като куп звезди, изпълвайки помещението с проблясващи искри, отразени от всяка мокра повърхност, назад, чак до скалното дъно, където на стената е издълбана окръжност, край която се въртят две по-малки окръжности — това е Новият свят с неговите две луни, новият дом на заселниците, домът на надеждата и Божието обещание, кръговете са запълнени с неотмиваща се бяла боя и всъщност греят на камъка, гледат паството и осветяват църквата.

Църква под водопада.

— Прекрасна е — казва Виола.

— Изоставена е — казвам аз, защото след първото смайване виждам, че някои от пейките са полуразрушени, без следи от поправка, а целите стени са изписани, или издълбани с инструмент, или издраскани със същата неотмиваща се бяла боя, голяма част от написаното са пълни глупости. П.М. + М.А. и Уилс и Чилс завинаги, и Надежда всяка тука оставете и прочие, и прочие.

— Деца — казва Виола. — Промъквали са се тук, направили са пещерата свое тайно скривалище.

— Сериозно? Децата постъпват ли така?

— На кораба използвахме една затворена вентилационна шахта, все се пъхахме в нея — отвръща тя и се оглежда. — Беше изписана още по-гъсто.

Влизаме навътре, оглеждаме се със зяпнала уста. Мястото на тавана, където водата се спуска от скалата над кухината се намира на повече от десет метра над главите ни, а площадката пред църквата е по-широка от пет метра.

— Сигурно е естествена пещера — казвам. — Открили са я и тя им се е сторила като някакво чудо.

Виола скръства ръце на гърдите си.

— А после са установили, че подобна църква не е много практична.

— Твърде влажна — отвръщам. — Твърде студена.

— Бас ловя, че са я направили скоро, след като са кацнали — отвръща Виола и гледа рисунката на Новия свят на стената. — Бас ловя, че е било още през първата година. Всичко е било още ново, изпълнено с надежда — тя се завърта. — Преди нещата истински да улегнат.

Аз също бавно се завъртам. Виждам ясно какво са си мислели първите заселници. Начинът, по който слънчевите лъчи греят през водопада, облива всичко в ярка бяла светлина, гърмът на водата е толкова силен, но едновременно с това е тъй тихо, че дори и без пейките и амвона човек се чувства така, сякаш е влязъл в църква, сякаш мястото е свещено и е било свещено открай време, още преди жив човек да го е зървал.

После забелязвам, че след края на пейките няма нищо. Пътеката свършва в петдесетметровата пропаст до скалите долу, където се разбива водата.

Значи тук трябва да чакаме.

Тук е мястото, където трябва да се надяваме.

В църква под водата.

— Тод Хюит! — едва-едва долита през тунела до нас.

Виола видимо потреперва.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме, докато падне нощта — казвам. — После ще се измъкнем тайно и ще се надяваме да не ни види.

Сядам на една от каменните пейки. Виола сяда до мене. Изхлузва раницата през главата си и я оставя до себе си на пода.

— Ами ако открие пътечката? — пита.

— Да се надяваме, че няма да я открие.

— Но ако все пак я открие?

Посягам зад гърба си и измъквам ножа.

Ножа.

Двамата го гледаме мълчаливо, бялата вода се отразява в острието, то вече е покрито с капчици, които го карат да свети като факла.

Ножът.

Не казваме и дума, само го гледаме как грее насред църквата.

— Тод Хюит!

Виола вдига поглед към входа, скрива лицето си с длани и аз я виждам как стиска зъби.

— Какво иска той? — избухва яростно. — Ако армията преследва теб, защо той преследва мен? Защо стреля по мен? Не разбирам.

— Лудите хора нямат нужда от обяснение за действията си — отвръщам.

Но Шумът ми си припомня жертвоприношението, което зърнах в съзнанието му там, в блатото.

Знакът, така я нарече той тогава.

Дар от Бога.

Не знам дали Виола чува това в Шума ми или сама си припомня, че го е чувала в неговия Шум, защото казва:

— Не смятам, че аз съм жертвата в жертвоприношението.

— Какво?

Тя се обръща към мен, на лицето й е изписано объркване.

— Не смятам, че съм аз — повтаря. — Когато ме отвлече, той почти през цялото време ме държеше упоена, а когато все пак се събуждах и той беше там, продължавах да виждам все нови и нови странни неща в Шума му, безсмислени неща.

— Той е луд — казвам. — По-луд от останалите.

Тя премълчава, само се взира в падащата вода.

После посяга и ме хваща за ръката.

— ТОД ХЮИТ!

Усещам как ръката й подскача, защото подскача и сърцето ми.

— Това беше по-близо — казва тя. — Той приближава.

— Няма да ни намери.

— Ще ни намери.

— Тогава ще се справим с него.

Двамата едновременно поглеждаме ножа.

— ТОД ХЮИТ!

— Намерил е пътеката — казва тя, сграбчва ръката ми и се притиска до мен.

— Още не я е намерил.

— Почти бяхме стигнали — казва тя, а гласът й е писклив и прекъсва. — Почти бяхме стигнали.

— Ще стигнем.

— ТОД ХЮИТ!

Това със сигурност е по-близо.

Открил е тунела.

Стисвам ножа и поглеждам Виола, лицето й е обърнато право към входа, на него е изписан такъв страх, че гърдите ме заболяват.

Стисвам по-здраво ножа.

Ако той само я докосне…

И Шумът ми се връща обратно в началото на нашето пътешествие, във времето, когато Виола още мълчеше, във времето, когато ми каза името си, във времето, когато разговаряше с Хилди и Там, във времето, когато взе назаем акцента на Уилф, във времето, когато Аарон я грабна и ми я отне, във времето, когато се събудих в къщата на доктор Сноу, във времето, когато тя даде обещание на Бен, във времето, когато заговори с гласа на мама и накара целия свят да се промени, поне за кратко.

Всички неща, през които преминахме.

Как плака, когато изоставихме Манчи.

Как ми каза, че аз съм всичко, което тя има на света.

Как открих, че мога да я разчитам въпреки мълчанието.

Как помислих, че Аарон я е прострелял горе на скалата.

Какво почувствах в тези ужасяващи секунди, когато мислех, че я простреля.

Какво ще чувствам, ако я изгубя.

Болката и измамата, и несправедливостта.

Яростта.

И как ми се искаше простреляният да бях аз.

Поглеждам ножа в ръката си.

И осъзнавам, че тя е права.

Осъзнавам, че тя е била права през цялото време, колкото и смахнато да е всичко.

Тя не е жертвата.

Не е тя.

Ако един от нас падне, падаме всички.

— Знам какво иска той — казвам и се изправям.

— Какво? — пита Виола.

— ТОД ХЮИТ!

Той със сигурност крачи през тунела.

Няма къде да бягаме.

Той идва.

Тя също се изправя, а аз заставам между нея и входа.

— Залегни зад пейките — казвам. — Скрий се.

— Тод…

Аз отстъпвам от нея, а дланта ми е върху ръката й и остава там, докато не се отдалечавам твърде много и вече трябва да я пусна.

— Къде отиваш? — пита тя, а гласът й трепери.

Поглеждам към входа, откъдето дойдохме, към тунела под водата.

Той ще е тук всеки миг.

— ТОД ХЮИТ!

— Той ще те види! — казва тя.

Аз вдигам ножа пред мен.

Ножът, който причини толкова беди.

Ножът, който носи такава власт.

— Тод! — казва Виола. — Какво правиш?

Обръщам се към нея.

— Той няма да ти стори зло — отвръщам. — Не и когато разбере, че аз знам какво всъщност иска.

— Е, какво иска?

Аз я гледам, застанала сред пейките, бялата планета и луните греят над нея от стената, водата хвърля върху й искрящи отблясъци, гледам лицето й и израза на тялото й така, както просто стои и ме гледа в отговор, и откривам, че все още я познавам, че тя все още е Виола Ийд, и че мълчанието не значи празнина, че то никога не е значело празнина.

Поглеждам я право в очите.

— Ще го посрещна като мъж — казвам.

И въпреки че водопадът гърми и тя не може да чуе Шума ми, въпреки че не може да види мислите ми, тя също ме поглежда право в очите.

И аз виждам, че разбира.

Дръпва рамене назад и се изправя.

— Няма да се крия — казва. — Ако ти не се криеш, и аз няма да се крия.

Това ми е достатъчно.

Кимвам.

— Готова ли си? — питам.

Тя ме поглежда в отговор.

Кимва веднъж, отсечено.

Обръщам се с лице към тунела.

Затварям очи.

Поемам дълбоко въздух.

И с всяка глътка въздух в дробовете, и с всяка нотка от Шума си, аз се засилвам…

И изкрещявам с всички сили…

— ААРОН!!!!!!

Отварям очи и го чакам да дойде.