Патрик Нес
Не пускай ножа (10)

10
Храна и топлина

— Ей! — извиквам и отивам до развалината. — Не можем да висим тука…

Стигам до вратата в същия миг, в който момичето отново се подава отвътре, стряскам се и отскачам назад. Тя ме изчаква да се отдръпна от пътя й, излиза от вратата, подминава ме пак, в едната си ръка носи раница, а в другата — няколко по-малки пакета. Поглеждам към вратата и се изправям на пръсти, за да надникна. Нали се сещате, отвътре си е същата развалина, както и отвън, навсякъде се търкалят парчетии, всичко е изпотрошено. Обръщам се към момичето.

— Как оцеля? — питам.

Тя обаче е заета. Слага на земята раницата и пакетите и изважда една малка, плоска зелена кутийка. Слага я на малка сушина и натрупа върху нея съчки.

Гледам и не вярвам на очите си.

— Виж, сега не е време за…

Тя натиска едно копче отстрани на кутийката и фшш, ето ти на, разполагаме с истински голям огън.

Аз стърча като последен глупак, а челюстта ми просто увисва.

И аз искам такава кутийка!

Момичето ме поглежда, свива се и потрива раменете си с ръце и аз чак тогава загрявам, че съм мокър до кости, че ми е студено, че всичко ме боли и че огънят си е чиста благословия, от която наистина имам нужда.

Поглеждам назад към блатото, сякаш в тая тъмница бих могъл да видя някого, ако се промъкваше към нас. Нищо не виждам, разбира се, нищо и не чувам. Наблизо няма никого. Все още.

Обръщам очи към огъня.

— Само за минутка — казвам.

Приближавам, клякам и се заемам да си топля ръцете, като пускам раницата до мене. Момичето разкъсва едно от малките пакетчета и ми го хвърля, аз я зяпвам, а в ръката си тя държи друго разкъсано пакетче, бърка в него с пръсти, изважда нещо, което прилича на сушен плод и си го пъха в устата.

Тя ми предлага храна. И топлина.

Лицето й си е все така безизразно, хладно като камък, тя просто стои до огъня и яде. Аз също започвам да ям. Плодовете, или каквото са там, приличат на малки съсухрени топчета, сладки и лепкави и аз приключвам с моя пакет за половин минута и чак тогава забелязвам как ми се моли Манчи.

— Тод? — казва той и се облизва.

— Ох — отвръщам, — извинявай.

Момичето ме поглежда, поглежда и Манчи, взема шепа плодове от своето пакетче и ги протяга към кучето. Той приближава, а тя неволно дърпа ръката си назад и пуска плодовете на земята. Манчи няма нищо против. Глътва ги на секундата.

Аз й кимвам с глава. Тя не кимва в отговор.

Нощта вече се е установила, извън кръга светлина от огъня цари пълен мрак. Виждат се само звездите сред клоните на дърветата, изпочупени от падналия кораб. Опитвам се да си припомня дали миналата седмица не съм чул някакъв необичаен трясък откъм блатото, но мястото тук е толкова далече от фермата, че дори и да е имало трясък, предполагам, че той се е удавил в Шума на Прентистаун и така си е останал нечут от никого.

Сещам се за един проповедник.

Почти от никого.

— Не можем да оставаме повече — казвам. — Съжалявам за вашите и за катастрофата и… така де, обаче наблизо има други мъже, които ще ни преследват. Дори и Аарон да е умрял.

При споменаването на Аарон тя трепва, но само лекичко. Сигурно той й е казал името си. Или нещо такова. Сигурно.

— Съжалявам — повтарям, макар че не знам за какво точно съжалявам. Мятам раницата пак на гръб. Струва ми се по-тежка от всякога.

— Благодаря за яденето, но вече трябва да вървим — поглеждам я. — Идваш ли с нас?

Момичето ме гледа неподвижно около секунда, после с върха на ботуша си събаря горящите съчки от зелената кутийка. Посяга, натиска пак бутона, пламъкът изчезва и тя прибира кутийката, без дори да се изгори.

Леле майко, наистина искам такава джаджа.

Момичето прибира кутийката в раницата, която изнесе от развалината и премята каишката й през рамо — това си е нейната раница. Сякаш е планирала да дойде с мен още преди да я попитам дали иска.

— Хубаво — казвам, а момичето само се взира в мен. — Май сме готови.

Никой от двама ни не помръдва.

Поглеждам назад към майка й и татко й. Тя също поглежда към тях, но само за миг. Иска ми се да й кажа нещо, още нещо, но какво обикновено се казва в такива минути? Отварям уста, но момичето отново се е заело да рови в раницата си. Мисля си, че сигурно ще иска да вземе нещо, и аз не знам какво, нещо, което да й напомня за родителите й или пък ще направи нещо специално преди да тръгнем, но тя просто изважда от раницата още едно фенерче. Светва го — явно много добре знае как работят фенерчетата — и тръгва, първо към мен, после ме подминава, все едно вече се е отправила на път.

И това е всичко, сякаш майка й и татко й не лежат мъртви само на два метра от нас.

Гледам гърба й за секунда, после виквам:

— Ей!

Тя се обръща.

— Не натам — посочвам наляво. — Натам.

Поемам в правилната посока, Манчи тръгва след мене, а аз се обръщам да видя дали и момичето ни следва. Хвърлям един бърз последен поглед към кораба зад нея, защото страшно ми се иска да остана и да разгледам всички интересни неща в него, божичко, колко ми се иска, но няма как, трябва да вървим, нищо че е тъмно, нищо че и двамата не сме мигнали, трябва да вървим.

И тръгваме, като не изпускаме от поглед хоризонта, който се вижда сред дърветата и се отправяме към просеката между близката планина и двете по-далечни. Двете луни са наполовина пълни, небето е ясно и имаме поне малко светлина, която да ни води, която прониква дори под короните на дърветата в блатото, дори в най-пълния мрак.

— Дръж си ушите отворени — казвам на Манчи.

— За какво? — лае той.

— За неща, които искат да ни докопат, идиот такъв.

В тъмното блато нощем просто не може да се тича, затова вървим колкото можем по-бързо, аз светя напред с фенерчето, соча пътя сред коренищата и се мъча да не газя през най-голямата кал. Манчи ту тича напред, ту се връща, души, а понякога дори лае, но нямаме истински поводи за тревога. Момичето не изостава, никога не изостава, но и не се приближава твърде много. Което е добре, защото макар Шумът ми вече да е доста тих в сравнение с ужаса, който цареше в него днес, нейното мълчание все така силно ме притиска.

Странно ми се видя, че момичето не стори нищо повече за майка си и татко си, когато тръгнахме от кораба. Нито плака, нито отиде до тях да ги погледне за последно, нищо. Не ви ли се струва така? Или не съм прав? Аз лично бих дал всичко да видя още веднъж Бен и Килиън, дори да бяха… Да, дори и да са.

— Бен — казва Манчи, долепен до крака ми.

— Знам — отвръщам и го погалвам между ушите.

Продължаваме напред.

Аз щях да искам поне да ги погреба. Щях да искам да сторя нещо, не знам какво. Спирам и поглеждам назад към момичето, но нейното лице си е все същото, а дали не се е умълчала така, защото корабът се е разбил и родителите й са умрели? Или пък защото Аарон я е намерил? Или просто е така, защото идва от някакво много, много далечно място?

Може би не чувства нищо? Може би е празна, може би цялата отвътре е само едно нищо?

Тя ме гледа и ме чака да продължа напред.

Гледам я още секунда и продължавам.

Часове. Минават часове в тихата нощ, времето тече и тече. Часове време. Кой знае колко далече сме стигнали и дали въобще вървим в правилната посока, но минават часове. От време на време чувам Шума на някое нощно животно, блатни сови прелитат и търсят храна, спускат се рязко надолу, навярно ловят късоопашатите блатни мишки, чийто Шум е толкова тих, че едва ли може да се нарече език, но най-често чувам заглъхващия Шум на нощна живинка, която бяга далеч от шумотевицата, която сигурно вдигаме, докато крачим през блатото.

Най-странното обаче е, че все още не съм чул и звук зад нас, никой не ни преследва, няма никакъв Шум, не се чупят клонки, нищо. Може би Бен и Килиън са успели да ги отклонят от следата ми. Може би в края на краищата причината, поради която трябва да бягам, не е чак толкова важна. Може би…

Момичето спира и издърпва ботуша си, затънал в калта.

Момичето.

Не. Те идват. Единственото «може би» в случая е, че може би изчакват зората, за да могат да се придвижват по-бързо.

Вървим, вървим все напред и напред, уморяваме се все повече, като спираме само веднъж, за да може всеки от нас да се изпишка на спокойствие, скрит далеч от другия в храстите. Вадя малко от храната, която Бен сложи в раницата ми и раздавам на всички, защото сега е мой ред.

След това вървим и вървим.

А после идва един миг, точно преди да изгрее слънцето, когато не можем да вървим повече.

— Трябва да спрем — казвам и пускам раницата в корените на едно дърво. — Трябва да починем.

Не се налага да убеждавам момичето повече, тя пуска своята раница под друго дърво и двамата просто падаме, като лягаме върху раниците като на възглавници.

— Пет минути — казвам. Манчи се свива до краката ми и на мига затваря очи. — Само пет минути — подвиквам към момичето, а тя измъква одеяло от раницата си и се завива.

— Не се гласи толкова удобно.

Трябва да продължим да бягаме, няма две мнения. Ще затворя очи само за минутка-две, ще си почина само мъничко, за да може после да бягаме още по-бързо.

Само малко почивка.

Отварям очи и слънцето вече е изгряло. Бая се е вдигнало, е, не кой знае колко, но се е вдигнало.

Мътните да го вземат. Изгубили сме поне час, ако не и два.

После осъзнавам, че ме е събудил някакъв звук.

Шум.

Паникьосвам се, мисля за мъжете, които ни преследват, скачам на крака…

И виждам, че пред мен не стои мъж.

Касор, надвесен над мен, Манчи и момичето.

Храна? — казва Шумът му.

Знаех си, че не са напуснали блатото!

От мястото на момичето долита леко ахване. Събудила се е. Касорът се извръща и се втренчва в нея. Манчи също скача и почва да лае «Дръж! Дръж! Дръж!», а касорът се обръща пак към нас.

Представете си най-голямата птица, която някога сте виждали, представете си, че е пораснала толкова голяма, че вече не може да лети, висока е най-малко два и половина или три метра, със свръхдълга гънеща се шия, протегната нагоре, нагоре над главата ти. Все още има някакви пера, но повече приличат на козина, а крилата не стават за нищо, освен за зашеметяване на нещата, които касорът се кани да изяде. От краката обаче трябва да се пазиш. Дълги крака, високи до гърдите ми, с нокти на пръстите и могат да те убият за миг, ако не внимаваш.

— Не се бой — викам на момичето. — Те са кротки.

Разбира се, че са кротки. Трябва да са кротки. Май ядат гризачи и ще те ритнат, само ако ги нападнеш, но ако не ги нападаш, викаше Бен, касорите са кротки и глупави и се оставят да ги храниш. Освен че са кротки, месото им е вкусно и тази комбинация е накарала първите заселници в Прентистаун да ги преследват за храна, така че по времето, когато съм се родил, на километри от града нямало вече и един жив касор. Още едно нещо, което съм виждал само на видеозаписи и в Шума на мъжете.

Светът става все по-голям.

— Дръж! Дръж! — лае Манчи и тича в кръг около касора.

— Не го хапи! — викам му аз.

Вратът на касора се извива и гъне като лоза, следвайки движенията на Манчи, както котка следи летяща муха.

Храна?, продължава да пита Шумът му.

— Не е храна — казвам и дългата шия се люшва към мен.

Храна?

— Не е храна — повтарям. — Просто куче.

Куче? — мисли касорът и продължава да следи Манчи, като се опитва да го клъвне. Човката му изобщо не е страшна, все едно да те щипне гъска, но Манчи няма намерение да го кълват, скача високо и далеч от човката и лае, лае, лае.

Аз се засмивам. Смешно е.

И тогава чувам още един тих смях, но вече не се смея аз.

Обръщам глава. Момичето е застанало до дървото, гледа как гигантската птица гони глупавото ми куче и се смее.

Вече е усмихната.

Вижда ме, че я гледам и веднага спира.

Храна? Обръщам се и виждам, че касорът дърпа с човка раницата ми.

— Ей! — замахвам с ръка да го изгоня.

Храна?

— Ето — измъквам малко парче сирене, увито в парцалче, — Бен ми го е сложил.

Касорът го души, клъвва го и после го глътва на една хапка, а шията му се извива при преглъщането. Потраква няколко пъти с човка като човек, който примлясква, след като е хапнал нещо. В следващия момент обаче шията му отново почва да се гърчи, но някак си в обратната посока, касорът се изкашля рязко и парчето сирене полита обратно към мен, омазано в лига, плесва ме по бузата и ме оцапва целия.

Храна?, казва касорът и с бавна крачка се отдалечава в блатото, защото ние вече не го интересуваме.

— Дръж! Дръж! — лае Манчи след него, но не го преследва. Избърсвам си лицето с ръкав и виждам, че момичето отново се усмихва.

— Много смешно, няма що! — казвам, а тя продължава да се преструва, че не се смее, но всъщност се смее. Извръща се и вдига раницата си.

— А така — казвам и отново поемам контрола над нещата. — Спали сме твърде дълго. Време е да вървим.

Продължаваме напред и крачим, без да говорим или да се смеем повече. Скоро теренът става по-равен, а земята — по-суха. Дърветата оредяват и от време на време слънцето грее право в нас. Още малко и стигаме до малка поляна, издигната на хълмче на височина почти до върховете на дърветата наоколо. Покатерваме се и на върха спираме. Момичето изважда пакет от сушените плодове. Закуска. Ядем прави.

Гледам над дърветата — пътят напред е чист. На хоризонта се вижда голямата планина и двете по-малки в далечината, забулени в омара.

— Ето там трябва да отидем — посочвам. — Поне така мисля.

Момичето оставя пакетчето с плодове, заравя се пак в раницата и измъква оттам най-прекрасния малък бинокъл, който някога сте виждали. Моят собствен стар бинокъл отдавна се счупи, пък и той приличаше на тухла в сравнение с този. Момичето гледа известно време през бинокъла, после ми го подава.

Вземам го и се заглеждам в посоката, в която сме се запътили. Всичко се вижда толкова ясно. Пред нас се простира зелена гора, която полека се спуска надолу в редица долини и това вече е истинска земя, а не грамадно кално блато, после виждам и мястото, на което мочурите се превръщат отново в истинска река, а тя тече към планината, прорязвайки все по-дълбоки и по-дълбоки ждрела. Ако се заслушам, мога дори да чуя плисъка й. Гледам още и още, но не виждам никакво селище, но кой знае какво се крие зад безбройните завои на реката? Кой знае какво всъщност ни чака?

Поглеждам назад, натам, откъдето дойдохме, но още е рано и блатото е покрито с мъгла, а мъглата крие, крие и нищо не издава.

— Чудесен е — казвам на момичето и й връщам бинокъла. Тя го прибира в раницата и оставаме още една минута неподвижни да си довършим закуската.

Стоим на една ръка разстояние един от друг, защото мълчанието й все така ме притеснява. Дъвча сухи плодове и се чудя какво ли е да нямаш Шум, да идваш от място без Шум? Какво ли означава това за човека? Що за място ще да е? Дали е прекрасно? Или е ужасно?

Представете си, че сте застанали на върха на един хълм с човек, който няма Шум. Не се ли чувствате така, сякаш сте сами? Как ще споделите това чувство? Искам да кажа, ето ни нас двамата, аз и момичето, стоим един до друг, бягаме от опасността право към пълната неизвестност, но не ни обгръща Шум, нищо не подсказва какво си мисли другият. Нима така трябва да бъде?

Довършвам плодовете и смачквам пакетчето. Момичето протяга ръка, взема го от мен и го прибира обратно. Няма думи, нито знаци, само моят Шум и грамадното нищо, което се излива от нея.

Нима така са стояли нещата, когато мама и татко за първи път са кацнали тук? Дали Новият свят е бил едно тихо място преди…

Рязко вдигам глава към момичето.

Преди.

О, не.

Какъв глупак съм.

Какъв нещастен глупак съм.

Тя няма Шум. И е пристигнала с космически кораб. Което очевидно означава, че идва от място, на което по принцип няма Шум, о, какъв съм идиот!

Това пък означава, че тя е кацнала на планетата, но още не е хванала заразата.

Което пък означава, че когато я хване, заразата ще стори с нея същото, което е сторила с всички други жени тук.

Ще я убие.

Ще я убие.

Поглеждам момичето, слънцето грее над нас, а нейните очи се разширяват все повече и повече, докато мисълта ми тече и точно в този миг аз осъзнавам още нещо съвсем просто, съвсем очевидно.

Това, че аз не чувам никакъв Шум от момичето, изобщо не означава, че тя не чува моя Шум съвсем ясно.